"..Истинската сила започва там, където човек признава,
че има неща, които го разклащат,
но въпреки това избира да продължи,
може би най-красивото в него е
именно това противоречие."
⭐️Толгахан Сайъшман и Амине Гюлше – Сега и Завинаги ⭐️ Любими турски актьори - тема 60*
- Публикувана: 10 авг. 2026, 00:04 ч.
- Последно мнение: 11 окт. 2026, 12:51 ч.
# 360
9 септ. 2026, 22:31 ч.
"..Истинската сила започва там, където човек признава,
че има неща, които го разклащат,
но въпреки това избира да продължи,
може би най-красивото в него е
именно това противоречие."
Виж целия пост
"..Истинската сила започва там, където човек признава,
че има неща, които го разклащат,
но въпреки това избира да продължи,
може би най-красивото в него е
именно това противоречие."
# 361
10 септ. 2026, 00:44 ч.
"И зад Толгахан Сайъшман не стои единствено актьорът, моделът или известният човек, когото публиката вижда. Стои човек с характер, изграден през годините; човек, който е научил стойността на дисциплината, но вероятно е разбрал и че не всичко в живота може да бъде контролирано; човек, който може да изглежда много уверен, но чиято човешка стойност не идва от това никога да не бъде слаб.
Може би най-красивото в него е именно това противоречие.
Силата, която не изключва чувствителността.
Мъжът, който може да бъде уверен, без да е непременно недосегаем.
Човекът, който може да носи отговорност, но също има право на умора.
И публичната фигура, зад която винаги остава един обикновен човек – със своите избори, страхове, надежди, грешки и моменти на щастие.
В крайна сметка именно това остава след всеки образ. Не съвършенството, а човечността.
А истински силният човек не е този, който никога не пада. Истински силният човек е този, който, когато падне, намира начин да се изправи, без да се преструва, че никога не е бил на земята."
Виж целия пост
"И зад Толгахан Сайъшман не стои единствено актьорът, моделът или известният човек, когото публиката вижда. Стои човек с характер, изграден през годините; човек, който е научил стойността на дисциплината, но вероятно е разбрал и че не всичко в живота може да бъде контролирано; човек, който може да изглежда много уверен, но чиято човешка стойност не идва от това никога да не бъде слаб.
Може би най-красивото в него е именно това противоречие.
Силата, която не изключва чувствителността.
Мъжът, който може да бъде уверен, без да е непременно недосегаем.
Човекът, който може да носи отговорност, но също има право на умора.
И публичната фигура, зад която винаги остава един обикновен човек – със своите избори, страхове, надежди, грешки и моменти на щастие.
В крайна сметка именно това остава след всеки образ. Не съвършенството, а човечността.
А истински силният човек не е този, който никога не пада. Истински силният човек е този, който, когато падне, намира начин да се изправи, без да се преструва, че никога не е бил на земята."
# 362
10 септ. 2026, 01:14 ч.
Много добри анализи е направил Изко за всичките любимци. Определено трябва да си заделим някои и прочетем още веднъж.
Лека и спокойна нощ желая на всички. 🌃
Виж целия пост
Лека и спокойна нощ желая на всички. 🌃
# 363
10 септ. 2026, 01:20 ч.
Изко работи за мен днес и то само днес...
Това е последната статия която споделям за ДНЕС то вече е утре. ;д
Толгахан Сайъшман – човекът, който се научи да бъде силен
Има хора, за които думата „сила“ идва естествено. Когато ги видиш, първо забелязваш увереността, присъствието, начина, по който се държат, начина, по който гледат на света. Но истинската сила никога не започва отвън. Тя се изгражда много преди човек да стане известен, много преди да застане пред камера и много преди някой да започне да го нарича успешен. При Толгахан Сайъшман тази сила не може да бъде разбрана само през неговата популярност, външност или актьорска кариера. За да бъде разбран той, трябва да се погледне по-назад – към човека, който е трябвало да работи, да се доказва, да търси своя път и постепенно да разбере какъв живот иска да изгради.
Това е история не толкова за известността, колкото за характера.
Още като млад Толгахан се сблъсква с труда по начин, който оставя следа в характера. Преди да стане познато лице от телевизионния екран, той е имал различни работи и постепенно е разбрал стойността на това да изкарваш сам мястото си в живота. Работил е в различни сфери, преди професионалният му път да го отведе към моделството и след това към актьорството. Този период е важен, защото успехът, който идва по-късно, не започва от празно пространство. Зад него стои човек, който още млад е разбрал, че нищо не трябва да се приема като даденост.
Това може би е една от причините Толгахан да носи толкова силно усещане за самостоятелност.
