На какво се крепи самочувствието ви?

Неуспехите не знам колко градят, но омаловажаването на успехите действа зле на самочувствието.

Не съм съгласна. Самочувствие се гради от успехите. Да се убедиш, че можеш, че се справяш, побеждаваш. Неуспехите сриват, счупват, карат те да се съмняваш в себе си. Особено, ако си положил усилия, труд, воля. Съсипващи са неуспехите.

Гради се и на двете неща.
Осъзнатият човек знае как да черпи позитив и от успехите, и от неуспехите.

Много зависи как се измерват успехите - постигната пряко поставена цел, награда, нематериална стойност, следваща стъпка.
И неуспехите - аз съм пълна с “неуспели” пряко проекти,  “зарязани” отпочнати такива, присвоени интелектуални вложения и какви ли още не маркери на неуспеха,   от които обаче тръгват колатерали и се оказва, че това  всъщност е пътна мрежа.

Някои случки са съдбовни. Успех или неуспех променят коренно човек и живота му.
Какво ще се случи след това също никой никога не знае.
Така че е много странно как за някои самочувствието се базира на случки.
В същност дали можеш да се чувстваш добре или да се чувстваш зле  ... пак ако чувстваш правилно себе си имаш възможност да реагираш. Ако под самочувствие разбираш самонадеяност, величаене, самозабравяне и вирене на нос можеш добре да се препънеш. Също ако прекалено много се самосъжаляваш и се възприемаш за жертва .

Точно така.
Аз имам неуспехи.
Зарязала съм да взема книжката си за автомобил (имах скандал с инструктора  - станаха ексцесии - отдалечих се нарочно и няма да взема книжка напук). Зарязала съм десето висшО.
Провалите само ми показаха кое си струва за мен.
Аз нямам проблем да се провалям и излагам. Моето самочувствие се гради и на това. Много хора се притесняват да се излагат и провалят. Аз нямам проблем с това.

Това не са провали. По добре да се измъкнеш от играта ако виждаш, че не е за теб. Живота е кратък, време няма!!! За какво да се правиш ма стоичка. За нечие чуждо мнение?!? Ако не е твоето, ако няма смисъл -  махай го.

Но след като човек говори за него, значи е оставило отпечатък. И след като разпалено разказва как няма значение, има много голяма вероятност всъщност да има голямо значение. Според мен трикът тук не е да казва, че няма значение, а по-скоро: „Имаше голямо значение, но не успях и значи не е за мен.“ Тоест, по-скоро примирение, отколкото отричане. Но това все пак е лично мнение.

А може да не е имало голямо значение просто. Било е просто поредното и и се искала да се пробва, но нещо друго е взело преднина.

Примирение е: исках да правя кариера, обаче на мъжа му кариерата по-му вървеше и трябваше да пътуваме около работата му и аз не можах да се реализирам… Това е някак си по тъжно изказване, ако на нея все пак и се иска да има кариера.

Това е самоутешение, което нищо чудно с времето да се обърне в гняв и да се стовари върху главата на мъжа. Примирение е: исках да постигна еди какво си, но видях, че нямам качествата, не ме бива достатъчно и няма как да стане по начина, по който си го представях. А смирение е: абе я майната му на всичко, кот-такова, като и за него благодаря.

В разговора се смесват няколко различни неща: смирение, примирение, приемане, самоутешение, отказ и обезценяване.

Смирение не е ли по-скоро: „Не успях, направих грешки, навредих и на себе си, и на други, но съм човек и не съм съвършен…“?
или
„Сбърках. Имах ограничения. Не всичко зависи от мен. Не съм всемогъщ и не съм съвършен.“

Тоест – има признание на реалността, без поза и без драматизация.

Неуспехите са част от живота, както и провалите, както и проблемите, както и злото като цяло. Животът е много по-пъстър и сложен от това човек да се върти само около пъпа си.
Няма никой, който да е белязъл само успех след успех, защото именно провала дава усещане за реалност, показва сложността на битката, учи те да умееш да си мериш силите, да си подбираш битките, да знаеш къде е ръба на пропастта.
Човекът със силна воля неуспеха го нахъсва, ако не е успял да качи билото, иска да покори планината, а като го направи и всички му казват - евала, само той знае какъв провал седи в основата на неговият успех.

Може да е без поза и драматзация, но е с емоция. По-какво съдя ли, защото след "сбърках" например всичко останало е в оправдателен режим. Емоцията още я има - исках много, но бях това, стана онова, затова не ми се получи. Има го съжалението от неуспеха, а с обстоятелствената част се опитваме да обясним и оправдаем защо е неуспех, тоест да приемем по-безболезнено разочарованието от него. Това не е смирение, а примирение в процес (който може и никога да не приключи).

При смирението емоцията е преодоляна предварително. При вярващ човек например е нагласата - каквото мога ще направя, но както е божията воля, тъй ще стане. Само пример е, не че е нужно да си вярващ, за да си смирен, просто там е най-лесно онагледено. При осъзнат човек, без значение религиозност, яснотата за всички възможни лоши развръзки, които са повече от добрите ще дава еквивалента на религиозно смирение и благодарност вместо амбиция и разочарование. Това не значи, че няма никога да се бори за нищо, но ще го прави с намалена важност на целта за сметка на по-ясна перспектива къде е и какво вече има, вместо да взема тези неща за даденост.
Като с това не изчерпвам всеобхватността на смирението, но пък и не съм някой будист да съм му просветен в тайните.

Това клише със силната воля е като блудкава поука от холивудска приказка. Не се заяждам, но така ми звучи на мен. Човек с нещо различно от лозунги в главата ще знае кога да се откаже, за да се съхрани, вместо да си бие главата в някаква греда докато я победи, но счупи себе си. Способността да се откажеш и предадеш понякога е най-голям добродетел.

Човек като го избрули съдбата, влезе в черна серия, дори да си е точно куц късмет без личен принос и самочувствието неминуемо пада. Виждала съм и най-силните да се сдухват и да се преживяват безпомощни в един момент.

Което е по-добре от това да стават агресивни с наранено его. Защото едно е да вредиш само на себе си, друго е да вредиш на околните. Както Левски е казал: „Ако загубя – губя само себе си.“ И така трябва да бъде. Но има и други хора – те отмъщават. И тогава се самозабравят и губят поглед над пропорциите… и леко-полеко нараненото его заема целия хоризонт. Появява се и желание да тъпчат всичко наоколо. Филмът „Време разделно“ не е ли точно по подобен сценарий?

vяsko смирение = предварително преодолена емоция ? не е 100% вярно според мен. Въпрос е дали смирението изключва силна емоция или просто я преработва по различен начин. Също за религията. Носи ли мир и хармония ?