Бихте ли направили компромис във взаимоотношенията си заради щастието на детето ви

Всички имат вина. Детето няма. Обаче то десетки години наред има отворени позиции и мисли по въпроси.
Ето и ти - бащата. Да! И той явно го знае! И се извинява! Ама кога? И това какво променя в живота на детето му до момента ?
Т.е. и ти концентрираш на вина, и не на ефект.
Ние не говорим кой е виновен в случая. А че има невинни, които не могат да си наложат позиция и дори не им хрумва и на които живота се обръща от катастрофа независеща от тях,  и е хубаво някой да се обърне внимание .

Ами ето го компромисът - въпреки че аз го мразя до дъното на душата си, не говоря за това на децата, те си ходят спокойно при него когато пожелаят, а когато баща им направи нещо за тях, не го подценявам.

А аз познавам случай, в който бащата иска да си вижда и гледа детето, а майката не дава с извинения от типа "после се разстройва от раздялата с теб и плаче".
То бива такъв егоизъм и жестокост към собственото ти дете, ама толкоз не бива.
Тя не разбира, че без присъствието на бащата в живота на детето, го травмира много повече отколкото, ако то се вижда периодично с него. Потрес са някои хора в желанието си "да са добри родители".

Разбира се, че концентрирам вина, защото родителят носи отговорност да се грижи за децата и ако не го прави е виновен той.пък ти обясняваш, че бил чудесен човек. Не може чудесен човек да не се грижи за децата си освен ако не е мъртъв.

Което ме подсети, че и аз имам познат и бивш колега, който чака дъщеря му от предишен брак да навърши 16г. за да я види . Защото според майката имал негатишно влияние върху нея. А се развеждат когато е била съвсем малка 3 годишна някъде.
Издръжка плаща. Че по немски и за детето на майката от чужд брак, защото му бил баща за няколко години ...
Бoяна истории всякакви. Чувства всякакви, емоции всякакви, реакции всякакви.

Има много майки, безкрайно мразещи бившите си и обсебени от децата си. Това са жени- егоистки. До нищо добро не води това. Също мисля, че децата не винаги са невинни. Щото като станеш на 14- 15 трябва да виждаш как седят нещата. Не да чакаш на станеш на 40 и тогава да започнеш да разсъждаваш.

По закон няма никакво значение какво мисли майката, бащата си има режим и е трябвало да го спазва. Хубаво, че залъгва себе си, но не схващам как успява да залъже и останалите. Тук много често съм разпитвала участници в подобни истории и те убедено защитават и оправдават родителя, който не полага грижи. Съжалявам, но за мен няма никакво извинение подобен родител.

За съжаление, голяма част от разводите у нас не преминават цивилизовано. Освен настройването срещу другия родител, често се случва мъжете да се разведат и с децата си, не само с жена си. А това води не само до емоционални травми, но и до много финансови последствия. В някои случаи дори до мизерия. Особено като се има предвид масовите заплати при жените и възможностите за укриване на доходи, то картината е много мрачна.

Да, ако става въпрос за насилие или разни пороци, за извеждане на децата от токсична среда, мизерията е по-добрият вариант. Но ако няма такива отровни отношения, ами просто родителите спрели да се обичат, станало им скучно в брака, някой от тях го засърбяло и хукнал да гони пеперудите... За такива случаи считам, че биха могли да се постигнат някакви компромиси с цел добруването на децата. Пък като ги отгледат, възпитат и т.н., тогава да се разделят, ако още го искат.

Винаги ми е било странно как, когато запиташ една майка дали би дала живота си за децата си, тя веднага ще потвърди. И сигурно ще го направи. Но ако я попиташ дали би направила някои малки компромиси, пак в името на децата, тя яростно ще откаже. Излиза, че компромисите са по-страшни от смъртта.
Странно ми е такова мислене.

Живота на децата не свършва с развода. Само да напомня.
На мен не ми пречи тези със съветите да живеете с мъж, който не ще вече да е семеен, а ерген. Или да послъгва, да харчи тайно семейните ви пари. Така ще се жертвате за децата, хубаво. Ама за себе си не съм съгласна.

