Бихте ли направили компромис във взаимоотношенията си заради щастието на детето ви

Уважение, приятелство, доверие, грижа... Много важни условия за запазването на двойката.
Любовта, или пеперудената фаза, доколкото според някои само това е любов, бързо отлита. Ако ги има изброените по-горе, не отлита, а от какавидата излита красива пеперуда, наречена обич. Тиха, спокойна (или не чак толкова), но силна и дълготрайна обич. Някои я наричат и навик, точно тези, за които любовта е само пеперудена. Навик, навик, ама хората се обичат, уважават и грижат един за друг, както и за своите деца.
Пеперудените продължават да прелитат от цвят на цвят и да реват, че вечна любов няма, че мъжете били такива, пък жените онакива.
Такива или онакива, всички ние сме хора. И като такива имаме нужда предимно от уважение, приятелство, доверие, грижа...

Тази обич е когато и на 60 години като се прегръщате не се заглеждате в бръчките си, а влизате в един безвременен балон, в който сте си като някога.  

Хората се променят. Напр. изпадат в зависимости или се депресират. Започват да налагат контрол или да лъжат много. Или някой им напомня майка им или баща им и правят паралелна връзка с такъв човек. Така любовта се стопява.

В никакъв случай.
Ролята на родител и ролята на съпруг са две различни и аз съм твърдо убедена, че и за децата е фундаментално важно да израстнат в семейство, в което родителите се обичат.
Отделно родителите, сами по себе си заслужават да живеят в любов, а не стоят в някаква малоумна конфигурация с десетилетия в името на децата и на се сетят за личното си щастие, когато децата достигнат етап на самостоятелност.

Подозирам, че "нашето поколение" и "сегашните млади" тук, във форума означава съвсем различни времеви отрязъци. От "моето поколение" има всякакви, като че ли ранни студентски бракове по-рядко издържат, но бракове, сключени непосредствено след завършване на образование, са по-устойчиви. Друго-от" моето поколение" интелектуалките по-често остават сами, докато при мъжете самотните мъже са с по-ниско образование.
Относно "днешните млади" - децата на приятелите са масово на 30+,при тях рядко се наблюдават бракове, деца се създават при късните 30,ако се стигне до там. При връстниците на сина ми-20+ наблюдавам една инфснтилност, абсолютно без негативна нотка го казвам. Но някак живеят по-детски живот, брак, сериозни връзки им са далечни перспективи. Иначе мислят за професии, за развитие, но не е така както "по мое време" към 3 курс всички се изпожениха и ние, неомъжените към държавния изпит, бяхме едва ли не стари моми.

А отговорността е много индивидуална. На никого не съм му в къщата, за да зная защо и как си е тръгнал.

Напълно съм съгласна с теб, Светкавица. Имам близък роднина на 23 години – на този етап изобщо не мисли за брак и семейство, напълно далечни са му като перспективи. Същото се отнася и за неговите приятели. Искат да се забавляват, да излизат, да вземат каквото могат от живота...

Докато от моето поколение – на почти 49 години съм – хората нерядко се женеха още след като завършат гимназия или докато са студенти. Братовчедка, моя връстничка, се омъжи на 18 години и скоро след това роди двама синове. Сестра й се омъжи докато беше студентка. Други братовчеди от различни градове също се ожениха съвсем млади. Познати и съседи – също. Като че ли приоритет на хората от моето и от поколението на моите родители, беше да се задомят. И раждаха поне по едно дете, докато са съвсем млади. Майка ми ме е родила на 22 години. Повечето ми връстници също са родени от много млади майки – на 19, 20, 22 години...

Да, някои хора правеха и кариера, но пак се женеха и раждаха млади. Сега коя жена се омъжва на 20 години? Малко са.

Неженените плащаха ергенски данък. Майка ми е имала двама колеги, които са плащали...