Когато човек започне да разчита на собствените си усилия, той развива определен вид характер. Става по-устойчив. Научава се да не чака някой друг да реши проблемите му. Разбира, че понякога трябва да започнеш от най-ниското място, да бъдеш търпелив и да приемеш, че пътят няма да бъде толкова бърз, колкото ти се иска.
Това е сила, но и тежест.
Защото човек, който много рано се научи да се справя сам, понякога забравя, че не е необходимо винаги да прави всичко сам.
И точно тук започва по-интересният разговор за Толгахан.
Публичният му образ е свързан с увереност. Той има физическо присъствие, което естествено привлича внимание, а годините като модел допълнително са изградили способността му да стои спокойно пред камера. Но моделството и актьорството не са едно и също. В моделството човек често трябва да представи образ. В актьорството трябва да създаде човек.
А когато трябва да създадеш човек, не можеш да се скриеш само зад външността.
Трябва да покажеш слабост.
Трябва да покажеш страх.
Трябва да позволиш на зрителя да види онези моменти, в които персонажът няма контрол.
И именно актьорството вероятно е една от причините Толгахан да стане по-дълбок като публична личност. То го принуждава да търси различни страни от човешкото поведение. Да разбира защо един човек реагира така, а не иначе. Да приема чужди характери и да ги превръща в убедителни образи.
Но има нещо особено в това да играеш силни мъже, когато самият ти притежаваш силно присъствие.
Опасността е човек да остане само на повърхността на този типаж.
Истинският актьор обаче трябва да намери онова, което стои под силата.
Какво се случва с един мъж, когато остане сам?
Какво го плаши?
Какво го кара да губи контрол?
Как обича?
Какво прави, когато бъде предаден?
Какво му е трудно да признае?
Именно тези въпроси са много по-важни от това дали героят изглежда уверен.
Толгахан има физическата даденост да играе човек, който влиза в стаята и веднага привлича внимание. Но неговата актьорска задача е да покаже какво се случва след това. Какво има зад лицето, зад самочувствието, зад мълчанието.
Защото силният човек не е интересен, когато просто е силен.
Интересен става, когато силата му бъде поставена под изпитание.
Тогава се появява истинският характер.
А характерът на Толгахан може да бъде разбран и през отношението му към работата. В негови интервюта през годините се усеща идеята, че човек не трябва да спира след един успех. За него кариерата не изглежда като нещо, което един ден просто достига крайна точка и вече няма какво да се доказва. Винаги има следващо ниво, следваща роля, следваща цел.
Това е амбиция.
Но амбицията също има две лица.
Едното е красивото – кара те да растеш.
Другото е по-трудното – кара те да бъдеш прекалено строг към себе си.
Човек с високи изисквания към себе си рядко е напълно доволен. Дори когато постигне нещо, почти веднага започва да мисли за следващата цел. И понякога именно това не позволява на човека да спре и да каже: „Да, свърших добре.“
В този смисъл силата на Толгахан може да бъде и неговата слабост.
Неговата дисциплина може да се превърне в прекомерна взискателност.
Неговата увереност може да се превърне в нежелание да покаже колебание.
Неговата независимост може да го накара да носи твърде много сам.
Неговата гордост може да му попречи да каже „имам нужда от теб“.
А човекът, който трудно казва това, често е човек, който всъщност има много силна нужда от близост.
Тук стигаме до семейството.
За Толгахан семейството постепенно се превръща в много по-важна част от неговата идентичност. И това е особено интересно, защото човек, който дълго време е бил познат преди всичко като актьор и публична фигура, започва да бъде виждан в друга роля – като съпруг и баща.
Това променя човека.
Когато си сам, можеш да мислиш основно за собствените си цели. Когато имаш семейство, решенията започват да имат друга тежест. Вече не става дума само за това какво искаш ти. Започваш да мислиш за спокойствието на хората, които обичаш.
Това може да направи един човек по-мек.
Но може да го направи и по-страхлив.
Защото когато няма какво да губиш, можеш да бъдеш смел по един начин. Когато имаш хора, които са целият ти свят, смелостта придобива друго значение. Вече не рискуваш само за себе си.
И точно тук силата на Толгахан придобива различен смисъл.
Мъжът, който пред камерата може да бъде твърд, уверен и непоколебим, вкъщи няма нужда да бъде герой.
Там е необходимо да бъде човек.
Да бъде баща.
Да бъде съпруг.
Да бъде присъствие.
Да бъде някой, на когото могат да разчитат.
И може би това е една от най-важните промени, които могат да настъпят в един мъж – когато започне да разбира, че силата не е само да защитаваш себе си. Силата е и да създадеш спокойствие за другите.
Това е много по-трудно.
Защото за него няма аплодисменти.
Няма камера.
Няма публика.
Няма награда.
Има само ежедневие.
И именно ежедневието показва характера на човека.
