Кой е любимият ви виц? Нека се посмеем заедно...53

Добре, как да имам вяра в прогреса, когато преди 150 години ютиите са били безжични, а сега не са?

Как да познаеш по дърветата къде е север и юг. Много е просто - на север са боровете, а на юг палмите.

Взето назаем от ФБ (от моята гледна точна не съм съгласен с много от нещата, но признавам е добре написано):

Мъжът ми се прибра от магазина с две торби и изражението на човек, който току-що е прекосил Алпите бос, носейки ранен другар на гръб.
Остави покупките върху плота, въздъхна тежко и застана  така  величествено, че да мога да огледам цялото му геройство. Не каза нищо. Само ме погледна.
Познавам този поглед. Това е погледът на мъж, който е изпълнил задача и сега чака церемонията по награждаването.
– Взех всичко – каза той.
– Добре.
Замълча.
Явно „добре“ не беше официалната реакция, предвидена в протокола.
– И кисело мляко взех.
– Видях.
– Точно онова, което каза.
– Чудесно.
Стои.
А аз прибирам хляба. Той продължава да стои до торбите с достойнството на национален герой, завърнал се от вражеска територия с пленен кашкавал по време на промоция.
– Имаше голяма опашка – добавя.
Ето го и разказът от фронта. Точно това исках.
– Така ли?
– Да. На едната каса не работеше терминалът.
Поглеждам го.
Очевидно не разбирам мащаба на преживяното.   
Човекът е бил в магазин, в който една каса не е приемала карти, а аз стоя тук и спокойно прибирам доматите, сякаш пред мен няма оцелял.
– Наложи се да чакам – казва той.
– Представям си.
– И нямаше от онова сирене.
– Виждам, че си взел друго.
– Да. Сам го избрах.
Сам е избрал сирене.
Не се е паникьосал. Не е звънял на кризисния щаб. Не е напуснал магазина, разтърсен от непредвидената липса на конкретен млечен продукт. Огледал е рафта, оценил е ситуацията и е взел решение.
Гледам го и започвам да разбирам, че вероятно очаква да кажа:
„Не знам как бихме оцелели без теб.“
Вместо това питам:
– Боклука изхвърли ли?
Лицето му се променя.
Току-що съм попитала носител на орден за храброст дали си е изчистил обувките.
– Не, сега се прибирам – казва той.
– Кофата е до вратата.
– Ще я изхвърля после.
– Добре.
Пак казах „добре“, но този път и двамата знаем, че не е добре.
Той започва да вади покупките демонстративно. Удря леко пакетите в плота, сякаш разтоварва хуманитарна помощ след природно бедствие.
– Аз поне ходих до магазина – казва.
Ето го.
Медалът не е пристигнал навреме и вече се подава официална жалба.
– Да – отговарям. – Защото аз сготвих, пуснах пералня, прострях, подредих кухнята и ти написах списъка.
– Аз не съм казал, че не си направила нищо.
– Но държиш да отбележим, че си отишъл до магазина.
– Просто можеш да кажеш едно „благодаря“.
Тук жените обикновено изглеждаме неблагодарни .
Мъжът е донесъл храна за собственото си семейство и ние не сме организирали шествие. Не сме се наредили пред входа с цветя. Не сме викнали съседите да ръкопляскат, докато той изважда тоалетната хартия от торбата.
Не че не сме благодарни.
Просто, господа, бъркате играта.
Не сте на фронта. Връщате се от магазина.
А в торбата няма спасено дете, секретни документи или последната останала храна на континента. Има яйца, минерална вода и едно авокадо, което е толкова твърдо и най - вероятно сте си помислили, че  някой ден може да ви потрябва  като строителен материал.
Мъжът ми продължава да ме гледа.
– Какво? – пита.
– Нищо. Чудя се къде да закача портрета ти.
– Много си саркастична.
– Не, сериозно. Все пак си открил сирене без чужда помощ.
Той поклаща глава и отива да си събуе обувките. По начина, по който затваря вратата, разбирам, че по новините току - що  са обявили:
 " Церемонията по награждаВането е отменена поради липса на уважение към героя."
След десет минути се връща.
Боклукът още стои до вратата.
– Ще го изхвърлиш ли? – питам.
– След малко.
– Защо след малко?
– Седнах вече.
Ето тук мъжката логика достига висша инженерна мисъл.
Човекът е бил навън. Минал е на половин метър от контейнера. Прибрал се е. Видял е торбата до вратата. Но не я е взел, защото мисията му е била „магазин“. А боклукът е отделна мисия, за която трябва да му се обадят от американското правителство. Все пак не можеш да смесваш две военни операции без разрешение от командването.
– Ти като излезе, защо не го взе? – продължавам да му тествам нервната система.
 Не ми отговаря.
