В момента чета ... 100

Прочетох "Минали години", с доста противоречиви чувства ме остави книгата, хем ми хареса, хем съм с много неприятно усещане от света, който описва. Самата книга като стил и писане не е нещо кой знае какво, но засяга много интересни теми. На повърхността ясно - инфлуенсърството, създаването на публичен образ, който няма много общо с реалността, а с времето съвсем се отдалечева от истинската ти същност и започва да те контролира; преструването и лъжата; идеализирането на миналото, докато не се озовеш в него с всичките му недостатъци (много актуално не само на фона на политиката в САЩ в момента, но и на фона на многобройните соц носталгици тук); конспирациите; традиционните ценности, противопоставени на по-либералните. На мен най-интересна ми беше темата за жените, за мястото и ролята им, за щастието и неудовлетвореността им. Хем сатира на традуайф културата, в която жената ражда безброй деца, върти домакинството и се подчинява на мъжа, хем в същото време не дава алтернатива и осмива и либерално настроените жени. Богати, традиционни съпруги, жени на политици, кариеристки без деца, средна класа с разглезени деца - всички са нещастни и неудовлетворени. Общо взето, каквото и да правят, жените все са прецакани, откъдето отчасти дойде и това неприятно усещане у мен. Определено има много какво да се обсъжда.

Изслушах и "Индрише". Интересни ми бяха историите на отделните герои, съдбата им, житейските куршуми, които са ги направили на решето. Интересен е и замисъла да се представи по този начин, всеки разказва от първо лице. Но краят не ми хареса изобщо, много претупан, много слаб. Книгата заслужава по-добър финал.

Чета, чета...
Значи като стигна до Изолата, да не тръгвам с големи очаквания.
Хайде да видим при теб трети път дали ще е на късмет "Ние, удавниците"...

Преди няколко години четох „Ние, удавниците”. Като цяло ми хареса, но мисля, че е най-подходяща за момчета, запалени по приключенски романи.

Напълно съгласна съм за жените. Всички жени бяха неудовлетворени и неудачници. Дори жените, които я следват на Инстаграм, или й завиждат за стила на живот или са представени като гневни либерални карикатури. Сестра й, Абигейл, също е образ, който е подчинен на мъж и (да не издавам детайли):


За мен приятелката й от университета беше потенциално интересна, но тя също не беше представена като силен образ, който да се противопостави на този на Натали. Приятелката й смънка нещо неразбираемо за личния си живот накрая в книгата.

Точно заради това трябваше да проверя кога наистина се случва действието в първата половина на книгата. Имах чувството, че Натали живее в 50-те или 70-те. Да, инфлуенсъри и социални мрежи,, но имах някакъв времеви дисонанс. Има жени, които живеят по много консервативен начин, но те са и много религиозни, а Натали не е истински религиозна. Тя не уважава и Кейлъб и е двигателят зад бизнес и семейни решения.



Преди много време пробвах "Червеношийката" на Несбьо и не я довърших. Стори ми се много мудна. Скоро прочетох "Снежният човек"--интересен трилър--и реших да се върна на "Пентаграма". Не можа да ме грабне. Хари се лута, прекалено много герои се въвеждаха и някои без съществена роля, та можеха изобщо да не присъстват, самите убийства бяха прекалено засукани заради баналната причина.

Приготвила съм за октомври няколко подходящи за Хелоуин.

П.П. Калуня Каля е мноого далече от Железният Светилник. Талев обича и уважава своите женски герои. Те са умни и имат силно присъствие. Калуня беше книга, в която жените са обект и нищо повече.  Отдавна беше, но книгата ме подразни и то не заради турцизмите. Талев е и майстор на сюжета, а на Калуня сюжетът не беше силната й страна.

"Ние, удавниците" за мен е великолепна книга, и със сигурност ще я препрочитам във времето, за да си я припомням. 💜
Не бих казала, че е "за момчета".

Довърших "Милостта на кралете" - първи том от Династията на Глухарчетата на Кен Лиу и съм впечатлена. Военно-политическо фентъзи с азиатски елемент което авторът сам определя жанрово като силкпънк. Повествованието върви бързо, а от политическите интриги и на Тайуин Ланистър би се завъртяла главата. Умът на автора е остър като бръснач, и прозата му е удоволствие да се чете. Май поредицата не е преведена още на български обаче.

За октомври съм приготвила тематични готически и тематично-есенни заглавия, но се чудя дали да не продължа с втория том на Глухарчетата, за да не губя моментум.
Ще видя.
Иска ми се и да направя препрочит на Джейн Остин до края на 2026. Много желания и малко време.

Вирджиния Улф също е на дневен ред. Видях въпроса на Белла, но съм чела само "Мисис Далауей" и "Собствена стая", и не можех да дам компетентно мнение.
След много мислене направих нов Топ 10-12, където "Мисис Далауей" успя да се вреди.

Довърших миналите дни "Съкрушителя" на Фитцек - 3.5* от мен. Не ми беше достатъчно интересна и според мен, читател който е прочел 2-3 негови книги вече хваща идеята и другите не са с такъв ефект.
Чета в момента "Маланима" - още съм в началото, но засега ми допада.
За октомври и аз се чудя какво да чета - обмислям новата книга на Макмеън да вмъкна със сигурност, както и "Кървав септември", защото няма да успея да я прочета този месец.

