На какво се крепи самочувствието ви?

Аз питах за деца в другата тема.  В конкретния случай - момиче от село отива в гимназия в близкия по-голям град (не областен). И се почват сравнения - кой с какви дрехи е, защо нейните не са маркови, защо само тя няма нещо си..
Което  за дете според мен е важно. В смисъл - дете може да се почувства зле, аутсайдер и отритнато, когато вижда, че 8 от 10 деца имат дадено нещо, а само то и още 1 - не. Говорим за училище и съученици, т.е. тук няма особен контрол и избор на средата. Извън училище - да, ок, ще намери себеподобни, за които това не е важно, но в клас е изолирана. Което я наранява.

Аз самата не съм имала самочувствие като дете и тийнейджър. Нямам и сега. Макар че хора около мен ми казват, че изглеждам добре, че съм умна и т.н., все пак - нямам. При мен една от причините е, че като малка родителите ми искаха да правят всичко вместо мен с репликата "ти не можеш, дай на мен". И някак се чувствам недостатъчна и неспособна. Знам, че реално не е така, но все пак още се чувствам по този начин.
Другият ми "проблем" - все още съм аутсайдер. Трудно намирам моя среда. Не са ми важни марки, "Ергени", клюки, и т.н. подобни неща, което обаче е "важно" за повечето хора около мен. Нямаме общи интереси и аз оставам изолирана. А това ми тежи.

Затова и ми е трудно да дам съвет как да се обясни на момичето, че не е справедливо да я изолират само заради дрехите, че тя трябва да знае, че е умна и способна, и че тяхното мнение не трябва да й е важно. Виждам, че иска да е приета и страда, че не е.

Аз бях така, даже училището беше частно, но не е имало сравнения кой с какви дрехи бил. Повече се вълнувахме от оценки и олимпиади сякаш.

Не мисля, че идва непременно от родителите. Моите много пътуваха и почти не сме живели заедно на практика.
Моето самочувствие винаги се е крепяло от две неща – наивна романтичност и въображение. Винаги съм смятала, че знам ясно разликата между доброто и злото, и винаги вярвам в доброто, поне така излиза. Обичам хората около мен и вярвам, че и те ме обичат. И винаги съм си имала свой собствен свят, който е под мой контрол независимо дали ще измислям, ще чета, ще гледам филми, слушам музика, или ще пиша или снимам. Така ми е спокойно.  И понеже нямам навика да съдя и оценявам другите, дори не забелязвам кога те го правят, освен ако не настояват много, та затова не се притеснявам особено как ще ме оценят, ако съм от страната на доброто, където гледам да съм...

Понякога имам чувството, че живея на друга планета. Дъщеря ми завърши преди 2-3 г., т.е. имам поглед и в/у кварталното училище, и в/у гимназия, и сега в университета.
Никога не е попадала в такава среда, в която се подиграват за дрехи. Близки сме и обича да обсъждаме за много по-откачени неща, със сигурност, ако имаше нещо, щеше да каже.

В гимназията имаха съученичка от семейство с финансови проблеми. Единствно тя от целия клас беше с обикновен телефон. Всички се обединиха и предложиха да съберат пари за такъв, защото имаха часове, в които правеха упражнения и контролни на смартфон и тя не можеше да участва. Децата бяха много дискретни и внимателно го предложиха. Майка ѝ отказа, това си е нейно решение, но мисълта ми е, че нямаше негативно отношение от страна на съучениците.

За приятелите - имаме всякакви. И с по-ограничени възможност, и хора, които са много над средното ниво. Водещото е като във всяка връзка, да има химия. + да не са вманиачени по някоя тема, която да води до скандали. Не обичам "шума".

За самочувствието ми - не знам. От малка съм различна (червена коса и очила). По мое време, през 80-те, големи подигравки отнасях, но никога не ми е пукало. Явно е до характер, много си се харесвах и ми беше дори забавно да се различавам от другите. Това някак се прехвърли и към дрехите. Като станах тийн в началото на 90-те гръндж модата направо ми лепна. Докато повечето минаха на токчета и по-така дрешки, аз се развявах с размъкнати и се радвах колко ми е удобно.
Родителите ми винаги са били много адаптивни и финансово сме били добре през всички години, но не съм имала желание за нищо скъпо. Точно обратното, с колкото по-малко пари се облека, за толкова по-ценно попадение го смятах. Обичах да "крада" ризи на баща ми. Един ден набарах една жестока зелено-бяла карирана риза, обличам я и с вирнат нос се нося по центъра. Случайно срещам майка ми, която изпадна в шок! С тази риза баща ми ходел да пръска лозето беше изпрана, де.