Преди повечето хора вече бяха родили децата си до 30-35 годишна възраст и тогава се отдаваха на кариера. В днешно време гледат първо кариерата и после децата.

Мисля, че сега разводите са повече, отколкото преди, защото сега повече хора могат да си позволят да живеят и да се издържат сами. Сега все повече жени работят и са добре заплатени. Може да се работи и дистанционно за другия край на света. Телекомуникационните връзки са по-добри. Това дава повече свобода на хората. Също така, в днешно време повече хора могат да живеят и да работят в чужбина. Преди ходеха само в бившия Съветски съюз, Източния блок и в някои арабски и африкански държави. Това беше.

Дълго време стоях и аз, заради децата и много се радвам, че вече съм на финалната права да се измъкна от тези взаимоотношения.
  В очите на другите мъжът ми сигурно е бил идеален - не ми е изневерявал ( тук нали няма как да знам на 100%, но съм доста убедена, че е било така), не пие, не пуши, не е имало физическо насилие, спортува, работи, има сравнително хубава професия, домошар е, грижи се за децата, само че само аз си знам какво ми беше през последните 2,3 години през които живеехме като съквартиранти и не се разбирахме изобщо. Той ли се промени, аз ли се промених и двамата ли, не знам. В един момент скандалите станаха ежедневие, не се разбирахме по отношение на нищо, особено във връзка с възгледите ни за възпитанието на децата. Спряхме изобщо да спим в една стая, камо ли нещо друго да се случва. От много време знаех, че вече не го обичам, много пъти повдигах темата за развод, не искаше и да чуе и до ден днешен не рабирам как можеше да го устройва такъв живот. Каза, че никога няма да се раздели доброволно с мен, аз търпях, защото всичко, свързано с логистиката на децата беше много по-лесно, имахме рутина кой къде кого да води и т.н, а и финансовата част ме притесняваше доста, но Господ ми е свидетел колко безумно нещастна бях.
  И накрая се случи най-баналното, след години самота (въпреки че реално не бях сама) - просто се влюбих. Пак започнах да говоря за развод, пречеше ми по всички възможни начини, тамън уж се бяхме разбрали и отказа да подпише документите,  с месеци наред ме тормозеше и разиграваше, докато накрая явно се примири, че решението ми е категорично.
  Наскоро ни мина и делото и чакаме решението само.
  От няколко месеца съм с новия човек, трудно е за всички, опитвам се да се разкъсам на 100 части, за да може всички да са доволни и най-вече децата да са добре. Хората, които не са достатъчно добре запознати със ситуацията вероятно приемат, че раздялата е, заради трети човек, но всъщност изобщо не беше така. Той беше просто поводът да придобия повече смелост и да се задействам. Все пак съм само на 34 г. и реших, че имам право да бъда щастлива.  Притеснявам се и за децата, разбира се - на 10 г и 5 г. са. Непрекъснато ги мисля, но вярвам, че за тях тази раздяла също ще е за добро. Особено искам да науча дъщеря ми, че когато е нещастна, не трябва да стои в дадени взаимоотношения. 100 % отнасям и ще отнеса тепърва много хейт по себе си, но наистина вярвам, че взех правилното решение. Дори да не се получат нещата с новия човек, никога няма да съжалявам за развода.

Научаването на децата не работи така. Чувстваш се виновна за развода и сега искаш да се убедиш, че едва ли не това е хубаво за децата. Не е хубаво, но има ситуации, в които и едното, и другото са лоши. Ако баща им е нормален ги научете, че и двамата ги обичате и ще се грижите за тях. Децата вашия личен живот едва ли ги интересува, даже със сигурност не ги интересува. Интересува ги да не си изгубят родителите и да не са те виновни. Та покажете им, че имат двама родители и, че не са те причината за раздялата. Дайте им някаква сигурност, защото сега нови любови, вероятно и нови деца след време, може да им дойде в повече, ако не подходите адекватно.