На какво се крепи самочувствието ви?

Добре, да се съсредоточим върху любовта и секса.
Какво е мнението на говорещия в човешки план за тройките?
Окей ли са или вредят на третото живо същество? Кое е то?
А при четворките?

Шефе, несъстоятелно клиширани са ти лозунгите, тип - Да живеем щастливо, без да си пречим.
Защото понятията, които ползваш са субективни и различно разбираеми от всички и всеки.
Точно вчера слушах Иво Христов, професор политолог е май. Та той даде пример за тези, измислени от човека морални категории.
20-те и 30-те години на 20 век няколко от големите имена в антропологията са наблюдавали масайската култура в Кения и Танзания.
Ако те интересува, погледни резултатите - главно за това, какво хората разбират под добро и под лошо.
Това са архетипни понятия, останали едни и същи от хилядолетия, въпреки лицемерни опити да бъдат прикривани, защото издават непроменливата примитивност на инстинктите.
Инстинктите, на които интелекта служи за прикритие, толкова, колкото прашките на пълната голота.
Уж прикритие, всъщност подчертаване.

Васко, направо съм деградирала.
После да ми се чуди човек на самочувствието.

Не виждам връзка между морал и самочувствие. Едно може да съществува без другото, а могат и да са напълно в синхрон.

@hero_to_zero - Колкото и да са ни субективни разбиранията, винаги имат общ фундамент. Например винаги бягаш от болката, не я търсиш. Ако ще и мазохист да си и да изпитваш някакъв живец чрез определен вид премерена болка - лечебните дози не се броят. В същността си винаги ще бягаш от болка, било физическа, психическа, колкото по силна, толкова по-яростно ще драпаш да изпълзиш от нетърпимото. Същото е с нещата от които не бягаш, а се стремиш към. И те след много разбивки опират до простичък фундамент - дават ти нещо, наречи го щастие, удовлетворение, семантиката няма значение. Правиш го за себе си, без значение дали си егоист като Тръмп или отдаден на кауза към другите тип Жана д"Арк, в дъното всичко е за да почувстваш удовлетворение от изпълнен твой стремеж.

Тъй че нямат значение обясненията за културите, ценностите на обществата, които са тотално променливи във времето и географията и въобще моралните категории - те са измислени от човека, но това, което те движи, което те мотивира в основата си е поне едно ниво под тях и не е толкова сложно въобще. Съответно и моят принцип не е сложен, ако погледнеш малко по в перспектива ще видиш, че клишето е всъщност да си аутсорсваш мисленето към разни авторитети като споменатия от теб, вместо да помислиш малко сам.

Fever, ми то си е класика в жанра, обратната пропорция между деградация и самочувствие

Аз съм помислил, но съм преценил, че ако приведа като аргумент авторитети, подкрепящи тезата ми, имам по-голям шанс да бъда разбран от хора, които излагат като собствено мнение аутсорсваното на други, различни от моите, авторитети.
Общия фундамент, за който пишеш са инстинктите, животинското у нас. Те обуславят много сходно, даже на моменти едно и също поведение. Но това не означава, че при отношения, това поведение е win-win. Точно обратното е.
Нека разкрия наученото от антрополозите, въпреки че имам усещането за подценяване на историята и миналото у теб. Малко тип - светът започва от мен. И гугъл, разбира се.
На въпроса - Какво е добре? - масаите отговорили: - Да нападнем съседното племе, да избием мъжете, да изнасилим жените и да откраднем кравите им. А тогава какво е лошо? - питали антрополозите: - Да ни нападне съседното племе, да избие мъжете ни, да изнасили жените ни и да ни открадне кравите.

Виждаш сам - фундамента е един и същ Самочувствието при всички се гради на почти едни и същи фактори. Това не означава, че самочувствията са съвместими и едното, на единия, не уврежда другото, на другия. Случва се, но мно-о-ого рядко.
Твоята теория, известна като теорията на котарака Леополд, доказано издиша. Това не пречи на архитектите на човешките взаимоотношения да се опитват да я прокарват при всяко ново поколение.

Да си кажем честно - мега рядко е, човек над 40те да му пука, кой как го преценява по чанти и прочие.
Иначе аз в метрото се возя и по анцунг / Адидас и Пума разбира се, да не си мислите друго/ и натокана

Понеже съм социолог отпреди колегата Христов да реши изобщо да учи социология, бих поспорила с неговите примитивни разсъждения, защото хората са се променили много през вековете, а и в момента в различни общества има коренно различни ценности. За онова, заради което човек в Азия ще се самоубие, в Европа дори няма да му трепне сърцето. Неща, за които мюсюлманите убиват собствените си деца да не срамят семейството, на запад са топ хит в социалните медии. Срамът и гордостта идват точно от моралните ценности, които, заедно с естетиката и етиката, са чист социален конструкт. В тази графа влиза и самочувствието, защото личното чувство за достойнство и гордост е все пак свързано с културата, от която произлиза дадения човек.

