За хората, които нямат срам

Aз не разбирам идеята на темата, би ли пояснила? да даваме примери на такива ли?

А другите може да ни се струват или да са наистина лоши и безсрамни по много причини. (Не е наша работа да ги съдим - искам да го мога това и аз.) Здравословно е при контакт с такива да се предпазим, а после и дистанцираме - то възрастни хора не се превъзпитават, ако изобщо имат нужда от превъзпитание.

Идеята като на всяка тема е ориентиране. Например ти чувствала ли си се , че си бъркала в преценките си за хора? Как си подобрила начина си на преценяване?
Каква идея според теб може да има една тема в този форум? Питам и са ми интересни отговорите.

Допълних си горния пост.
Ако станеш накриво, ако някои близък или ти си болен, ако парите ти не стигат, ако си тормозен, ако си зле възпитан, ако мизерстваш, ако това ти е което си видял от живота, ако си озлобен от неправди .....или просто кофти ден може да постъпиш неочаквано и да е изложиш. На всеки се е случвало, вярвам да му писне и да подкара през просото.
Как аз реагирам- ако има единична случка имам едно наум, ако е константно поведение гледам да нямам контакти с въпросните. Ако е от семейството ги ограничавам. Диалогът наум си върви, за жалост и ме трови. Случва се с близки да влизам и в конфронтация, макар да е кауза пердута.

Но да ти кажа научил ме е животът, че има ситуации, в които не бива да те е срам (като наивност), иначе изначало си изгубил ситуацията.

Значи знаем си за нас, не се опитваме да ги променяме, но все пак си с е чудим как може ...
Значи и аз съм до там . Чудих се това ли е . Да видим и другите ако пишат.
Не важи за явно неправилни неща, които причиняват нещастие на друг.

преценката често/винаги е субективна

Да, правилни са. И не, не са правилни. Едновременно.

Аз съм категоричен релативист и смятам, че в човешките отношения няма абсолютна, обективна истина която да е такава за всички. Няма и как да има, тъй като колкото хора, толкова житейски истории, мирогледи и гледни точки за всяка една ситуация. Това, което е 100% изстрадана с живота ми истина за мен може да е "хаха будалкаш се" за обкръжението ми в даден момент. Това прави ли я по-малко истина за мен? Не. Прави ли я по-значителна, вярна или дори разбираема -> съответно приемана, за обкръжението? Също не.
На този фон, кого и за какво да наказваме (т.е да му се връща)? За това, че има различен житейски опит и гледна точка? Ми, не. Във всяка ситуация има хора, които мислят като мен и ме подкрепят и такива, които са от противниковия лагер. Вдъхновявам се от едните, уча се от другите и... "живей и остави и другите да живеят".

Онази двайсетина годишната майка от Козлодуй,която потърси Цанов, за да хули бившия си мъж. Каква беше изненадата й, когато Цанов я разкри, че заработва като прави порно с три годишния си син.
Хладнокръвно заяви, че клиповете и снимките са въпрос на интерпретация. Поядоса се, но срам- не!

Е, тук вече говорим за психопатия, за патологично състояние. Това не е просто нахалство или наглост.

Абсолютна лудост е това. Тази е за психиатрията.

Някои хора са си злобни. Така са се родили.
Иска ми се да се оплача, за пореден път ми се иска се да рева от обида, до гуша ми е дошло, но не е за публичен форум.
Просто някои са си злобни по природа, и да, намират благовидни предлози да си изливат редовно злобата върху този, когото не харесват. Даже ако за целта трябва да изкривят обективността, да обърнат думите и постъпките ти с хастара навън, да ги преразкажат и опишат така, че ти самият да не можеш да ги познаеш, и така вече обърнати и извъртени, да ги подиграят и "разгромят".

Според мен проблемът е, че повечето от нас приемат, че другите виждат ситуацията по същия начин, по който я виждаме ние. А често не е така.

Да, има хора без особено чувство за срам, емпатия или самокритика. Има и хора, които просто поставят собствените си интереси над всичко останало. Но има и такива, които толкова успешно си обясняват поведението, че искрено не се смятат за виновни.

