Пътешествията са нещо, което хората обичат, защото така могат да разглеждат света. Малцина знаят, че аз имах щастието да обикалям света по море – като първи офицер на малки и големи пътнически кораби в годините преди да се посветя на здравния коучинг. Още тогава повече се впечатлявах от пресния улов от змиорки на рибния пазар в Хонконг и уникално сладкото манго в Нукуалофа. А храната ме привличаше не само с това какво ядяха хората, а как живееха около нея.
С времето разбрах, че всяка страна, етнос и религия крие свои малки тайни, които трудно може да откриеш дори в най-детайлните туристическите пътеводители, и това особено много ме зареждаше.
Една от първите страни, които посетих още като курсант във Военноморска академия, беше Испания. В топлите вечери, когато излизахме на брега в Барселона, недоумявах как в 9 и в 10 часа ресторантите тепърва започваха да се пълнят. Месото на шунката беше изключително тънко нарязано и ухаеше неустоимо, а доматите и зехтинът сякаш нямаха нужда от никакви други подправки. Хората — от всякакви възрасти — водеха оживени разговори по масите, продължаващи далеч след полунощ, когато те се прибираха на групи по домовете си. По-късно разбрах, че това далеч не бе особеност само на Испания. Почти навсякъде по Средиземноморието вечерята започва късно, което се случва дори в затънтения Самотраки, защото понякога не часът е важен, стига храненето да е естествено съобразено с живота там.
За никого не е тайна, че италианците са много приказливи — дори и на масата. А когато разказвах на приятели, че там задължително ядат пица и паста всеки ден, те ме питаха: „А как не пълнеят?“ Има как. На пристанището в Ливорно се удивлявах как колегите спокойно отделяха по два часа за обяд. Не бързаха. Не гледаха часовника. Разговорът бе също толкова важен, колкото и храната. Те превръщаха яденето в изживяване, а не за оцеляване. Тогава за първи път видях изкуството на бавното и осъзнато хранене в действие.
В Мумбай, за който всички асоциират хаос и мръсотия, дълго време недоумявах какво пият. Гледах как малки момченца разнасяха огромни подноси с найлонови торби на тях. За дребни монети работниците ги купуваха и пиеха със сламка по обяд в най-топлото. С малко английски и много усмивки успях да разбера, че това е черен чай с мляко и без захар. Идваше им като универсално средство за сила да работят и за утоляване на апетит и жажда.
Чаят е неизменна част от ежедневието и на китайците. Докато работеха неуморно, стифадорите в Шанхай час по час посещаваха офиса и тоалета и си доливаха чиста вода в прозрачни бутилки с чаени листа. „Гола вода!?“ — недоумявах аз, напълно подценявайки тези непознати „водорасли“. Едва ли съм бил особено впечатляващ с моята студена вода „Евиан“ в сухия горещ следобед на Ийст Чайна Сий Терминал, но при всички положения те демонстрираха издръжливост във влажния китайски климат.
Специална чаша чай е храненето в Япония. Там то има религиозна съвършеност.
Никъде другаде не съм виждал подобно смирение и изтънченост в детайлите, както когато бях с боси крака (в чорапи), приседнал на земята и заобиколен от ароматни и вкусни храни в красиви съдове с размерите на… хапка. Нека сме наясно, че всичко това можеше спокойно да бъде в едно огромно блюдо като на блок маса в „Риц“. Но нямаше да има ни най-малко ефекта на цветовете и формите, които японската изящна посуда ѝ придават. Храносмилах с очите и сетивата, преди изобщо да започна да го правя със стомаха.
В просъница след това угощение, докато си чаках самолета на летище „Чанги“ и за малко не го изпуснах, си дадох сметка колко много приличаше японската ми вечеря на тази на българските семейства през Възраждането, както са ги пресъздали етнографите. По същия начин яденето на пода естествено насърчава по-бавното хранене, по-изправената стойка и общуването. А когато се храним по-бавно, организмът има повече време да каже: „Достатъчно. Сит съм“.
Колкото повече пътувах, толкова повече вярвах, че няма едно универсално правило в храненето. Някъде вечерят късно. Другаде пият чай по цял ден. На едно място не могат без паста, на друго без ориз.
Но почти навсякъде, където срещнах хора с добро отношение към храната, открих нещо общо – те не се хранеха набързо, никога не ядяха на крак и не допускаха тревогите на масата си.