Толгахан има публичен живот, в който хората виждат успеха. Но семейството е мястото, където успехът няма особено значение, ако човекът отсъства емоционално. Там не е важно колко известен си. Важно е дали слушаш. Дали си до другия. Дали умееш да се прибереш след тежък ден и да оставиш работата извън дома.
Това е една от най-трудните роли в живота.
Да бъдеш известен навън и обикновен вкъщи.
И може би именно това е една от най-зрелите форми на сила.
Да можеш да свалиш образа.
Да не бъдеш постоянно Толгахан Сайъшман – актьорът, известното лице, човекът от екрана.
Да бъдеш просто Толгахан.
Човекът, който се уморява.
Човекът, който се тревожи.
Човекът, който понякога не знае какво да направи.
Човекът, който има нужда от семейството си.
И тук се намира неговата най-човешка слабост.
Вероятно като всеки човек той не може да контролира всичко.
А хората със силен характер често имат трудност точно с това.
Те искат да решават.
Искат да поправят.
Искат да защитят.
Искат да знаят какво следва.
Но животът не се подчинява на такива правила.
Любовта не може да бъде контролирана.
Времето не може да бъде контролирано.
Здравето не може да бъде напълно контролирано.
Децата не могат да бъдат защитени от всяко разочарование.
Кариерата не може да бъде гарантирана.
И човек трябва да се научи да живее с тази несигурност.
Може би това е една от най-трудните задачи за всеки силен човек – да приеме, че понякога няма решение.
Че понякога единственото, което можеш да направиш, е да останеш.
Да бъдеш до някого.
Да изчакаш.
Да не избягаш.
Да не се преструваш, че всичко е наред.
Толгахан носи в себе си точно онзи тип мъжка енергия, която лесно може да бъде възприета като непоколебима. Но зрелостта постепенно променя смисъла на непоколебимостта.
Когато си млад, да бъдеш силен означава да не показваш слабост.
Когато станеш по-зрял, започваш да разбираш, че да покажеш слабост понякога е много по-смело.
Да кажеш „не знам“.
Да кажеш „страх ме е“.
Да кажеш „нарани ме“.
Да кажеш „имам нужда от теб“.
Това са изречения, които един горд човек трудно произнася.
И гордостта е друга важна част от характера на Толгахан.
Гордостта сама по себе си не е лошо качество. Тя може да означава самоуважение. Да не позволяваш на другите да те унижават. Да знаеш колко труд си положил, за да стигнеш до мястото, на което си.
Но границата между гордост и стена е много тънка.
Когато човек прекалено дълго пази достойнството си, може да започне да пази и собствените си чувства.
И тогава никой не може да разбере колко много всъщност преживява.
Това е една от най-интересните човешки загадки – понякога най-силно изглеждащите хора са тези, които най-трудно показват, че нещо ги е разклатило.
Не защото не чувстват.
А защото чувстват много.
И просто са научени да не го показват.
Може би именно затова в актьорството Толгахан има възможност да изразява онова, което в реалния живот човек понякога пази за себе си. Героят може да каже думите, които самият човек никога не би казал. Героят може да плаче, да се ядосва, да признае любов, да бъде слаб.
А актьорът може да остане зад него.
Това е странната свобода на професията.
Можеш да покажеш себе си, докато уж показваш някой друг.
И понякога чрез героя човек разбира части от себе си, които иначе би държал скрити.
Затова актьорството не е просто професия.
То е и огледало.
А годините пред камерата неизбежно променят човека.
Толгахан вече не е онзи млад мъж, който просто иска да стане актьор. Той е човек, който е преминал през достатъчно време, роли, отношения, професионални успехи и лични отговорности, за да разбере, че известността сама по себе си не е отговор.
В началото човек иска да бъде видян.
По-късно започва да иска да бъде разбран.
Това са две напълно различни неща.
Да бъдеш видян означава хората да знаят името ти.
Да бъдеш разбран означава някой да знае какъв си, когато не си усмихнат.
Когато си уморен.
Когато си ядосан.
Когато си уплашен.
Когато нямаш желание да говориш.
Когато не си сигурен.
Това е истинската близост.
И може би именно затова с времето човек започва да цени все по-малко количеството хора около себе си и все повече качеството на отношенията.
Не ти трябват сто души, които знаят името ти.
Трябват ти няколко, които знаят теб.
Това е разликата между популярност и принадлежност.
Толгахан има популярност.
Но истинската му стойност като човек не се измерва с нея.
Измерва се с това какво остава, когато популярността бъде изключена.
Какъв е тогава?
Какво защитава?
Какво обича?
От какво се страхува?
На какво не би се отказал?
Кое е по-важно от кариерата?
И може би отговорът постепенно се вижда в живота му – че колкото повече човек има, толкова повече разбира, че най-ценните неща не са непременно тези, които могат да бъдат показани.