И ако децата могат да се оправдаят по някакъв начин с глупостта на младостта, ето един случай, който е много показателен, че нито годините, нито времето са от значение. Във въпросния период с гръндж модата, баща ми беше шеф на отдел в едно предприятие, т.е. ясно е, че е с по-висока заплата от останалите и че това, което ще разкажа си е абсолютно с цел да жегне. Оперативка, става една колежка и казва (името е примерно) "Колеги, искате ли да съберем пари за детето на Иван, защото няма възможност да го облича и да му купи раница." Уточнявам, че ходех с войнишка мешка, която всъщност много трудно намерих - шиха ми я по поръчка, даже в друг град
Баща ми като млад е бил луда глава и никога не ми се е месил в избора, тогава дори не ми каза за случая. Разбрах години по-късно от майка ми.

Накратко - самочувствието е основно до характер. Мисля го, защото родителите ми започнаха да го подкрепят целенасочено доста по-късно, в края на тийн годините ми. Във времената преди това сякаш много много не се отделяше вниамние на този въпрос.

Просто и обяснете, че имат различна ценностна система. И да не беше  умна и кадърна пак не е повод да я отхвърлят. Човек с нормална ценностна система гледа дали хората са добри, а не какво са постигнали, колко са красиви и с какви дрехи са. Другото е признак на слабост и е характерно за определена възраст, когато човек е объркан, не знае кой е и от кои е. Тези времена минават и човек се събира със своите, не с всички.

Умишлено да си различен от масата изисква голямо самочувствие.
Много по-лесно е да се слееш и да не те закачат. Особено децата могат да са много жестоки.
Някои възрастни също.

То и аз бях различна от масата, но не съвсем. Бях хипарка, после метълка. И аз носех размъкнати ризи (кенарени имах два броя, автентични) и дънкова лента на главата. И после черните тениски и - да, имах мешка - трудно изнамерена с изписани имена на банди (такива имах и на гърба на дънковото яке и беше повод за разправия веднъж с милиционер).

Но всъщност тази именно субкултурна среда ми е давала (фалшиво) самочувствие, че съм нещо по-така, нали от "простолюдието". Което също е повърхностно. Пак бях в група, просто по-малка и като го оценявам от днешна гл. точка - по-снобарска.

Не че и сега не си слушам рок и метъл - естествено. Но това не ми е основа за самочувствие, както е било тогава.

Това също отличава самочувствието на тийн от това на зрял човек. Поне според мен.

Винаги съм имала самочувствие, от дете до сега. Наистина има разлика през годините, но то е по-скоро надграждане, разширяване и промяна на самооценката. Всичко това според мен се дължи на това, че се променя ценностната ни система с годините.
Произлизам от скромно семейство от малък провинциален град. След 7ми клас отидох да уча в елитно училище в съседен град, който беше областен. Попаднах в среда от деца, родителите на част от които имаха много по-големи възможности от тези на моите. Нищо не ми спихна самочувствието. Тогава се крепеше на това, че съм умна, че съм постигнали моите ученически успехи сама, че съм стигнала там благодарение на себе си, а не на родителите си, че съм красива, че съм много упорита, че съм добро дете. Чувствах се различна и това ми даваше още по-голямо самочувствие. Родителите ми ми помагаха като майка ми винаги ми шиеше желаните от мен дрехи, бяхме много креативни и двете. Баща ми ми помагаше като често по негов си начин ми показваше какво значи чест, гордост и да си държиш на думата. Бяха мутренските години. Много се пробваха, но никой не успя. После осъзнах, че точно това мое самочувствие и тая моя гордост, че принадлежа и дължа ни себе си са ме спасили да не тръгна по пътя, който много момичета поеха.
После дойде младостта, надградих образованието, намерих си хубава работа, смених града, намерих си още по-хубава работа, мъж, дете, семейство. Смених държавата. Тогава към детското ми и младежко самочувствие, се добави спокойствието, че съм добър човек, че помагам, че съм добър партньор и родител. Затвърди ми се чувството, че постигаме много неща абсолютно сами.
Сега се чувствам винаги спокойна и уверена, защото знам, че ще се справя. Добавила съм усещането, че съм овладяла един чужд за мен език на ниво, което ми дава увереност и сигурност в общуването, че съм се интегрирала и се чувствам добре в държава, която не ми е родна.
Освен всичко останало сега се гордея и с мъжа си и с детето си. Техните успехи и същност са част и от моето самочувствие.
Вечер спя с чиста съвест и сутрин ставам като във вица за лъвицата и антилопата: щом отвориш очи трябва да тичаш, защото лъвът знае, че за да се нахрани трябва да надбяга най-бързата антилопа, а антилопата знае, че за да оцелее трябва да надбяга най-бързата лъвица.