Наскоро четох една статия от психоложка по темата за страшните неща в семейството (болест, смърт, развод …). Някои неща ми направиха впечатление и виждам, че някои хора в тази тема също не ги разбират.
Възрастта на детето е от изключителна важност за това как то обработва информацията. За това Бояна на няколко пъти каза “детето да не се чувства виновно”. Децата са склонни да вярват, че щом им се случва това нещо те са виновни и едва ли не са го “заслужили”/причинили.
На децата да се даде време да осмислят и обработят нещото.
Родителите да работят децата да усещат “ние” в това страдание и проблем. Това е нещото, с което масово не се справят, виждам го и тук. На децата се говори, че те са добре, страдат само мама/тате, обаче сега като се разделят и видиш ли мама и тате пак ще са добре. Не! Страдат всички и на децата не трябва да се разправят глупости, че те са си добре и ще продължават да са добре. Трябва да знаят, че всички страдат в този момент. Представяте ли си как е за едно дете да е само то нещастно от раздялата, а майка му и баща му да са щастливи, понеже били страдали в брака?
Да се говори открито с децата. Родителите често се правят, че всичко е наред пред децата и изведнъж “бам!” разделяме се, защото нищо не е наред и сме нещастни. Тука се чупи за първи път доверието, понеже те държат маската на “всичко е наред”, а се оказва друго.
Да се съобщи на децата и от двамата като общо решение. А не както често се случва - “обяснявай им ти, защото ти го искаш, аз не го искам”.
Да се остави надеждата, че ще се случват и добри неща и има надежда за бъдеще. Както Бояна писа - ще има двамата родители, ще бъде обичано както преди.
Всичко това с уговорката, че раздялата е заради битовизми, омръзване, не се обичаме вече. При насилие (особено към детето) няма какво да се коментира обичта в бъдеще.
Всички знаем клишето, че на децата им трябвали щастливи родители. Само дето едно е да работиш с терапевт за да си оправиш отношенията с партньора в името на детето и общото щастие и друго да работиш с бракоразводен адвокат в името на детето и твоето щастие.

Тези истории с отчужден родител нямат нищо общо. Явно потребителката смята, че ако тези хора са останали заедно живеейки в омраза или съквартирантство е щяло да бъде по-добре?
А жени, които използват децата си за отмъщение, толкова им е акъла.

Ние се разделихме, когато децата бяха на 17 и 20. Много си говорихме с децата...и преди раздялата сме говорили и обсъждали проблеми.
После с децата сме си говорили и ми споделиха как са се чувствали в някакви моменти...ми много важно, че тогава не сме били разделени, пак си имат травми и преживявания. От споделеното ми стана мъчно, изобщо не съм си и представяла че толкова зле са се чувствали.
При нас, най-тъпото е, че баща им не е основния инициатор на контакта с тях. Малкият не иска да го чува изобщо, големият му звъни. Освен това децата нямат достъп до дома, в който са живяли цял живот. Само след уговорка с баща им.
Имаше период, в който оправдавах действията му....в смисъл търсех някакво обяснение....самите деца са ми казвали да спра да го оправдавам. То малко се получаваше, като да оправдавам избора, който съм направила преди 25 години.

Да се съобщи на децата заедно като общо решение съм го виждала по филмите. В реалността аз съобщавах сама, защото човекът каза: "Аз не искам да се разделяме и ще си им го кажа на децата. Обяснявай им ти!" и така не излезе добра серия. Не можеш да накараш някого да направи нещо насила. Това е.

Проблема е омразата. Когато омразата е пуснала дълбоки корени между двамата, тази омраза се предава и на децата. Рядко хора се разделят без омраза и обикновенно тя е в дъното на всяка раздяла.

А защо се мразят хора, които доскоро са се обичали? Или никога не са се обичали? Това не го разбирам. Моя бившия мъж не го мразя, по някакъв начин държа на него. Всички злини идват от омразата.