Семейството не е награда.
Любовта не е трофей.
Децата не са продължение на славата.
Домът не е снимка.
Те са отговорност.
И точно отговорността превръща мъжа в човек.
Това е и причината да не ми се иска да определям Толгахан само с думата „силен“.
Тя е прекалено малка.
Защото зад силата има умора.
Зад увереността има страх.
Зад амбицията има желание да бъдеш признат.
Зад гордостта има чувствителност.
Зад мъжкото присъствие има човек, който също има нужда някой да го разбере.
И именно това прави образа му интересен.
Не съвършенството.
А противоречието.
Толгахан не трябва да бъде представян като човек без слабости, защото такъв човек не съществува. По-интересно е да се види как един човек превръща слабостите си в част от своята сила. Как трудностите го учат на дисциплина. Как годините го учат на търпение. Как семейството го учи на отговорност. Как професията го учи да гледа отвъд външността. Как известността го учи, че не всяко внимание е истинска близост.
И може би най-голямата промяна настъпва тогава, когато човек престане да се опитва да доказва кой е.
Когато вече няма нужда да казва: „Аз съм силен.“
Просто живее така.
Работи.
Обича.
Грижи се.
Пада.
Изправя се.
Продължава.
Това е зрялата сила.
Не онази, която вдига шум, а онази, която остава.
Толгахан Сайъшман е интересен именно защото зад известното лице може да бъде открит един много по-обикновен и в същото време много по-сложен човек. Човек, който е започнал с мечта, преминал е през различни етапи, изградил е кариера, създал е семейство и продължава да се движи напред.
Но най-важното не е колко още успехи ще има.
Най-важното е какъв човек ще остане, когато успехите вече не са най-важното.
Защото кариерата се променя.
Външността се променя.
Популярността се променя.
Ролите свършват.
Камерите изгасват.
Но характерът остава.
И ако трябва да се каже каква е истинската сила на Толгахан Сайъшман, тя вероятно не е в това, че никога не е бил слаб.
Тя е в това, че е продължил.
Продължил е след трудностите.
Продължил е след несигурността.
Продължил е след промяната.
Продължил е да работи.
Продължил е да се развива.
И постепенно е разбрал нещо, което човек често научава едва с годините – че силният мъж не е този, който никога не се нуждае от никого.
Силният мъж е този, който може да носи отговорност, без да изгуби човечността си.
Който може да бъде твърд, без да стане студен.
Който може да бъде горд, без да стане жесток.
Който може да бъде успешен, без да забрави откъде е тръгнал.
Който може да защитава хората, които обича, без да се страхува да покаже колко много означават те за него.
И който, когато светлините изгаснат, все още знае кой е.
Може би това е най-голямата победа на един човек.
Не да стане известен.
Не да бъде желан.
Не да бъде запомнен от милиони.
А да изгради живот, в който самият той може да се разпознае.
Толгахан Сайъшман продължава да пише тази история.
И може би най-хубавата част от нея не е това, което вече сме видели.
А това, което човекът зад известното лице все още има да покаже.
Защото силата не е крайна точка.
Тя е начин да продължиш.
А човекът, който се е научил да продължава, вече е разбрал една от най-трудните истини в живота – че не е нужно да бъдеш непобедим.
Трябва само да не позволиш на трудностите да отнемат човека, който си.
И точно там, между силата и слабостта, между гордостта и нежността, между амбицията и семейството, между публичния образ и личния човек, се намира истинският Толгахан Сайъшман.
Виж целия пост
Това е последната статия която споделям за ДНЕС то вече е утре. ;д
Толгахан Сайъшман – човекът, който се научи да бъде силен
Има хора, за които думата „сила“ идва естествено. Когато ги видиш, първо забелязваш увереността, присъствието, начина, по който се държат, начина, по който гледат на света. Но истинската сила никога не започва отвън. Тя се изгражда много преди човек да стане известен, много преди да застане пред камера и много преди някой да започне да го нарича успешен. При Толгахан Сайъшман тази сила не може да бъде разбрана само през неговата популярност, външност или актьорска кариера. За да бъде разбран той, трябва да се погледне по-назад – към човека, който е трябвало да работи, да се доказва, да търси своя път и постепенно да разбере какъв живот иска да изгради.
Това е история не толкова за известността, колкото за характера.
Още като млад Толгахан се сблъсква с труда по начин, който оставя следа в характера. Преди да стане познато лице от телевизионния екран, той е имал различни работи и постепенно е разбрал стойността на това да изкарваш сам мястото си в живота. Работил е в различни сфери, преди професионалният му път да го отведе към моделството и след това към актьорството. Този период е важен, защото успехът, който идва по-късно, не започва от празно пространство. Зад него стои човек, който още млад е разбрал, че нищо не трябва да се приема като даденост.