Конкретно при мен ,
Израстнала съм в друга страна , нация , религия , където детето е почти издигнато в култ ).

При мен проблема после беше , да обера леко това самочувствие , за да не ме вземат за арогантна .

На въпроса за самочувствието , аз винаги съм го имала , без значение как изглеждам в момента , колко пари имам , с какво се занимавам , а съм имала и тежки периоди в живота си , но самочувствието ми е част от мен .
Аз даже малко наперена походка имам . )
Един познат все ми казваше :
Ходиш така , все едно целият град е твой ).

И аз мога да изброя обективни причини , за които се гордея със себе си в момента , но ме виждам смисъл да го правя , защото аз си се гордея и се обичам във всякакви моменти и състояния .

Никога не съм се свивала и винаги съм имала самочувствие. Но не знам дали се дължи на родителите ми, ако изключим гените. Имам си недостатъци и са ме притеснявали, но съм ги изтиквала назад и съм извеждала на преден план силните си страни. Тоест не съм се предавала, а малко или много хората те оценяват така, както им се презентираш ти. Можех да бъда отличник с нърдовете и в същото време с тайфата от другите. Може би и това е помагало.




Първо и обясни, че животът не е честен. Колкото по-рано го осъзнае и приеме, толкова по-лесно ще и е в живота после. После и кажи да не гледа само нагоре, а да погледне и надолу, за да види, че има и по-ощетени от нея. И след това и кажи, че другите светят с отразена светлина и се фукат с постигнатото от родителите им, а тя самата сама е стигнала където е. И това е ценно. Пък, дано го приеме.

Моето самочувствие е изградено. Не се крепи, а си е строено постепенно и регулярно от дете.
Като започнем, че бях изключително гледана и обичана, стимулирана, подкрепяна, обгрижвана.
Но не с тип глезене, а с възпитание чрез личен пример и ментални стимули, както и уважение. Винаги са ме третирали като голям човек, не са се отнасяли с мен като с домашен любимец.
Допълвам към поста на Бояна – въображението. Будният ум търси изява и го намира под формата на изкуство, книги. При мен бяха книгите като дете – беше ми вид дрога, изчела съм 777 библиотеки книги. После дойдоха и филмите, музиката. Това дава богато въображение, добра обща култура, грамотност и речник/изказ. Мога да разговарям на всякакви теми с всеки. Да се изразявам добре. Да изградя емоционалния си свят.

Отделно ми помагаше това, че винаги съм била хубаво дете. Дори ме притесняваше твърде вниманието към външността ми. Преодолях го чак в тийн годините. Тогава вече започва да ти харесва да си забелязван.
Колкото и да е клиширано в днешно време – възпитана съм да вярвам в себе си на база на човешките си качества – ум, знание, възпитаност, воля, старание, последователност и че успехите се постигат постепенно и с усилия. Това ми даде една стабилна психика и увереност.
Добротата разбрах, че е малко относително понятие и точно вярата ми в доброто ме е вкарвала в сложни житейски ситуации.
Затова редуцирах постепенно през годините добро и лошо, че значението за всеки е относително и субективно.
Самочувствието ми е изградено изключително на личните ми отношения – с родителите ми, най-близките ми хора, детето ми и с мъжете, които съм имала любов, приятелите ми.
Получила съм и получавам отражение през тях и тяхното отношение към мен. Обич и уважение, ценност като човек/приятел/любима жена и контакти през годините, независимо как ни е развил живота.
Пари, професия, кариера при мен са били винаги ситуационни и не съм им отдавала значение като тежест за самочувствието ми, а като допълнение и че са сменяеми, заменими, преходни.
//
П.П. забравих – самокритичност и самодисциплина. Добро чувство за хумор. Изглеждам добре, поддържам ума си и тялото живи. Не се давам, както се вика. :>

