Номинации за най-голяма муня (тема 15)

Не знам защо не се заключват, ако бяха си врътнали ключа сега нямаше да се чудя дали да слизам на вечеря в ресторанта.

Анджи, хич да не ти пука! Да са си заключили стаята! Слизай на вечеря и толкова.

Те ако щат да се срамуват че са муньовци и не знаят за какво са ключалките, ти няма от какво... Пък и кой ги знае дали ще те и познаят, съмнявам се да си останала да те видят добре

Изключителна важно съобщение!
Моля, препратете го на 29572 човека като изискате те от своя страна да го препратят на толкова!
Нещата са много сериозни!
Ако искате да дезинфекцирате своята пералня е от голямо значение да отворите  пликчето с таблетката, защото иначе нищо нЕма да стане!
Предупредих!

Аз така съм чистила миялната, без да отворя капачката на препарата. Не са ги измислили добре тези опаковки

Това не би се случило, ако нямаше и напълно разтворими форми на опаковки на препарати. Човек забравя, че нещо трябва да отвори
Нещо като опита да работиш с тъч скрийн на място, на което такъв не съществува.
Понякога, четейки книга, особено специализирана литература и търсейки определено място, съм се улавяла, че искам да пусна търсачка, ама няма...

На препаратите,които ползвам ,не се развива капачката -идеални са за муни.

Тя не се развива, но нали има едно фолио отгоре, то трябва да се отстрани.

Аз редовно искам да зумвам неща, ама няма...

Скоро не съм ви се разписвала, време ми е.
1. Ей сега на рок феста в Могилово бяхме. Последна вечер ни е, трима души сме. Аз съм доста подреден и прибран човек, има неща, които си имат конкретни места, за да ми е лесно и дет се вика, със затворени очи да ги намеря. Такъв е случаят с ключовете ми от вкъщи. За феста си бях взела малка раничка, с две малки джобчета отстрани, в едното джобче ключовете от вкъщи, в другото джобче ключовете от апартамента, в който се бяхме настанили. И си знам, че са там, попипвам си ги от време на време, навици. Добре, ама последния ден ключовете от апартамента там не останаха в мен, друг човек заключи. Ок, ние си пътуваме, стигаме, даже си се разходихме наоколо, хайде настанихме се на одеялце на полянка да си чакаме  групата и така. По едно време заваля, покрихме се с одеялцето.. В един момент решаваме, че сме гладни и ще излезем да хапнем. Аз си взимам раничката, връхните, дето си носим, ще ги оставим там. Та взимам раничката, навикът - попипвам едното джобче - празно. Хм. Попипвам другото джобче - празно. Хм х2. Оглеждам се с лека паника. Както сме се нагласили вече да тръгваме казвам „няма ми ключовете!!!!“. Вече трима се оглеждаме. Всички знаем колко съм прибрана и подредена и изобщо нали, казала съм няма ги - значи няма ги! На ключовете има таг обаче, почвам да ровя. Показва ми местоположение - на феста е, това добре, близо там до еди какво си. Отиваме, оглеждаме, питаме наоколо, опитвам се да се свържа да ги накарам да пищят - тц. След малко пускам пак (за пореден път) - показва друго местоположение, примерно 30 метра нататък - о не, някой ги е намерил и взел?!? Отиваме на новото място - пак ги няма. След малко показва трето място, вече не на феста, а отвън - тука вече се раделяме, 1 отива да търси място тип за загубени вещи, двама отиваме към новата локация. Няма ги. То вече паника няма, досадно ми става, гладни сме, вали, спира да вали, пак вали, хора ни гледат странно и изобщо... Хайде нова локация, няма ги, накрая се връщаме към първата показана (поне да се съберем тримата). Решавам че ще пусна последен път да видя този, дето ми се разхожда из целия фест с ключовете къде е и последен шанс да го намеря, вече си представям как съм срещу някъв съмнителен събирач на чужди ключове и му казвам с най-плътния си глас „чувам (чувам, щото като се вържа очаквам да се разпищят) та чувам, че имаш нещо мое!!🙂“ ако не - отиваме да ядем. Пускам последна локация, отиваме където показва. Сравнително близо до мястото, където сме си зарязали одеялото и връхните дрехи. Въртя се насам натам, точката показва точно под едни хора, те стават, раздигат си целия катун да търсим, ми няма ги!!! Въртя се с телефона, то още една група свърши с пеенето докато се разхождаме, въртя се, показва ми в едната посока „близо си“, в другата „не си“, направо на топло и студено си играя. Накрая успява да реши къде му е близо, тръгвам в посоката, даже ми дава да пусна пищялката. Праща ме на одеялото и о, чудо - в МОЕТО яке. Десния джоб. Кога, как, защо - чиста мистерия. Отидохме и се напукахме на бири с кебапчета.
2. Мислите, че това е всичко? Хах.
Ще си ходим, на следващия ден сме вече, обяд. В колата сме, магистрала. Решаваме да спрем на бензиностанция за малко. Тоалетна. Телефон в задния джоб, прословутата раничка в ръка. Влизам. Раничката закачена на вратата. Мислите, че съм оставила да ми падне телефона от джоба в тоалетната? Ааа не, не ме познавате, аз съм подредена, предвидлива и т.н. Оставям го на казанчето. Върша си работата, дигам гащи, обръщам се, пускам водата, обръщам се, взимам си раничката и си се запътвам към колата. Събираме се тримата, приключили със задачите и отпрашваме. Стъпваме на магистралата, вече набрали скорост, получавам известие на часовника - ТЕЛЕФОНЪТ ВИ Е ИЗВЪН ОБХВАТ! В колата се чува писклив вече глас „СПРИ!ТРЯБВА ДА ОБЪРНЕМ!!! ЗАБРАВИХ СИ ТЕЛЕФОНА!!!“ Спира шофьора, ама обръщане няма къде...айде муня тръгва пеша на бегом в аварийната обратно към бензиностанцията. Телефонът (грижливо опакован в чисто бял калъф тип тефтер) си стои кротко и си чака на казанчето... Айде обратно пак по магистралата до колата. Ако сте видели няква ненормална червенокоса да търчи близо до Лукойл, асам 🫠