Самочувствието ми? Не се стремя да имам самочувствие. Според мен това е нож с две остриета, защото както го имаш и градиш на една определено дефинирана основа, така тази основа всеки момент може да се разпадне и да го изгубиш. Самочувствието е една илюзия, ако се стремиш към него и един преходен страничен момент, ако имаш здравословно отношение към него. Самочувствието ми е прекалено себично в масовото разбиране на тази дума.

 Ако го градиш на спортния си външен вид-качваш килограми по неволя дори да си дисциплиниран и хоп, да се сгромолиш ли? По-добре не. Ако си умен и успешен, бързо-бързо и това може да изгубиш дори да си много трудолюбив. Ако имаш прекрасна връзка-също, прекрасни деца-това не е ли малко напрягащо за тях те да са гордостта ти? Не очакваш ли прекалено много от тях? И така нататък.

И тъй като съм се изграждала от нулата и съм падала от върха и пак съм ставала от калта и съм стигала до по-високи върхове, че и от тях съм падала, че и пак не спирам да се изкачвам и надеждата ми не умира.... знам, че не ми трябва самочувствие. Единственото, което ме интересувa, е как живея, защо живея, как да се подобря, какво да изградя. Не си търся пиедестал, за да се кача сама на него и да си въобразявам, че завинаги ще остана там, търся си удовлетворение от добре свършената работа във всяка сфера на живота. Това ми стига.

 Аз съм роден аутсайдер по свой избор и не харесвам големи компании, не ме интересува кой какво и защо. Живея на принципа (като става дума за социална среда) ,,не търси среда, създай си я". И това мога да препоръчам на всеки. Не общувам с хора, които ме оглеждат какво и защо имам, аз също не се влияя от имането или нямането на другия. Впечатляват ме други неща.

Flowersintheair, звучи много трудоемко, но и доста оптимистично. Оптимистично — защото след всичко, което описваш, все още се ориентираш по въпросите
 за живота. Успех!
Бояна Проблемът не е, че тезата ти е „сложна“, а че е прекалено категорична и на места логически прескача. От това, че различните общества имат различни ценности, не следва автоматично, че срамът, гордостта и самочувствието са просто социален конструкт. Смесват се различни понятия, правят се огромни обобщения („Азия“, „Европа“, „мюсюлманите“) и се стига до твърде големи изводи на база подбрани примери. Така аргументът започва да звучи повече натъкмен и ефектен, отколкото добре издържан.

Другото, което ми направи впечатление, беше, че всеки някак по-леко обсъжда самочувствието и липсата му, материалното и недостига, успехите и провалите си. Но включи ли се темата за интелекта, разговорът става много по-миниран.

Колкото повече съм опознавала хората по целият свят, където съм била и с които съм работила, винаги ме е смайвало, колко сме еднакви.

Навремето завърших точно антропология и културология и там надълго и нашироко се разискваше колко се определя индивида от културната матрица, където си живее, и да, отвън, като дрехи, седят особеностите на културните различия, религия и прочие. Но колкото повече събличаме дрехите, от долу, в основата си - всички сме еднакви.
Кроманьонци.

А за това дето написа Цветенцето за самочувствието ми се струва, че бърка нещата със себеоценката. Щото това са две различни неща.
Самочувствието за човека, според мен, е като Битието - то Е.

При всички културни разлики вроденото като причина за гордост или срам, радост или тъга и мотив за действие е с много по-голям принос и според мен.

Ако имам пари и време и аз ще запиша социология и ще завърша с дипломна работа: Прасковените мини пудели като статус символ.

Една от причините да обичам България и да искам да живея тук е точно това, че не ни пука от нищо и никой, всеки има самочувствие и нямаме никакво намерение да се самоубием или да си убием децата, каквото и да направят. Без значение, дали от някой се приема за липса на морал и ценности. За мен отделната личност е свещена, както и собственият и душевно мир, за което е предпоставка и наличието на високо самочувствие.

Понеже сме бивши маймуни и като цяло не сме много мили и разбиращи един към друг, самочувствието е инструмент за по-лесно вписване в социума, който поддържаме като наточен нож. Справянето с предразсъдъци, интрижки, осъдителност, съюзяване на групички хора срещу ни и т.н. изисква арсенал от средства от наша страна, самочувствието бидейки едно от тях. Ще ни трябва ли самочувствие ако не се налага да взаимодействаме със себеподобни? Примерно ако всеки си има вила на друга планета, където всичко материално е уредено и се оттегли там абсолютно сам за неопределено време.

Самочувствието няма нищо общо със социума.
То е личната ни самоувереност, самооценка, справяне с нас самите.

Но и справяне с другите. Нали "да се заявяваш" е пример точно за постигане на успех сред тях посредством самочувствие.