Това може би е една от причините Толгахан да носи толкова силно усещане за самостоятелност.
Когато човек започне да разчита на собствените си усилия, той развива определен вид характер. Става по-устойчив. Научава се да не чака някой друг да реши проблемите му. Разбира, че понякога трябва да започнеш от най-ниското място, да бъдеш търпелив и да приемеш, че пътят няма да бъде толкова бърз, колкото ти се иска.
Това е сила, но и тежест.
Защото човек, който много рано се научи да се справя сам, понякога забравя, че не е необходимо винаги да прави всичко сам.
И точно тук започва по-интересният разговор за Толгахан.
Публичният му образ е свързан с увереност. Той има физическо присъствие, което естествено привлича внимание, а годините като модел допълнително са изградили способността му да стои спокойно пред камера. Но моделството и актьорството не са едно и също. В моделството човек често трябва да представи образ. В актьорството трябва да създаде човек.
А когато трябва да създадеш човек, не можеш да се скриеш само зад външността.
Трябва да покажеш слабост.
Трябва да покажеш страх.
Трябва да позволиш на зрителя да види онези моменти, в които персонажът няма контрол.
И именно актьорството вероятно е една от причините Толгахан да стане по-дълбок като публична личност. То го принуждава да търси различни страни от човешкото поведение. Да разбира защо един човек реагира така, а не иначе. Да приема чужди характери и да ги превръща в убедителни образи.
Но има нещо особено в това да играеш силни мъже, когато самият ти притежаваш силно присъствие.
Опасността е човек да остане само на повърхността на този типаж.
Истинският актьор обаче трябва да намери онова, което стои под силата.
Какво се случва с един мъж, когато остане сам?
Какво го плаши?
Какво го кара да губи контрол?
Как обича?
Какво прави, когато бъде предаден?
Какво му е трудно да признае?
Именно тези въпроси са много по-важни от това дали героят изглежда уверен.
Толгахан има физическата даденост да играе човек, който влиза в стаята и веднага привлича внимание. Но неговата актьорска задача е да покаже какво се случва след това. Какво има зад лицето, зад самочувствието, зад мълчанието.
Защото силният човек не е интересен, когато просто е силен.
Интересен става, когато силата му бъде поставена под изпитание.
Тогава се появява истинският характер.
А характерът на Толгахан може да бъде разбран и през отношението му към работата. В негови интервюта през годините се усеща идеята, че човек не трябва да спира след един успех. За него кариерата не изглежда като нещо, което един ден просто достига крайна точка и вече няма какво да се доказва. Винаги има следващо ниво, следваща роля, следваща цел.
Това е амбиция.
Но амбицията също има две лица.
Едното е красивото – кара те да растеш.
Другото е по-трудното – кара те да бъдеш прекалено строг към себе си.
Човек с високи изисквания към себе си рядко е напълно доволен. Дори когато постигне нещо, почти веднага започва да мисли за следващата цел. И понякога именно това не позволява на човека да спре и да каже: „Да, свърших добре.“
В този смисъл силата на Толгахан може да бъде и неговата слабост.
Неговата дисциплина може да се превърне в прекомерна взискателност.
Неговата увереност може да се превърне в нежелание да покаже колебание.
Неговата независимост може да го накара да носи твърде много сам.
Неговата гордост може да му попречи да каже „имам нужда от теб“.
А човекът, който трудно казва това, често е човек, който всъщност има много силна нужда от близост.
Тук стигаме до семейството.
За Толгахан семейството постепенно се превръща в много по-важна част от неговата идентичност. И това е особено интересно, защото човек, който дълго време е бил познат преди всичко като актьор и публична фигура, започва да бъде виждан в друга роля – като съпруг и баща.
Това променя човека.
Когато си сам, можеш да мислиш основно за собствените си цели. Когато имаш семейство, решенията започват да имат друга тежест. Вече не става дума само за това какво искаш ти. Започваш да мислиш за спокойствието на хората, които обичаш.
Това може да направи един човек по-мек.
Но може да го направи и по-страхлив.
Защото когато няма какво да губиш, можеш да бъдеш смел по един начин. Когато имаш хора, които са целият ти свят, смелостта придобива друго значение. Вече не рискуваш само за себе си.
И точно тук силата на Толгахан придобива различен смисъл.
Мъжът, който пред камерата може да бъде твърд, уверен и непоколебим, вкъщи няма нужда да бъде герой.
Там е необходимо да бъде човек.
Да бъде баща.
Да бъде съпруг.
Да бъде присъствие.
Да бъде някой, на когото могат да разчитат.
И може би това е една от най-важните промени, които могат да настъпят в един мъж – когато започне да разбира, че силата не е само да защитаваш себе си. Силата е и да създадеш спокойствие за другите.