Най-странното за мен е, че човек може да направи нещо очевидно нередно и въпреки това да си легне вечер с мисълта, че е прав. Защото е намерил обяснение, което му позволява да живее със себе си.

Затова и не вярвам много в идеята, че всички лоши постъпки рано или късно се наказват. Понякога се връщат, понякога не. Понякога единственото последствие е, че човек постепенно губи уважението на околните, без дори да осъзнава защо.

Може би това, което те изненадва, не е самата постъпка, а липсата на вътрешна спирачка. Защото когато самият ти не би направил подобно нещо, е трудно да разбереш как някой друг го прави и дори не се замисля след това.

Така и аз мисля. А що се отнася до хората, които постепенно изчезват от живота им — обикновено това са именно хората, които са ги обичали.

Колкото до безнаказаността — според мен, колкото повече време минава, толкова повече неща започват да си позволяват, до постепенното падане на всякакви граници. Именно това ми се струва капанът.

Допълвам с една случка.

Някой иска нещо от друг човек. Когато не го получи, започват реплики от типа: „Ти не ме цениш“, „Не ме уважаваш“, „Не знача ли нищо за теб?“ – тоест внушаване на вина.

Другият обяснява: „Не мога. Това ми е ценно, защото съм вложил…“ – и дава основания. Обяснява, че е вложил много от себе си – желание, креативност, време, средства, поддръжка, труд, ангажимент.

Тогава искащият, за да не изпусне натиска, започва да омаловажава: „Ама еди-кой си ти го прави с помощта на друг, ти само помагаше…“ – което естествено вбесява, защото обезценява реалния принос на човека.

Когато другият се ядоса и каже, че няма желание да направи услугата, натискът се усилва: „Не ме цениш“, „Не ме уважаваш“, „Не знача ли нищо за теб“… През цялото време обясненията, че човекът е наранен или засегнат, се прескачат. Няма „Разбирам“, няма „Извинявай“, няма опит да се чуе другият – само: „Какво ти пречи да го направиш за мен?“ и нов натиск, обвинения и омаловажаване.

Как разбирате човек, който действа по такъв начин и очевидно не желае да разбере другия? Особено когато това е повтарящ се модел. На мен ми изглежда като опит да се наложи над другия и да получи желаното на всяка цена, винаги и със всяко средство. Като отсрещния в същност не го интересува , а нещото. Според мен не може да няма и злоба.

Нулева емпатия е настанала и за съжаление, това някак се толерира.

И безогледна защита , дори и на неправилни неща, чрез нападение, смачкване и омаловажаване на другия и ценностите му и пр.
Уж щяхме да ставаме по-толерантни .. ама то само насила и по протокол и само уж към различните. Иначе сме станали безкрайно нетолерантни и жестоки.

Нищо от описаното не ми изглежда като проява на крайно безсрамие или липса на морал.
Жената, която е извикала, че кучето лае, може просто да се е стреснала, да изпитва страх от кучета или да е реагирала импулсивно — възможни са много напълно човешки обяснения.
От друга страна, никаква трудна подвижност не оправдава невъзпитано поведение на куче. Казвам го като собственик на две кучета. Аз ще се извиня, ако някое от тях налае минувач.

В общи линии, в първоначалния пост не виждам нищо нечовешко.  Дори случката с документите може да се окаже много простичка — възможно е да са забравени на съвсем друго място. Но където и да са забравени - подменят се. Не ги търсиш, не чакаш да ти ги върнат. Хабиш време, но по - добре на сигурно, отколкото да съжаляваш.

Клюкарстването между съседи също е нещо човешко.

Един правил злини на друг и имал цял мажоретен отбор. Може аз да виждам деянието като вреда, друг като възмездие, трети като правилно…

Не се чувствам в позиция да раздавам тежки морални оценки и да определям кой е безсрамен или лишен от морал. Има очевидни злини, лошотия и т.н, но нито едно от изброените не е сред сях.