В момента чета ... 100

Много интересен детайл. Чешката дума замек също означава и ключалка, и катинар.

Мисля, че се пристрастих към книгите на  Маги О'Фарел - след "Изчезването на Есме Ленъкс", която ме грабна не просто с една интересна история, но също с дилемите, които поставя, с реалистичните образи и интригуващя, много интелигентен стил, прочетох и "Инструкции срещу горещата вълна". Отново семейна история, в която хората се отчуждават в годините, има тайни или полуистини, таят обиди и сякаш никой не може да понася никого, но идва момент на криза, когато се налага всички да си проговорят, обединени от общия проблем, да изяснят миналото и да намерят здравите връзки помежду си, за да продължат по-уверено в бъдещето. Много е хубаво, защото всичко е точно така в живота - и хората, и проблемите, и възможните пътища. Продължавам с "Ръката, която първа пое моята", а за след това съм си приготвила и "Хамнет".

Rayna13, и аз много я харесвам, от години няма нищо ново нейно. В Есме Ленъкс четох с удоволствие до към 2/3 от книгата и чак тогава ме стегна сърцето и предусетих, че в края нещо ще е дълбоко трагично. Това ме изумява при ирландските автори, не знам как го постигат: да карат читателя да се облага на интуицията си.
С относителна увереност мога да ти препоръчам "Тайното писание" на Себастиан Бари, в случай че не си я чела.

Marisha*, Лабиринт издадоха наскоро "Брачният портрет", само нея нямам засега.
От Себастиан Бари съм чела само "Хиляда луни" и никак не ми беше харесала, но имам и останалите му книги и докато съм на вълна ирландски автори, ще ги прочета. Клер Киган също много харесвам.

"Хиляда луни" засяга доста специфична социална група, същевременно тази група (индианците) не е описана пълнокръвно като, да речем, в "Там-там". "Времето на стария бог" е по-релефна, там героите са ирландци, и личната им трагедия е разпознаваема и близка... Докато в "Тайното писание" водещи са душите на главните герои, и пак не са откъснати от сюжет, история и корени. "Писанието" е несравнимо с другите му книги.
Междудругото по него има разкошен филм. Но книгата и филма са много, много различни.

Реших да прочета "Денят на Чакала" от Фредерик Форсайт. Безспорно интересна книга. Припомних си историята около управлението на Шарл де Гол и решението му да даде независимост на Алжир, която е френска колония.
Книгата описва детайлно безупречно подготвения атентат срещу де Гол от професионален наемен убиец и целият арсенал от действия, които Франция и Англия предприемат, за да го осуетят. 5 от 5 звезди

"Денят на Чакала" от Фредерик Форсайт е един от най-добрите политически трилъри, които съм чела.
Нареждам го Кръсникът, Нашият човек в Хавана, Шивачът от Панама / да знам, че нямат общо и трите, с изключение на последните две/

Много заглавия съм си "крадяла" от вас, затова си позволявам да споделя своето (последно) откритие.
Боян Боев и "Последна молитва". Като видях, че момчето е 93 набор... подходих снизходително.
Но книгата си е в стил Вазов, Йовков, Елин Пелин. Така разказва за българското село през Възраждането - с думи като "къщЯта", "чЕляд".... С много описание на образи, характери, природа, бит. Ако не знаех нищо за автора, щях да си помисля, че е ... от миналия век (поне). Препоръчвам. Засега ми е много увлекателна.

Преди това приключих трилогията на Фрида Макфадън за прислужницата. Ако някой иска психологически трилър, който да го грабне и да не го остави да заспи - това са книгите "Прислужницата", "Тайната на прислужницата" и "Прислужницата вижда всичко"

Chuby, подробностите, дето изброяваш на предишната страница накрая, са част от фабулата, но самия тон на изказа и дразнещия идиот Джон с черния си хумор - ми повлияха повече (при мен беше така, бавно, но без да ми е скучно). Адвокат да откаже пари от мафията? Ами ето ти един в сюжета на Демил. Да отбележа още, че двете книги не са нито Кръстникът (изобщо историите на Пузо), нито криминалетата на Агата Кристи. Нещо Демилско си е и понеже не е хорор/екшън-трилър/фентъзи/НФ - си го изчетох някак без излишно въодушевление. Ала без да ми е неприятно или безинтересно. А "скъпият Джон" - ами и сега не съм сигурен дали искам/не искам да ми е приятел. Но запознанството ни... (хайде няма да отварям паралелно Гугъл - май има такъв термин), не ми беше гот, че ми е гот да не ми е гот.
Но нищо, де, вкусове различни.

