Детството е период, в който се изграждат основите на човешката личност, емоционалната стабилност и начинът, по който човек възприема себе си и света. Когато едно дете расте в среда на любов, сигурност и подкрепа, то развива увереност и способност да създава здравословни отношения. Но когато е подложено на емоционални травми — пренебрегване, унижение, насилие, постоянна критика или липса на внимание — последствията могат да оставят дълбоки следи върху психиката му и да повлияят на целия му бъдещ живот.
Емоционалните травми често са невидими за околните, но тяхното въздействие е силно и продължително. Те могат да се проявят както в детска възраст, така и години по-късно чрез тревожност, депресия, проблеми в общуването и ниска самооценка.
Нека разгледаме по-отблизо как те се отразяват на живота ни и какви последици могат да причинят.
Създаване на фалшиво аз
Психотерапевтите твърдят, че емоционалните травми от детството остават в нас години наред. Един от начините за тяхното облекчаване е създаването на фалшиво Аз. Като деца копнеем да усетим любовта и грижата на родителите си. Ако не ги получим, се опитваме да станем такъв човек, какъвто си мислим, че родителите ни ще обичат. Като потискаме чувствата и нуждите си, ние си създаваме фалшиво Аз. Това е образът, който представяме пред света.
Емоциите са неразделна част от нас и когато ги задушаваме, губим връзката със себе си. Живеем в страх, че когато тази маска падне, вече няма да бъдем обичани и приети.
Най-добрият начин да откриете истинското си Аз отвъд фалшивото, е да се консултирате с терапевт, специализиран в емоционални травми от детството. Той ще ви помогне да се свържете отново със себе си и да се почувствате цялостни.
Синдромът на жертвата
Нашите представи за себе си генерират вътрешен диалог. Нашият вътрешен глас може да ни окуражава или, обратно, да ни потиска. Негативните вътрешни убеждения ни карат да се чувстваме така, сякаш нямаме контрол над живота си, сякаш сме жертви. Може да стигнем до това убеждение в детството, но не бива да се привързваме към него в зряла възраст.
Понякога изглежда, че няма избор, но всъщност винаги има. Най-малкото, можем да избираме своето отношение към себе си. Като деца може да нямаме контрол над живота си, но като възрастни имаме повече сили да влияем на ситуациите.
Вместо да се възприемате като жертва, можете да си представите себе си като човек, който е преодолял трудна ситуация. Следващият път, когато се почувствате безнадеждно, си напомнете, че сте способни на повече.
Пасивно-агресивно поведение
Когато едно дете расте в нездравословна среда, в която възрастните често са ядосани, то започва да си мисли, че изразяването на гняв и други негативни емоции е неприемливо. Пораствайки, то вярва, че гневът е лошо чувство, което трябва да бъде потиснато. Или пък обратното – ако е израснало в семейство, където негативните емоции се потискат, то научава, че това е поведението, което се очаква от него. Като възрастен то продължава да потиска гнева си дори в ситуации, в които той би могъл да бъде полезен.
Какво се случва, когато не можете да изразите раздразнението си? Ако сте свикнали да потискате негативните емоции, знаете отговора: нищо. Все още се чувствате гневни (а това е напълно естествено чувство), но вместо да го признаете и да разберете причината, продължавате да изпитвате недоволство и яд. Но тъй като емоцията е потисната, я изразявате чрез пасивно-агресивно поведение.
Пасивно поведение и заучена безпомощност
Ако родителите ви не са ви обръщали вниманието, което сте заслужавали като дете, вие също потискате гнева и страха си с надеждата, че няма да бъдете изоставени отново. Но това емоционално потискане води до изоставяне на самите себе си. Когато не изразяваме чувствата си, ние сами си пречим да се развиваме. Ставаме пасивни и не осъзнаваме потенциала си. Типичното отношение на пасивния човек е: „Знам какво трябва да се направи, но не го правя.“
Когато потискаме чувствата си, ние потискаме себе си. Емоционалната травма от детството ни принуждава да крием определени аспекти от личността си. Това ни помага да се чувстваме отново в безопасност. Като възрастни обаче, ние се нуждаем от чувствата си – те ни казват кои сме и ни позволяват да станем това, което искаме да бъдем.
Начини за преодоляване на емоционалните травми
Въпреки тежките последствия, емоционалните травми могат да бъдат преодолени с подходяща подкрепа и грижа. Много важно е детето да бъде изслушвано и да се чувства защитено. Подкрепата от родители, учители и близки хора играе огромна роля за възстановяването му.
Психологическата помощ също е от съществено значение. Разговорите с психолог или психотерапевт помагат на детето да разбере и изрази своите емоции, както и да изгради по-здравословен начин на мислене. Любовта, разбирането и сигурната семейна среда са ключови фактори за преодоляване на емоционалните рани.
Считате ли се за жертва на емоционални травми в детството?
Какво ви причиниха те?