Това е много по-трудно.
Защото за него няма аплодисменти.
Няма камера.
Няма публика.
Няма награда.
Има само ежедневие.
И именно ежедневието показва характера на човека.
Толгахан има публичен живот, в който хората виждат успеха. Но семейството е мястото, където успехът няма особено значение, ако човекът отсъства емоционално. Там не е важно колко известен си. Важно е дали слушаш. Дали си до другия. Дали умееш да се прибереш след тежък ден и да оставиш работата извън дома.
Това е една от най-трудните роли в живота.
Да бъдеш известен навън и обикновен вкъщи.
И може би именно това е една от най-зрелите форми на сила.
Да можеш да свалиш образа.
Да не бъдеш постоянно Толгахан Сайъшман – актьорът, известното лице, човекът от екрана.
Да бъдеш просто Толгахан.
Човекът, който се уморява.
Човекът, който се тревожи.
Човекът, който понякога не знае какво да направи.
Човекът, който има нужда от семейството си.
И тук се намира неговата най-човешка слабост.
Вероятно като всеки човек той не може да контролира всичко.
А хората със силен характер често имат трудност точно с това.
Те искат да решават.
Искат да поправят.
Искат да защитят.
Искат да знаят какво следва.
Но животът не се подчинява на такива правила.
Любовта не може да бъде контролирана.
Времето не може да бъде контролирано.
Здравето не може да бъде напълно контролирано.
Децата не могат да бъдат защитени от всяко разочарование.
Кариерата не може да бъде гарантирана.
И човек трябва да се научи да живее с тази несигурност.
Може би това е една от най-трудните задачи за всеки силен човек – да приеме, че понякога няма решение.
Че понякога единственото, което можеш да направиш, е да останеш.
Да бъдеш до някого.
Да изчакаш.
Да не избягаш.
Да не се преструваш, че всичко е наред.
Толгахан носи в себе си точно онзи тип мъжка енергия, която лесно може да бъде възприета като непоколебима. Но зрелостта постепенно променя смисъла на непоколебимостта.
Когато си млад, да бъдеш силен означава да не показваш слабост.
Когато станеш по-зрял, започваш да разбираш, че да покажеш слабост понякога е много по-смело.
Да кажеш „не знам“.
Да кажеш „страх ме е“.
Да кажеш „нарани ме“.
Да кажеш „имам нужда от теб“.
Това са изречения, които един горд човек трудно произнася.
И гордостта е друга важна част от характера на Толгахан.
Гордостта сама по себе си не е лошо качество. Тя може да означава самоуважение. Да не позволяваш на другите да те унижават. Да знаеш колко труд си положил, за да стигнеш до мястото, на което си.
Но границата между гордост и стена е много тънка.
Когато човек прекалено дълго пази достойнството си, може да започне да пази и собствените си чувства.
И тогава никой не може да разбере колко много всъщност преживява.
Това е една от най-интересните човешки загадки – понякога най-силно изглеждащите хора са тези, които най-трудно показват, че нещо ги е разклатило.
Не защото не чувстват.
А защото чувстват много.
И просто са научени да не го показват.
Може би именно затова в актьорството Толгахан има възможност да изразява онова, което в реалния живот човек понякога пази за себе си. Героят може да каже думите, които самият човек никога не би казал. Героят може да плаче, да се ядосва, да признае любов, да бъде слаб.
А актьорът може да остане зад него.
Това е странната свобода на професията.
Можеш да покажеш себе си, докато уж показваш някой друг.
И понякога чрез героя човек разбира части от себе си, които иначе би държал скрити.
Затова актьорството не е просто професия.
То е и огледало.
А годините пред камерата неизбежно променят човека.
Толгахан вече не е онзи млад мъж, който просто иска да стане актьор. Той е човек, който е преминал през достатъчно време, роли, отношения, професионални успехи и лични отговорности, за да разбере, че известността сама по себе си не е отговор.
В началото човек иска да бъде видян.
По-късно започва да иска да бъде разбран.
Това са две напълно различни неща.
Да бъдеш видян означава хората да знаят името ти.
Да бъдеш разбран означава някой да знае какъв си, когато не си усмихнат.
Когато си уморен.
Когато си ядосан.
Когато си уплашен.
Когато нямаш желание да говориш.
Когато не си сигурен.
Това е истинската близост.
И може би именно затова с времето човек започва да цени все по-малко количеството хора около себе си и все повече качеството на отношенията.
Не ти трябват сто души, които знаят името ти.
Трябват ти няколко, които знаят теб.
Това е разликата между популярност и принадлежност.
Толгахан има популярност.
Но истинската му стойност като човек не се измерва с нея.
Измерва се с това какво остава, когато популярността бъде изключена.
Какъв е тогава?
Какво защитава?