Освен Де ла Моте на екран, започнах на хартия и "Почти нормално семейство" на Матиас Едвардсон. Никой родител дори не предполага, че ще чуе името на детето си в съдебна зала с обвинение за извършено убийство. Никой, който е държал детето си на гърди, ритащо с мънички крачета, не е могъл да си представи нещо подобно. Тези неща се случват на другите. Не на нас Не страдаме от наркозависимости, имаме висше образование и висок доход. В добро здраве сме, и психически. Не сме разбито семейство от някое гето със социални или финансови проблеми. Бяхме най-обикновено семейство... (казва бащата, един от семейството, в книгата).
Швеция, но не в столицата. Той е свещеник (мисля, че там преобладаващо са протестанти), не точно като нашите - както чета; тя е адвокатка. Момиченцето им май е убило човек. Всъщност, някъде към 130-а от 450 страници, вече си мисля, че това даже не е и криминале. Е, сигурно ще се търси злодея, и да е щерката, и да не е тя - ще трябва да го видим в някакъв момент. Но май тонът, жанрът и философията са в психологическа посока. Как реагираме, какво правим, какво не сме направили... Съучастници ли сме, понеже обвинено е "детенцето ни"...

Днес довърших "Замъкът" на Кафка, но по-скоро той ме довърши ( шегичка ). Знам, че романът е недовършен, и че желанието на автора е било да бъде унищожен. Глава 20, която е финална, е нещо умопомрачително, и е всъщност тирадата на умопомрачена особа. Може би и е идеален завършек, защото абсурдът в тази квази преизподня никога не спира.
Кафка е наистина изключителен, и ще продължа с него до края на годината, или поне това ми е намеренето.
Пет дни ми бяха необходими да прекарам в подножието на Замъка, имах нужда от паузи, и междувременно прочетох 2 други книги, и вървя бавно с чудесната "Хълмът Уотършип".

Утре с голямо вълнение започвам "Война и мир", която искам да прочета от 10000 години, но все не се вреждаше.
Приготвила съм си и подходящ плейлист с Чайковски, Бородин, Мусогрски, Римски-Корсаков, и разбира се, Бетовен с неговата Кройцерова соната. С парфюма Tabu на Dana, вдъхновен от Кройцеровата соната няма да се пръскам, в тази жега сигурно бих припаднала. Но си струва да се души капачката.
Паралелно ще си чета и "Хълмът Уотършип".

Днес ми пристигнаха 2 поредици, като дете в сладкарница съм. Ще чакат на опашка след Толстой.

Кафка сам по себе си не е бил нормален и е разбирал лудостта.
Преди време четох един добър трилър - Третият смъртен грях - та там пишеше така

Много луди не искат да се освободят от лудостта, защото тя ги прави изключителни, забележителни. Защото няма нищо по-страшно за тях от това да бъдеш обикновен, делничен, съвсем никой.

Както и в Черният Обеликс.

Война и мир е изискан роман, но смея да кажа, че Анна Каренина е по-изискан.

Прочетох Принцеса дьо Клев в читанката - хванах я, уж да си оправя малко вкуса от Голем - о, небеса!
От Дориан Грей насам не бях чела нещо така изящно и съвършено - прилича на перфектната перлена обеца - златна сълза на океана.
Невероятна.

Между невротипична норма и психиатрична диагноза има пропастна разлика. А дори психиатричната диагноза не обезценява, нито дисквалифицира таланта ( Силвия Плат например). Редица автори арогантно паразитират върху творчеството на други, обявявайки се за последна инстанция и единствен правоверен поглед към творбите им.
Други просто стрелят напосоки в опит да оригиналничат, и някои читатели дори им вярват.