Успяхте ли да ги преодолеете и как?
Разкажете своята история...
Последвайте ни в социалните мрежи за още полезно съдържание:
BG-Mamma във Фейсбук
BG-Mamma в Instagram
Виж целия пост
Емоционалните травми често са невидими за околните, но тяхното въздействие е силно и продължително. Те могат да се проявят както в детска възраст, така и години по-късно чрез тревожност, депресия, проблеми в общуването и ниска самооценка.
Нека разгледаме по-отблизо как те се отразяват на живота ни и какви последици могат да причинят.
Създаване на фалшиво аз
Психотерапевтите твърдят, че емоционалните травми от детството остават в нас години наред. Един от начините за тяхното облекчаване е създаването на фалшиво Аз. Като деца копнеем да усетим любовта и грижата на родителите си. Ако не ги получим, се опитваме да станем такъв човек, какъвто си мислим, че родителите ни ще обичат. Като потискаме чувствата и нуждите си, ние си създаваме фалшиво Аз. Това е образът, който представяме пред света.
Емоциите са неразделна част от нас и когато ги задушаваме, губим връзката със себе си. Живеем в страх, че когато тази маска падне, вече няма да бъдем обичани и приети.
Най-добрият начин да откриете истинското си Аз отвъд фалшивото, е да се консултирате с терапевт, специализиран в емоционални травми от детството. Той ще ви помогне да се свържете отново със себе си и да се почувствате цялостни.
Синдромът на жертвата
Нашите представи за себе си генерират вътрешен диалог. Нашият вътрешен глас може да ни окуражава или, обратно, да ни потиска. Негативните вътрешни убеждения ни карат да се чувстваме така, сякаш нямаме контрол над живота си, сякаш сме жертви. Може да стигнем до това убеждение в детството, но не бива да се привързваме към него в зряла възраст.
Понякога изглежда, че няма избор, но всъщност винаги има. Най-малкото, можем да избираме своето отношение към себе си. Като деца може да нямаме контрол над живота си, но като възрастни имаме повече сили да влияем на ситуациите.
Вместо да се възприемате като жертва, можете да си представите себе си като човек, който е преодолял трудна ситуация. Следващият път, когато се почувствате безнадеждно, си напомнете, че сте способни на повече.
Пасивно-агресивно поведение
Когато едно дете расте в нездравословна среда, в която възрастните често са ядосани, то започва да си мисли, че изразяването на гняв и други негативни емоции е неприемливо. Пораствайки, то вярва, че гневът е лошо чувство, което трябва да бъде потиснато. Или пък обратното – ако е израснало в семейство, където негативните емоции се потискат, то научава, че това е поведението, което се очаква от него. Като възрастен то продължава да потиска гнева си дори в ситуации, в които той би могъл да бъде полезен.
Какво се случва, когато не можете да изразите раздразнението си? Ако сте свикнали да потискате негативните емоции, знаете отговора: нищо. Все още се чувствате гневни (а това е напълно естествено чувство), но вместо да го признаете и да разберете причината, продължавате да изпитвате недоволство и яд. Но тъй като емоцията е потисната, я изразявате чрез пасивно-агресивно поведение.
Пасивно поведение и заучена безпомощност
Ако родителите ви не са ви обръщали вниманието, което сте заслужавали като дете, вие също потискате гнева и страха си с надеждата, че няма да бъдете изоставени отново. Но това емоционално потискане води до изоставяне на самите себе си. Когато не изразяваме чувствата си, ние сами си пречим да се развиваме. Ставаме пасивни и не осъзнаваме потенциала си. Типичното отношение на пасивния човек е: „Знам какво трябва да се направи, но не го правя.“
Когато потискаме чувствата си, ние потискаме себе си. Емоционалната травма от детството ни принуждава да крием определени аспекти от личността си. Това ни помага да се чувстваме отново в безопасност. Като възрастни обаче, ние се нуждаем от чувствата си – те ни казват кои сме и ни позволяват да станем това, което искаме да бъдем.
Начини за преодоляване на емоционалните травми
Въпреки тежките последствия, емоционалните травми могат да бъдат преодолени с подходяща подкрепа и грижа. Много важно е детето да бъде изслушвано и да се чувства защитено. Подкрепата от родители, учители и близки хора играе огромна роля за възстановяването му.
Психологическата помощ също е от съществено значение. Разговорите с психолог или психотерапевт помагат на детето да разбере и изрази своите емоции, както и да изгради по-здравословен начин на мислене. Любовта, разбирането и сигурната семейна среда са ключови фактори за преодоляване на емоционалните рани.
Считате ли се за жертва на емоционални травми в детството?
Какво ви причиниха те?
Успяхте ли да ги преодолеете и как?
Разкажете своята история...
Последвайте ни в социалните мрежи за още полезно съдържание:
BG-Mamma във Фейсбук
BG-Mamma в Instagram