През уикенда прочетох "Книга на безименната акушерка". Като цяло ми хареса, чете се бързо и увлича от първите страници. Романът е постапокалиптичен - оцелелите са шепа хора, от които жените са най-малко. Това е така, защото смъртоносен вирус избива предимно жените и бебетата. Разбира се имам забележки, но книгата не е никак лоша. При мен се получава едно сравняване с майстори на този тип романи като Стивън Кинг, Маргарет Атууд, Робърт Маккамън. А и наскоро прочетох "Аз, която не познах мъжете" (междудругото Акушерката много се доближава до нея като вайб).
След това започнах един непознат за мен досега скандинавски автор Гюнар Столесен, оказа се че е всъщност много известен, с куп награди и тн. А и има доста издадени у нас книги, не занм как съм го проспала. Та, чета "Заровените кучета не хапят", но съм съвсем в началото.

В момента чета дълго отлаганата "Трябва да поговорим за Кевин". Подозирах, че ще ме разболее тази книга и няма да съм на себе си и точно натам вървят нещата.

Преди това прочетох "Шепнещия мъж" на Алекс Норт. Не мога да си обясня високата оценка. Дори самият Захари Карабашлиев се е изказал много ласкаво за нея. За мен е посредствено четиво, което носи тъга и подклажда изконни страхове. Може би интересна идея, но не особено добро изпълнение.

И аз името Гюнар Столесен чувам за пръв път, но след справка в Уикипедия се оказа, че отдавна съм гледала филми за Варг Веум, без да знам на чии романи са базирани.

Прочетох ги след като гледах сериала - много ми харесаха.

Чета "Дългият път към дома" на Луиз Пени. Първа среща с авторката. Още съм в началото, харесва ми.

Прочетох  "Градината на вечерните мъгли“.

Книгата не е лека, но въпреки бавното темпо и богатия, наситен с детайли стил, ми допадна.
Тан Тван Енг разказва история за паметта, болката, прошката и възможността да създадеш нещо красиво върху руините на миналото. Героите са сложни, а атмосферата на Малая е толкова жива, че почти я усещаш. Историческият фон на войната и японската окупация придава допълнителна тежест на разказа, а личните съдби на героите показват колко трудно е човек да се освободи от миналото.
Не я прочетох на един дъх, но я затворих с усещането, че си е заслужавала времето и търпението ми. Малко не ми достигна, за да и дам 4 * в ГР, но пък  3* са и малко, така че е нещо по средата.

Дама, само имай предвид, че е 10та книга от поредицата Не че не може да се чете и така, разбира се.

Снощи уж само исках да погледна "Има реки в небето" на Шафак, и отвях около 150 страници. Днес отвях още толкова, и вероятно утре ще я довърша. Не знам дали е редно да пиша, след като още не е преведена на български, но предполагам, че ще е скоро, при популярността на авторката.
Има три времеви линии, три действащи лица, две реки и една капка вода. Тримата са свързани по изкусно преплетени пътища на съдбата и една книга - "Ниневия и нейните останки" нa Остин Хенри Лейярд - асириологът, открил библиотеката на Ашурбанипал в средата на 19ти век. Шафак дори ги е свързала като молекулите на водата: Артър е о, Нарин h-, Зaлика -h.
Героите: Артър, роден на брега на Темза във викторианска Англия, разчита глинените плочи от библиотеката на Ашурбанипал, откривайки епоса на Гилгамеш.
Нарин- годината е 2014, момиченце от народа язиди, живеещо с баба си, потегля на поклонение в Ниневия, днешен Ирак.
Лейярд подробно описва религията и обичаите на народа язиди в гореспоменатата му книга. Може би ще се сетите за Надя Мурад, която е язиди, и подробно описа последния геноцид върху народа и в книгата си.
Залика- хидроложка, живееща в Лондон. Нейната времева линия е от 2018 и разглежда промените върху световните води. Чичо и е страстен хоби асириолог, и от него получава книгата на Лейярд (преполагам, че ще промени живота и, но засега това са догадки). В епоса на Гилгамеш е описан потоп от библейски  мащаби, и предполагам, тук ще се намеси професионалния хидролог с днешната гледна точка и климатични изменения.
Артър, всъщност,  е литературна версия на Джордж Смит, за чието тежко и бедно детство не се знае почти нищо, затова и името е променено.
Шафак ме хипнотизира от самото начало. Съвършено е построила скелета на книгата и е втъкала историята на всеки един от тримата, без да губи общата нишка. Мизерията на бедните квартали на викториански Лондон е покъртителна, а класовите различия пропастни. Изненадващо срещаме Дикенс в печатницата, където чиракува Артър.
Водата играе огромна роля в книгата, и ще видя как Шафак ще обедини всичко накрая.
Идеята на книгата е феноменална и амбициозна. Предусещам, че това може да е най-силната и книга досега.

Ниневия присъства в Стария Завет в книгата на пророка Йона. Не знам дали ще има кимване към него. Той е пророкът, чупил се от работа и бягащ от отговорност по море, и съответно погълнат и "изплют" от кита, защото отказал да иде да проповядва на ниневийците (врагове на израилтяните) пред идещото наказание, от страх да не вземат да се покаят, и да им бъде простено. 😂🐳
Епосът Гилгамеш обаче е оцелял, и можем да го прочетем благодарение на Джордж Смит. Дочете ми се Гилгамеш. 😂

Благодаря. Аз все попадам на последните книги от поредици. Така беше с "Отприщен гроб" и после като почна от началните книги, нещо все не им достига, за да я оценя като първата, с която съм открила автора.