Какво обича?
От какво се страхува?
На какво не би се отказал?
Кое е по-важно от кариерата?
И може би отговорът постепенно се вижда в живота му – че колкото повече човек има, толкова повече разбира, че най-ценните неща не са непременно тези, които могат да бъдат показани.
Семейството не е награда.
Любовта не е трофей.
Децата не са продължение на славата.
Домът не е снимка.
Те са отговорност.
И точно отговорността превръща мъжа в човек.
Това е и причината да не ми се иска да определям Толгахан само с думата „силен“.
Тя е прекалено малка.
Защото зад силата има умора.
Зад увереността има страх.
Зад амбицията има желание да бъдеш признат.
Зад гордостта има чувствителност.
Зад мъжкото присъствие има човек, който също има нужда някой да го разбере.
И именно това прави образа му интересен.
Не съвършенството.
А противоречието.
Толгахан не трябва да бъде представян като човек без слабости, защото такъв човек не съществува. По-интересно е да се види как един човек превръща слабостите си в част от своята сила. Как трудностите го учат на дисциплина. Как годините го учат на търпение. Как семейството го учи на отговорност. Как професията го учи да гледа отвъд външността. Как известността го учи, че не всяко внимание е истинска близост.
И може би най-голямата промяна настъпва тогава, когато човек престане да се опитва да доказва кой е.
Когато вече няма нужда да казва: „Аз съм силен.“
Просто живее така.
Работи.
Обича.
Грижи се.
Пада.
Изправя се.
Продължава.
Това е зрялата сила.
Не онази, която вдига шум, а онази, която остава.
Толгахан Сайъшман е интересен именно защото зад известното лице може да бъде открит един много по-обикновен и в същото време много по-сложен човек. Човек, който е започнал с мечта, преминал е през различни етапи, изградил е кариера, създал е семейство и продължава да се движи напред.
Но най-важното не е колко още успехи ще има.
Най-важното е какъв човек ще остане, когато успехите вече не са най-важното.
Защото кариерата се променя.
Външността се променя.
Популярността се променя.
Ролите свършват.
Камерите изгасват.
Но характерът остава.
И ако трябва да се каже каква е истинската сила на Толгахан Сайъшман, тя вероятно не е в това, че никога не е бил слаб.
Тя е в това, че е продължил.
Продължил е след трудностите.
Продължил е след несигурността.
Продължил е след промяната.
Продължил е да работи.
Продължил е да се развива.
И постепенно е разбрал нещо, което човек често научава едва с годините – че силният мъж не е този, който никога не се нуждае от никого.
Силният мъж е този, който може да носи отговорност, без да изгуби човечността си.
Който може да бъде твърд, без да стане студен.
Който може да бъде горд, без да стане жесток.
Който може да бъде успешен, без да забрави откъде е тръгнал.
Който може да защитава хората, които обича, без да се страхува да покаже колко много означават те за него.
И който, когато светлините изгаснат, все още знае кой е.
Може би това е най-голямата победа на един човек.
Не да стане известен.
Не да бъде желан.
Не да бъде запомнен от милиони.
А да изгради живот, в който самият той може да се разпознае.
Толгахан Сайъшман продължава да пише тази история.
И може би най-хубавата част от нея не е това, което вече сме видели.
А това, което човекът зад известното лице все още има да покаже.
Защото силата не е крайна точка.
Тя е начин да продължиш.
А човекът, който се е научил да продължава, вече е разбрал една от най-трудните истини в живота – че не е нужно да бъдеш непобедим.
Трябва само да не позволиш на трудностите да отнемат човека, който си.
И точно там, между силата и слабостта, между гордостта и нежността, между амбицията и семейството, между публичния образ и личния човек, се намира истинският Толгахан Сайъшман.
# 364
10 септ. 2026, 07:19 ч.
Виж целия пост
Здравейте, момичета! 
"Бъди! Бъди в живота си. Будна. Жива. Обичаща. Създавай, мечтай, опитвай.
Прави грешки, ставай за смях, стигай до задънени улици, но никога не губи детския си ентусиазъм за живот.
Най-красивите мигове в този живот са глаголи. Като чувствам. Сбъдвам. Раждам. Обичам. Съм."
"Защото си прекрасна"
Моника Василева
Усмихнете се... И изживейте своя прекрасен ден!
Прави грешки, ставай за смях, стигай до задънени улици, но никога не губи детския си ентусиазъм за живот.
Най-красивите мигове в този живот са глаголи. Като чувствам. Сбъдвам. Раждам. Обичам. Съм."
"Защото си прекрасна"
Моника Василева
Усмихнете се... И изживейте своя прекрасен ден!
# 370
11 септ. 2026, 17:04 ч.
Здравейте, момичета! 
