Нощ е. Двегодишният Митко не иска да заспива. Майка му вече е на ръба, а той не спира да мрънка: „Мамо, искам вода... Пишка ми се… Пак съм жаден… Искам още една приказка... Не ми се спи...“.
Следва повишаване на тон, викане, заплахи, след които Митко заплаква истерично. Отчаяните опити на майката да го успокои се оказват неуспешни. Тя бързо се предава и му пуска любимото филмче, за да млъкне.
Сигурно това ти е познато, поне отчасти. Вероятно вече се досещаш, че тук става въпрос за неясни граници.
Какво е граница?
Най-просто казано - това е ясно правило, което детето разбира и което не се променя според настроението на мама или татко. Границата не е заплаха, нито е наказание, а е рамка, която показва кое може и кое не.
Проблемът е, че често ние самите ги размиваме. Казваме едно, после отстъпваме, после се ядосваме. И детето остава объркано, защото правилата се менят.
Истината е, че не го правим нарочно. Понякога е от изтощение, друг път от вина, трети път просто защото реагираме емоционално в момента.
Но за детето това изглежда като непостоянство – днес може, утре не може, после пак може.
И тогава то започва да пробва още повече, не защото е „инат“ и иска да ни прави напук, а защото търси къде всъщност е границата.
Защо са нужни границите?
Представи си, че на работа имаш шеф, който е непостоянен в изискванията си към теб. Единият ден ти казва: „Направи това“, на другия ти казва: „Това не е важно“. Понякога вика, друг път те хвали и те пуска по-рано от работа. Действа хаотично и според настроението си. Това със сигурност ще ти създаде напрежение и объркване.
Същото е и при децата. Родителите са като шефа, който трябва да покаже посоката и да постави рамката, за да знаем накъде вървим.
Децата имат нужда от предвидимост. Когато знаят какво следва, те са по-спокойни. Дори и да протестират, вътрешно това им дава сигурност. Обратното – когато днес нещо е позволено, утре не е, а вдругиден пак е – това ги кара да тестват нашите реакции.
И тук идва трудната част – границата трябва да е спокойна, но стабилна. Не с викове, не със заплахи, а просто ясна и последователна. Например: „Четем една приказка и после спим.“ И това не се променя, дори да има мрънкане и недоволство.
Истината е, че децата не се травмират, нито се„разглезват“ от границите. Те се объркват от тяхната липса.
Границите всъщност успокояват, дори и на пръв поглед да изглежда обратното. Да, често има протест, мрънкане, недоволство…, но това не значи, че границата е грешка. Често означава просто, че детето не я харесва – и това е напълно нормално.
Границите са като ограда около една къща. Те не са там, за да ограничават, а за да пазят. Когато оградата е стабилна, детето се чувства по-спокойно вътре, може да играе, да изследва и да бъде себе си. Но ако оградата ту се появява, ту изчезва, то ще започне да се лута и да тества докъде стига безопасното пространство. Това ще създаде вътрешна тревожност в него.
Ние самите често се люшкаме между това да сме по-меки и това да сме по-строги, особено когато детето реагира бурно.
Често родителите, които идват в кабинета, ми казват: „Опитахме всичко, и с добро, и с лошо, и нищо не проработи.“ Истината е, че най-добре работи спокойната последователност.
Когато кажем „не“, е добре да го отстояваме, без да влизаме в дълги обяснения и без да се отказваме, ако има сълзи или тръшкане. Не защото не ни пука, а защото така детето разбира, че границите са стабилни. Че има на какво да се опре, когато нещо го разклати.
В такива моменти ние сме като стълб - спокойни, устойчиви и предвидими.
И точно това му дава сигурност, дори когато отвън изглежда, че се бунтува.
Антоанета Геогиева,
Психолог и психотерапевт
Своите въпроси към мен можете да задавате в тази тема
Виж целия пост
Следва повишаване на тон, викане, заплахи, след които Митко заплаква истерично. Отчаяните опити на майката да го успокои се оказват неуспешни. Тя бързо се предава и му пуска любимото филмче, за да млъкне.
Сигурно това ти е познато, поне отчасти. Вероятно вече се досещаш, че тук става въпрос за неясни граници.
Какво е граница?
Най-просто казано - това е ясно правило, което детето разбира и което не се променя според настроението на мама или татко. Границата не е заплаха, нито е наказание, а е рамка, която показва кое може и кое не.
Проблемът е, че често ние самите ги размиваме. Казваме едно, после отстъпваме, после се ядосваме. И детето остава объркано, защото правилата се менят.
Истината е, че не го правим нарочно. Понякога е от изтощение, друг път от вина, трети път просто защото реагираме емоционално в момента.
Но за детето това изглежда като непостоянство – днес може, утре не може, после пак може.
И тогава то започва да пробва още повече, не защото е „инат“ и иска да ни прави напук, а защото търси къде всъщност е границата.
Защо са нужни границите?
Представи си, че на работа имаш шеф, който е непостоянен в изискванията си към теб. Единият ден ти казва: „Направи това“, на другия ти казва: „Това не е важно“. Понякога вика, друг път те хвали и те пуска по-рано от работа. Действа хаотично и според настроението си. Това със сигурност ще ти създаде напрежение и объркване.
Същото е и при децата. Родителите са като шефа, който трябва да покаже посоката и да постави рамката, за да знаем накъде вървим.
Децата имат нужда от предвидимост. Когато знаят какво следва, те са по-спокойни. Дори и да протестират, вътрешно това им дава сигурност. Обратното – когато днес нещо е позволено, утре не е, а вдругиден пак е – това ги кара да тестват нашите реакции.
И тук идва трудната част – границата трябва да е спокойна, но стабилна. Не с викове, не със заплахи, а просто ясна и последователна. Например: „Четем една приказка и после спим.“ И това не се променя, дори да има мрънкане и недоволство.
Истината е, че децата не се травмират, нито се„разглезват“ от границите. Те се объркват от тяхната липса.
Границите всъщност успокояват, дори и на пръв поглед да изглежда обратното. Да, често има протест, мрънкане, недоволство…, но това не значи, че границата е грешка. Често означава просто, че детето не я харесва – и това е напълно нормално.
Границите са като ограда около една къща. Те не са там, за да ограничават, а за да пазят. Когато оградата е стабилна, детето се чувства по-спокойно вътре, може да играе, да изследва и да бъде себе си. Но ако оградата ту се появява, ту изчезва, то ще започне да се лута и да тества докъде стига безопасното пространство. Това ще създаде вътрешна тревожност в него.
Ние самите често се люшкаме между това да сме по-меки и това да сме по-строги, особено когато детето реагира бурно.
Често родителите, които идват в кабинета, ми казват: „Опитахме всичко, и с добро, и с лошо, и нищо не проработи.“ Истината е, че най-добре работи спокойната последователност.
Когато кажем „не“, е добре да го отстояваме, без да влизаме в дълги обяснения и без да се отказваме, ако има сълзи или тръшкане. Не защото не ни пука, а защото така детето разбира, че границите са стабилни. Че има на какво да се опре, когато нещо го разклати.
В такива моменти ние сме като стълб - спокойни, устойчиви и предвидими.
И точно това му дава сигурност, дори когато отвън изглежда, че се бунтува.
Антоанета Геогиева,
Психолог и психотерапевт
Своите въпроси към мен можете да задавате в тази тема