Mного красива история на Di Soleil .
Аз не съм имал самочувствие като дете, тийн, не от липса на финанси - тогава никой нямаше така че ... не съм се различавал много. Имах проблемно семейство, емоционално хранене, май и някакви психически проблеми. Най- малкият ми проблем е било да съм в някакви групи да не се различавам - ми то и с най - марковите дрехи да съм бил пак нямаше да се впиша - различавах си се. Di Soleil е доказателство, че и с марка и без марка, ако си го нямаш вътрешната стабилност, самочувствието си е 0-ла, така че си аут.
Сега пак съм без самочувствие и пак поради това, не си искам заслуженото, съответно съм зле заплатен. Е може би имам малко - въпреки  ниското ми образование (поради семейната незаинтересованост) влязох в по - висше, интелектуално общество, което всеки ден ме отхвърля и знам че съм им много неприятен, като различен, неспазващ техните разбирания за социален и културен живот. Но когато се наложи да отсъствам повече от 3-4 дни от работа (а това става много рядко) се затваря цялата фирма и излиза в отпуск. Това го постигнах с много труд и денонощно самообучение въпреки слабото си образование и въпреки високото образованието на другите, така и не можаха да стигнат моето ниво в моята област на работа и организираност. Няма да казвам други подробности.

Самочувствие според мен се гради с годините на база лична самооценка и начина, по който се заявяваш пред хората.
Уча дъщеря ми на същото.  Изправена стойка, отчетлив говор, а не мрънкане. И глупости да дрънкаш, го прави уверено. Гледане на хората в очите при разговор.
Отделно да си добър човек, да не лъжеш и крадеш. Това ти дава голяма доза спокойствие.
Да не правиш компромис със себе си и собствените ти ценности и да не се пренебрегваш заради други хора.
Да не се поставяш в ситуация,  в която да си длъжен на някого.

До 3 клас някъде бях много свита, често плачех, някои се опитваха да ме тормозят с думи, учителката ми ме тормозеше.
За работата със самочувствието в детска възраст мисля, че наистина е заслуга на родителите. На този етап ти не си допринесъл с нищо живота ти да е такъв, какъвто е. Както се казва “Когато се родиш приличаш на родителите си. Когато си отидеш, приличаш на решенията си.”
Първо майка ми успя да ми вмени, че тези качества не са лоши и не са слабост, а могат да бъдат моята сила и отличителна черта. Че това съм аз, такава каквато съм, с всичкия ми рев и притеснение.
Баща ми от своя страна ме научи да се бия и да не се страхувам. Да си знам границите, да мога да избягам, да си подбирам битките, да моля за помощ. Знам, че за сегашните разбирания е скандално.
В тийнейджърска възраст писах, че ми помогна майка ми с уникалните ми тоалети - от парчета плат, от нейни стари рокли, от тъкани от бабите платове. Нямах купен неща, но никой не можеше да си купи от никъде моите неща. Научих се да плета и си плетях сама блузи. Това за едно момиче е много важно - стил и уникалност.
Не на последно място родителите ми много се гордееха с мен и можеха да ми го показват. Имах привилегията да имам двама родители и да взема най-доброто от тях. Това, че съм отхвърляла момчета осъзнах по-късно, че е изиграло важна роля за самочувствието ми. Някакъв инстинкт е било, не съм го правила съзнателно. Не се занимавах с такива, дето всички ги желаят и са популярни. Малко като пауни ми бяха. За тях пък някаква си да не припада по тях е било много привлекателно и веднага ми се лепваха със “знаеш ли ти кой съм?” и като ги отрежеш това в малкия град се разчува. И всички те знаят, за което си носиш последиците. В това отношение баща ми има изключителна роля, защото ми показа един модел на мъж, който не се нуждае от парадиране и който може всичко да ти даде, до последната капка, ако поиска без да иска нищо в замяна, но никога и при никакви обстоятелства няма да наруши принципите си или да се огъне пред нещо.

Да, аз също. И не мога да проумея 2026 как е възможно това да продължава да се случва, иначе на всички е ясно откъде произлиза.
Като дете на родители на високи постове в държавата винаги съм имала неща, които тук не са били достъпни, но никога не съм била снобарка и до ден днешен не се вълнувам от марки и парцалки. Набивам на детето си да бъде уникално по свой собствен начин, а не една от многото клонинги с еднаквите дрешки от мола.