В момента чета ... 100

Минавам да дам малко отчет на съвършеното от мен 😄
Довърших "Републиката на дракона" - втората част на "Войната на маковете" - дадох й 3*. Много кървава част, много политика, предателства, смърт... Не ми хареса, че главната ни героиня Рин въобще нямаше развитие за мен, даже ме дразнеше с някои свои решения. Първата част на книгата, може би и заради академичната среда в началото, ми хареса в пъти повече. Надявам се до края на година да приключа с трилогията.
Прочетох много бързо "Книжарницата, над която вишната бди" - чудесно японско леко четиво за оправяне на вкуса след всички убийства, кървища и страдание. За почитателите на този жанр мисля, че ще им хареса.
Довършвам (имам още 30 страници) "Свободна" на Леа Ипи - разказ за а Албания по време на комунизма, социализма и прехода. Книгата е автобиография на авторката. Не знаех абсолютно нищо за Албания и ми беше интересно, но имам проблем с автобиографиите по принцип и оценката ми върви към 3*.
По средата съм на "Престъпен ум"  от Крис Картър - не мисля, че има нужда от много обяснения. В 6та книга от поредицата декетив Хънтър действа сам, без Гарсия и разследва човек, който вече познава! Страхотен трилър!
Също така чета "Кървав септември" - трилър-хорър история, която исках да чета през септември, но неусетно стана ноември 😄 Много съм в началото на историята за да кажа нещо конкретно. Засега казвам само, че има странна къща, особена прислужница, много малки пакостници и кървящи стени!

Чета "Пасажер 23"
Себастиан Фитцек.
Чела съм "Терапията",  но за мене тази е по-хубава.
Преди нея четох "Дъблин" на Едуард Ръдърфърд. Малко като приказка ми беше. "Лондон" ми хареса мнго повече, може би защото съм по-запозната с английската история, за разлика от ирландската.
Следва "Париж". Там вече очаквам голямо удоволствие. Дори мисля да си зпазя книката, да  не я дарявам на библиотеката.

"Вода за цветята" на екран! Ще гледам филма с удоволствие.
Чета "Червен глад".

Започнах "Майсторът на пъзели" на Фексеус, но явно няма да я дочета. Първо реших, че преводът не е добър, но не е това причината. Клише до клише, странни сравнения - "уста, суха като пустиня", "пенлива радост", "напрегнат като стоманена пружина" и още и още. Едва ли не на всяка страница. Явно това ще е първата и последна среща с този автор.

Чета последната книга от трилогията на Нора Робъртс: "Сестрите Конканън". Харесвам авторката, описва героините си като душевност, но някак не задълбава излишно. Човек се наслаждава на здравословната им вътрешна противоречивост. Има малко романтика (без глупости, приличащи на еротика), малко противоречие, израстване. Разтоварват ме. Хубави книги.

Прочетох "Котаракът, който спасяваше книги" на Сосуке Нацукава. Пълно разочарование! Въпросният котарак е с убедителност на комиксов персонаж, а приключенията на главния герой - японско момченце, което наследява книжарница от починалия си дядо, са описани в стила на Екзюпери. Само че докато последният в "Малкият принц" чрез тривиални случки разкрива общочовешки истини, тук е точно обратното - чрез абсурдни, нелепи случки и ситуации се правят елементарни, тривиални обобщения.

След това довърших шестологията Началник на милицията" на Рафаел Дамиров. Свежо фентъзи тип "попаденец", в което главният герой - криминален авторитет от наши дни - намира смъртта си и се предажда в тялото на млад лейтенант през '78-ма. Лейката няма никакви свръхестествени способности, само спомени за половин век живот от другата страна на закона. При това до момента е бил пълна издънка - изгонен от следствието и изпратен в провинциално управление на милицията като кинолог, за да не бъде уволнен. А ГГ още от предния си живот от всичко на света най-много мрази милиционерите и кучетата - дори смъртта си намира благодарение на един ротвайлер, който му се пречка и затова не успява да се спаси от нападателите си. Следват описани с доста свежо чувство за хумор ситуации, редуващи се с руски бисери от соц. време, от типа на: табела на крайречния плаж "Който се удави - повече няма да се къпе в реката", или "казват, че когато Москва още я е нямало, а на нейно място са расли древни гори, у гъбарите, бродещи из тях възниквало странното усещане, че те са нещо повече от другите гъбари", или рецепта за коктейл "Александър III" - равни части одеколон "Тройной" и одеколон "Саша", или че "шахматистките са идеалните жени - могат да мълчат с часове, внимават за фигурите си и знаят много интересни позиции"... Удоволствието се разваля малко от края, който, имам чувството, вече е почти толкова задължителен за руските произведения, колкото присъствието на зли фашисти и положителни герои с алтернативна сексуална ориентация или цвят на кожата в западните романи - а именно, всички се издигат в кариерата, създават семейства и се радват на изобилие от деца и внуци. Блях! Все пак, за цвят е оставена една чайлдфрий героиня

Днес завърших "Дарла: 172 часа на Луната" на Юхан Харстад. Започва много добре. Само че имам чувството, че точно когато авторът е стигнал до средата, са му звъннали едни дебеловрати момчета и са го уведомили, че ако до края на седмицата не им върне парите, които им дължи, му предстои близка среща от третия вид - от тия, дето започват на четири очи и завършват на по-малко... При което Юхан е гаврътнал на екс осем "малки" (за информация - това, на което в Норвегия му викат "едно малко", у нас се води хомеопатична доза), написал е до сутринта втората половина, а когато редакторът му го е питал що за дивотия е това, се е оправдал да го пусне като "юношески роман" - те и без това днешните юноши като прочетат над 100 страници, забравят началото и започват да се оплакват от СДВ, аутизъм, и дислексия, така че никой няма да забележи незавършените сюжети линии, неразвитите герои и куцото, изсмукано от пръстите (или от други части на авторовата анатомия) обяснение на случващото се...

Хаха, много добре звучи това за лейтенанта - но той умира сега, пък се преражда през 78-ма един вид обратно във времето ли?