Прочетох Времеубежище на Георги Господинов.

Класически постмодернизъм + философска алегория с елементи на фантастичното.

Забравете за класическите правила - писателят просто си излива душата и мислите. Идея има, разбира се, и то огромна, но не търсете логиката на традиционния реалистичен роман - такъв е жанрът.
До голяма степен творбата е и автофикция - смесица между автобиографичното и художественото. Разказвачът в романа е нещо като литературна версия на самия автор.

Главният въпрос, който Господинов задава, е: какво би станало, ако обществото буквално започне да живее в спомените си?
И така изгражда цял художествен свят около една философска идея.

Всичко започва с клиниките на миналото, създадени като своеобразна терапия за хора, страдащи от деменция. А какво ще стане, ако паметта може да бъде стимулирана чрез почти пълното пресъздаване на миналото?
Постепенно идеята излиза извън клиниките. Правителствата на европейските държави членки на ЕС я прегръщат и от помощ за хора с деменция стигаме до референдуми, на които обществата избират любимото си десетилетие или определена година, в която да се върнат и да заживеят весело и щастливо...

Но какво ще стане с едно общество, когато започне да живее в миналото вместо в настоящето?
Господинов напипва една изключително плодородна за дебат тема. И какъв е един от големите изводи?Историята определено не е мъртва!
Ако обществото започне да превръща миналото в убежище, то може отново да започне да възпроизвежда политическите и обществените условия, довели до най-мрачните моменти от историята ни.

Защото за човека пълна угодия няма. Няма и истински Рай. Утопиите почти винаги се оказват опасни, а понякога завършват и трагично.

Хората искат миналото, но не искат да се откажат от настоящето. Човекът не иска истинското минало - иска своята редактирана версия на миналото. Забравя лошото и запазва хубавото. И ето ти един мит. Една лъжлива утопия.

А ако всички избягаме в миналото, кой ще живее в настоящето и какво ще стане с бъдещето ни?
Като прочетете романа ще разберете какво мисли авторът относно този може би най-важен въпрос.

Идеята с Гаустин е страхотна, както и самият преход от клиниките към връщането в любимото ни минало. Гаустин остава умишлено неуловим - човек, алтер его, идея или нещо друго. Няма значение. Хей, това е постмодернизъм. А тази неопределеност е част от чара на романа.
Кой създава кого?
Авторът героя? Героят автора? Миналото настоящето? Настоящето миналото? Паметта човека? Или човекът паметта?
Имаме много въпроси без еднозначен отговор. Те са оставени съзнателно за индивидуалното тълкуване на всеки читател.

Имаме ли антагонист?
Да. За мен носталгията е главният злодей.
Миналото беше по-добро. Нека се върнем там.
Само че кое минало? Реалното или онова, което сме си редактирали в главата?
И точно тук политиката се намесва. Политиците удобно прегръщат идеята на Гаустин и използват спомените и носталгията на хората, за да реализират собствените си користни цели.

Една от фундаменталните идеи на романа според мен е:
Който контролира разказа за миналото, може да влияе върху настоящето и бъдещето.

Самото заглавие на романа също е изключително силно и според мен има двойнствен смисъл: да се скриеш от времето или да се скриеш във времето. Има разлика, нали?

За финала няма да пиша нищо, за да не издавам нищо. А и не бих искал да отнемам на бъдещия читател удоволствието сам да стигне до него и да реши какво всъщност му казва Господинов.

А защо 4 от 5 звезди?
Можеше и 5 от 5, но нека не прекаляваме, хаха. 😀😉
На моменти имах усещането, че едни и същи идеи се повтарят, макар и представени с различен литературен език. Освен това последната третина ми се стори по-слаба от началото и средата.

Като цяло обаче това е забележителна творба на един голям майстор на думите, който прекрасно осъзнава колко голяма сила могат да имат те.

Хареса ми и я препоръчвам, но определено не е за всеки.

4 от 5 ★

Георги Господинов, за жалост, не може да се придържа към структура.