И за да не сме само с две, айде три за щастие:
3. Това не е от сега, от тази пролет е. Прибирам се от работа. Вървя си по тротоара. Разминаваме се хора, всеки си се заплеснал в собствения си филм. По едно време се разминавам с една жена, така на близки години сме, не ни се срещат погледите, тя гледа така леко отнесено в другата посока, ама чува ми се подсмърчане. Разминаваме се. Аз заковавам на място, обращам се. Тя върви бързо, леко приведена, все си гледа нататък, какво да правя сега?? Да подмина и да не е моя работа? Да я настигна ли? Ами ако се натрапя? Ако я засрамя? Ако реши, че съм ненормална? Ако я стресна? Ако пък точно сега има нужда някой да ѝ каже, че всичко ще е наред? Ако просто има нужда да сподели с някой? Ако...Ако...Ако... Тези всички мисли ми минават за части от секундата, накрая взимам решение, че по-добре срам, отколкото гръб. И хуквам след жената, тя вече е свила в една пряка, даже в следваща пряка, егаси колко бързо върви тая жена??? И как ли изглеждам отстрани, изобщо не е странно, да. Накрая я настигам, леко докосване по рамото - „Извинете??“. Обръща се, впива в мен ведър и леко учуден поглед... “О, извинете, реших, че плачете“ и беж обратно. Завеса.

Относно 3. - зарадвала си я. Или най-малкото усмихнала си я. Бравос!

Сега се сетих, че сутринта забравих ютията включена след като си изгладих панталоните. А най-нелепото е, че се сетих за ютията, след като видях, че Рошличката ми е харесала предишния коментар за забравена ютия.

Аз пък днес заради теб се върнах от коридора да се уверя, че съм изключила ютията
А ти междувременно пак си я сколасала...

Този проблем с ютиите го имах, но го разреших лесно. Премахнах ги.

Кубратова, цвиля от смях в офиса. Днес цял ден ме побъркаха шефовете със справки и сверки, а ти така хубаво ми помогна да разпусна от целия стрес. Благодаря ти!

За да сте сигурни, че не сте забравили ютията, си я взимайте с вас. По-сигурно от това няма. Не ме питайте откъде знам.