– Беше пред вратата,  не знаех, че е за изхвърляне.
– Какво мислеше, че прави там?
– Не съм се замислял.
Разбира се, че не се е замислял. Мъжът може да пресметне колко конски сили има кола, която никога няма да купим, но торба с боклук пред входната врата не му дава достатъчно информация.
– Добре – казвам аз. – Изхвърли я сега.
– Ще я изхвърля, няма нужда да ми напомняш постоянно.
Поглеждам часовника. Напомнила съм му веднъж.
Но при мъжете времето работи различно. Едно напомняне от жена се размножава във въздуха и достига до тях като продължителен картечен изстрел.
След половин час торбата още е там.
Той гледа по ютуб как се правят покриви от автомобилни гуми..
Аз минавам покрай торбата с боклука шест пъти. Нарочно не я вземам. Това е въпрос на принцип. Ако я изхвърля, ще спечеля чист вход, но ще загубя войната.
Накрая той става, взема торбата и излиза.
Връща се след три минути.
Отново онзи поглед.
Изправя се в хола и чака.
– Изхвърли ли я? – питам.
– Да.
– Благодаря.
Казвам го спокойно, но явно недостатъчно тържествено.
– Поне това можеше да кажеш веднага.
– Ти преди малко се върна.
– Имам предвид по принцип.
– Какво искаш да направя? Да ти връча грамота?
– Не, но е хубаво човек да бъде оценен.
Тук вече в мен се събужда научният интерес.
Защо един напълно зрял мъж очаква специално признание, защото е изхвърлил собствените си отпадъци? И изведнъж си го представям преди трийсет хиляди години.
В главата си имам инсталирани четири приложения на  Netfliks  на еволюцията
Влиза в пещерата, целият в кал и кръв, влачейки убит елен. Племето става на крака. Жените го гледат с възхищение. Децата тичат около него. Старейшината го тупа по рамото. Тази вечер всички ще ядат благодарение на неговата смелост, сила и способност да не бъде изяден по пътя. Аз седя и се гордея с мъжа си.
Тогава е било напълно логично да чака аплодисменти.
Връщал се е от място, на което мамутът е можел да му прекрати абонамента му за живот и секс.
Днес се връща от супермаркета.
Най-голямата опасност е някоя немска бабичка да го удари с проходилката си пред щанда с промоциите.
Но древната система в главата му вероятно още работи.
„Изпълних задача. Донесох ресурси. Къде е племето? Защо никой не пее?“
Племето през това време е сготвило, измило банята, сменило чаршафите и се опитва да разбере защо от шестте неща в списъка липсват точно двете, заради които е бил изпратен.
– Забравил си кафето –подхеурлвм аз.
Той замръзва.
– Не беше в списъка.
Показвам му списъка.
Кафето е третото нещо. Подчертано е.
Той го гледа, после ме гледа.
– Не съм го видял.
– Разбирам.
– Можеше да ми го напишеш с главни букви.
– И на немски.
– На телефона не се вижда добре.
– Изпратих ти снимка на листа.
– Ами тогава листът е бил дребен.
Ето как медалът внезапно се превръща в съдебно дело срещу организатора на мисията.
– Значи си изпълнил задачата, но не точно задачата?
– Взех почти всичко.
– И чакаш признание?
– Не чакам признание.
Казва го с лице на човек, който от четирийсет минути чака признанието си пред офис на Econt.
– Добре – казвам. – Няма да ти давам медал.
– Никой не е искал медал.
– Мога да ти дам значка.
– Подиграваш ми се.
– Не. На нея ще пише: „Самостоятелно избра сирене и оцеля на опашка.“
Той се засмива въпреки себе си, но бързо се стяга.
А вечерта решава да измие чиниите.
Не защото са много. Не защото аз съм уморена. А защото явно иска да направи втори опит за награда.
Чувам го как ги подрежда в мивката. Пуска водата силно. Мъжете никога не вършат домашна работа без звуково оформление. Водата трябва да тече с поне 200 конски сили. Ако не се чува от съседния квартал, няма доказателства, че се е случила.
След малко влиза в хола.
– Измих чиниите.
– Видях.
– И тигана.
– Благодаря.
– Изчистих и плота.
Поглеждам към кухнята.
На плота има локва вода, гъбата лежи върху дъската за рязане, а мократа кърпа е сгъната върху хляба.
Но човекът е изчистил плота.
Не трябва да издребняваме след историческо събитие.

Тенденциозно, след няколко реда става скучно и прекалено дълго.

Прекалено тенденциозно.
Последният път след като за две седмици жената не можа да реши кой хотел трябва да резервираме, реших въпроса в рамките на 15 Мин.
Не беше доволна.

ами като не те бива ?

Цирк. Посред нощ някой силно чука на фургона на директора:
- Циркът гори, циркът гори!
- Веднага събудете гълтача на огън!