Здравейте, споделям това, защото не мога повече да мълча и ми се иска да го обсъдим. Гледам отблизо какво се случва в едно семейство и сърцето ми се къса за детето им. Майката е с биполярно разстройство и когато влезе в „пика“ си, става страшно.
Проблемът е, че в тези моменти тя буквално забравя, че е майка. Преди няколко седмици си хвана някакво ново гадже и просто изчезна. Изхвърли детето на бащата, без да ѝ мигне окото, и замина при новия. Човекът беше в пълен шок – не вдигаше телефона, не казваше къде е. Взе детето при нея за няколко дни и тотално спря да го праща на училище. Детето беше там без учебници, без дрехи, без никакъв режим, докато тя си гонеше нейните емоции. Никой не знаеше в каква среда е това 6-годишно малко същество и при какви хора.
И после, изведнъж, манията я пуска. Връща се и започва другата крайност – депресията и гузната съвест. Изведнъж става „супер майка“. Купува всичко, готви, обгрижва го до задушаване, сякаш иска да изтрие факта, че допреди малко детето не е съществувало за нея.
Най-лошото е да гледаш детето. То е само на 6 годинки и е тотално объркано. Гледа я със страх и не знае какво да очаква – дали утре мама пак ще изчезне с някой непознат или ще си е вкъщи да му чете приказки. Това заболяване, ако не се лекува със сериозни лекарства, става все по-тежко. Човекът губи всякаква представа за морал и отговорност към най-свидното си.
Искам да ви попитам – как се постъпва в такава ситуация? Как се обяснява на едно толкова малко дете защо майка му го оставя на заден план заради чужди хора? И докога трябва да се проявява разбиране към болестта, преди да кажем, че безопасността на детето е по-важна от всичко?
Искам да добавя и нещо още по-страшно към това, което ви разказах. Най-големият абсурд е, че докато майката не влезе в психиатрия и не се докаже официално, че има Биполярно разстройство, бащата е с вързани ръце.
В момента тя може да изчезва, да оставя детето без учебници, да го мъкне по чужди апартаменти и да го зарязва заради поредното гадже, но пред закона тя все още се води „нормален родител“. Бащата вижда как психиката на 6-годишното им дете се разпада пред очите му, как то става тревожно и объркано, но не може да направи почти нищо, за да го защити трайно.
За да вземе правата или поне да ограничи това вредно влияние, му трябва медицинско доказателство. А тя, разбира се, в пика на манията си мисли, че е супер, че е по-добре от всякога и отказва да стъпи при психиатър. В депресивната фаза пък толкова умело се прави на „жертва“ и „супер майка“, че за социалните служби всичко изглежда под контрол.
И така се завърта един омагьосан кръг:
Майката прави поразии и съсипва детето.
Бащата иска да го защити, но няма документ, че тя е болна.
Тя отказва преглед, защото „нищо ѝ няма“.
Детето продължава да живее в този ад, докато психиката му се разруши окончателно.
Това е най-жестокото – да знаеш, че човекът до теб е болен и опасен за бъдещето на детето ти, но системата да чака „нещо фатално“ да се случи, преди да признае болестта. Как се доказва такова нещо, когато болният е майстор в манипулацията? Как се спира това разрушаване на едно малко дете, преди да е станало твърде късно?
Виж целия пост
Проблемът е, че в тези моменти тя буквално забравя, че е майка. Преди няколко седмици си хвана някакво ново гадже и просто изчезна. Изхвърли детето на бащата, без да ѝ мигне окото, и замина при новия. Човекът беше в пълен шок – не вдигаше телефона, не казваше къде е. Взе детето при нея за няколко дни и тотално спря да го праща на училище. Детето беше там без учебници, без дрехи, без никакъв режим, докато тя си гонеше нейните емоции. Никой не знаеше в каква среда е това 6-годишно малко същество и при какви хора.
И после, изведнъж, манията я пуска. Връща се и започва другата крайност – депресията и гузната съвест. Изведнъж става „супер майка“. Купува всичко, готви, обгрижва го до задушаване, сякаш иска да изтрие факта, че допреди малко детето не е съществувало за нея.
Най-лошото е да гледаш детето. То е само на 6 годинки и е тотално объркано. Гледа я със страх и не знае какво да очаква – дали утре мама пак ще изчезне с някой непознат или ще си е вкъщи да му чете приказки. Това заболяване, ако не се лекува със сериозни лекарства, става все по-тежко. Човекът губи всякаква представа за морал и отговорност към най-свидното си.
Искам да ви попитам – как се постъпва в такава ситуация? Как се обяснява на едно толкова малко дете защо майка му го оставя на заден план заради чужди хора? И докога трябва да се проявява разбиране към болестта, преди да кажем, че безопасността на детето е по-важна от всичко?
Искам да добавя и нещо още по-страшно към това, което ви разказах. Най-големият абсурд е, че докато майката не влезе в психиатрия и не се докаже официално, че има Биполярно разстройство, бащата е с вързани ръце.
В момента тя може да изчезва, да оставя детето без учебници, да го мъкне по чужди апартаменти и да го зарязва заради поредното гадже, но пред закона тя все още се води „нормален родител“. Бащата вижда как психиката на 6-годишното им дете се разпада пред очите му, как то става тревожно и объркано, но не може да направи почти нищо, за да го защити трайно.
За да вземе правата или поне да ограничи това вредно влияние, му трябва медицинско доказателство. А тя, разбира се, в пика на манията си мисли, че е супер, че е по-добре от всякога и отказва да стъпи при психиатър. В депресивната фаза пък толкова умело се прави на „жертва“ и „супер майка“, че за социалните служби всичко изглежда под контрол.
И така се завърта един омагьосан кръг:
Майката прави поразии и съсипва детето.
Бащата иска да го защити, но няма документ, че тя е болна.
Тя отказва преглед, защото „нищо ѝ няма“.
Детето продължава да живее в този ад, докато психиката му се разруши окончателно.
Това е най-жестокото – да знаеш, че човекът до теб е болен и опасен за бъдещето на детето ти, но системата да чака „нещо фатално“ да се случи, преди да признае болестта. Как се доказва такова нещо, когато болният е майстор в манипулацията? Как се спира това разрушаване на едно малко дете, преди да е станало твърде късно?