Може би най-ценният урок, който донесох от пътешествията си по света, не беше конкретна рецепта или суперхрана, а разбирането, че храненето е част от начина ни на живот. И понякога, за да научим нещо ново за собствената си трапеза, е достатъчно да надникнем в чуждата чиния.
https://nicksouckov.com/
Задайте тук своя въпрос на тема балансирано хранене и намаляване на теглото
Виж целия пост
С времето разбрах, че всяка страна, етнос и религия крие свои малки тайни, които трудно може да откриеш дори в най-детайлните туристическите пътеводители, и това особено много ме зареждаше.
Една от първите страни, които посетих още като курсант във Военноморска академия, беше Испания. В топлите вечери, когато излизахме на брега в Барселона, недоумявах как в 9 и в 10 часа ресторантите тепърва започваха да се пълнят. Месото на шунката беше изключително тънко нарязано и ухаеше неустоимо, а доматите и зехтинът сякаш нямаха нужда от никакви други подправки. Хората — от всякакви възрасти — водеха оживени разговори по масите, продължаващи далеч след полунощ, когато те се прибираха на групи по домовете си. По-късно разбрах, че това далеч не бе особеност само на Испания. Почти навсякъде по Средиземноморието вечерята започва късно, което се случва дори в затънтения Самотраки, защото понякога не часът е важен, стига храненето да е естествено съобразено с живота там.
За никого не е тайна, че италианците са много приказливи — дори и на масата. А когато разказвах на приятели, че там задължително ядат пица и паста всеки ден, те ме питаха: „А как не пълнеят?“ Има как. На пристанището в Ливорно се удивлявах как колегите спокойно отделяха по два часа за обяд. Не бързаха. Не гледаха часовника. Разговорът бе също толкова важен, колкото и храната. Те превръщаха яденето в изживяване, а не за оцеляване. Тогава за първи път видях изкуството на бавното и осъзнато хранене в действие.
В Мумбай, за който всички асоциират хаос и мръсотия, дълго време недоумявах какво пият. Гледах как малки момченца разнасяха огромни подноси с найлонови торби на тях. За дребни монети работниците ги купуваха и пиеха със сламка по обяд в най-топлото. С малко английски и много усмивки успях да разбера, че това е черен чай с мляко и без захар. Идваше им като универсално средство за сила да работят и за утоляване на апетит и жажда.
Чаят е неизменна част от ежедневието и на китайците. Докато работеха неуморно, стифадорите в Шанхай час по час посещаваха офиса и тоалета и си доливаха чиста вода в прозрачни бутилки с чаени листа. „Гола вода!?“ — недоумявах аз, напълно подценявайки тези непознати „водорасли“. Едва ли съм бил особено впечатляващ с моята студена вода „Евиан“ в сухия горещ следобед на Ийст Чайна Сий Терминал, но при всички положения те демонстрираха издръжливост във влажния китайски климат.
Специална чаша чай е храненето в Япония. Там то има религиозна съвършеност.
Никъде другаде не съм виждал подобно смирение и изтънченост в детайлите, както когато бях с боси крака (в чорапи), приседнал на земята и заобиколен от ароматни и вкусни храни в красиви съдове с размерите на… хапка. Нека сме наясно, че всичко това можеше спокойно да бъде в едно огромно блюдо като на блок маса в „Риц“. Но нямаше да има ни най-малко ефекта на цветовете и формите, които японската изящна посуда ѝ придават. Храносмилах с очите и сетивата, преди изобщо да започна да го правя със стомаха.
В просъница след това угощение, докато си чаках самолета на летище „Чанги“ и за малко не го изпуснах, си дадох сметка колко много приличаше японската ми вечеря на тази на българските семейства през Възраждането, както са ги пресъздали етнографите. По същия начин яденето на пода естествено насърчава по-бавното хранене, по-изправената стойка и общуването. А когато се храним по-бавно, организмът има повече време да каже: „Достатъчно. Сит съм“.
Колкото повече пътувах, толкова повече вярвах, че няма едно универсално правило в храненето. Някъде вечерят късно. Другаде пият чай по цял ден. На едно място не могат без паста, на друго без ориз.
Но почти навсякъде, където срещнах хора с добро отношение към храната, открих нещо общо – те не се хранеха набързо, никога не ядяха на крак и не допускаха тревогите на масата си.
Може би най-ценният урок, който донесох от пътешествията си по света, не беше конкретна рецепта или суперхрана, а разбирането, че храненето е част от начина ни на живот. И понякога, за да научим нещо ново за собствената си трапеза, е достатъчно да надникнем в чуждата чиния.
https://nicksouckov.com/
Задайте тук своя въпрос на тема балансирано хранене и намаляване на теглото