Извинете ме, че не пиша, но вие знаете, че когато съм на почивка или екскурзия забравям за любимците. Пък и писането от телефона ме изнервя.
Благодаря за всичко споделено!
Поздрав и кафе от Неа Перамос.
Виж целия пост
Извинете ме, че не пиша, но вие знаете, че когато съм на почивка или екскурзия забравям за любимците. Пък и писането от телефона ме изнервя.
Благодаря за всичко споделено!
Поздрав и кафе от Неа Перамос.
# 371
11 септ. 2026, 17:10 ч.
Благодаря за тази морска красота и фрапенцето. Приятна почивка. 🩵🤍🏞️🏝️🏝️🏝️🏖️☀️
Виж целия пост
# 374
12 септ. 2026, 00:17 ч.
ЧАСТ 1:
Водеща: Скъпи зрители, днес при мен е един от най-талантливите и изключително красиви актьори. Той е истинска звезда. Още от появата си на екрана спечели симпатиите на публиката — не само с успеха си в ролите, които пресъздава, но и с възпитаното си поведение и достойното си държание. Човек, на когото всички се възхищаваме. При нас е Толгахан Сайъшман. Добре дошъл, Толгахан! Как си?
Толгахан: Благодаря ви. Добре съм. Благодаря за поканата. Радвам се, че съм тук. Много сте любезна.
Водеща: Аз ти благодаря, че прие поканата ни. Между другото, Толга или Толгахан?
Толгахан: Всъщност приятелите и семейството ми винаги са ми казвали Толга. Най-близките ми хора ме наричат Толга.
Водеща: Аз също, понеже сме близки приятели, ти казвам Толга.
Толгахан: Да. Например в училище, когато казваха номера ми — 728, Толгахан Сайъшман — всички знаеха името и фамилията ми, но ме наричаха Толга. Когато започнах, така да се каже, да ставам по-известен и хората започнаха да ме разпознават, името ми постепенно се превърна в „Толгахан“. Извън близкия ми кръг вече започнаха да ме наричат Толгахан.
Водеща: Много актьори променят имената си. Например покойният Джунейт Аркън е имал съвсем друго име. Затова си помислих дали и твоето име не е артистичен псевдоним. „Толгахан Сайъшман“ звучи много красиво, а името и фамилията ти сякаш са създадени един за друг.
Толгахан: Благодаря ви много. Не знам дали сте се подготвили специално за това или е било случайност, но точно заради тази тема доста си патя.
Водеща: Така ли?
Толгахан: Да. Някъде се появи една новина. Нали знаете приказката — един хвърля камък в кладенеца, а сто умни не могат да го извадят. Такава новина излезе и за мен — че уж името ми било друго. Аз не приех това насериозно и не си направих труда да го опровергавам. Но понеже новината се повтаряше отново и отново, някои хора започнаха да вярват, че наистина е така.
Водеща: Че си променил името си по-късно?
Толгахан: Няма нищо подобно. От самото ми раждане името и фамилията ми са Толгахан Сайъшман. Ако аз съм си сменил името, тогава майка ми, баща ми и сестра ми също трябва да са си сменили имената и фамилиите, нали? В крайна сметка вече има и Google.
Водеща: Да, така е. И на мен, когато започнах да се появявам във филми, също са ми задавали подобни въпроси. „Коч Йиит“... „Коч Йиит“... Казвали са: „Хайде да добавим нещо към името на Хюлия, защото Коч Йиит е твърде тежко име — не е подходящо за артист.“ Но и двамата сме запазили имената си.
Водеща: Като дете си бил голям почитател на Тарък Акан, нали?
Толгахан: Да.
Водеща: Особено след филмите „Любовно затъмнение“ и „Любовта не идва с предупреждение“ започнали да те наричат „новия Тарък Акан“ на 2000-те. Така ли беше?
Толгахан: Да, така беше.
Водеща: Защото наистина приличаш на Тарък Акан.
Толгахан: Всъщност майка ми е голямата му почитателка. Тя е истинският му фен.
Водеща: Тя ли те запали по него? Водела ли те е да гледаш филмите му? Или още когато е била бременна с теб, го е гледала и си е мислела: „Дано синът ми стане като него“?
Толгахан: Точно така. Когато е била бременна с мен, го е гледала и си е пожелала: „Дано синът ми стане като него.“ Ако Бог е изпълнил тази молитва, аз съм много щастлив.
Толгахан: Всъщност се възхищавам на цялото онова поколение, не само на Тарък Акан. Много обичах и Джунейт Аркън, Кадир Инанър. Филмите на всички тях са оставили нещо различно у мен.
Водеща: Колко хубаво! Значи си израснал с турското кино.
Толгахан: Разбира се.
Водеща: Какво най-много те впечатляваше в онези филми? Например Тарък Акан?
Толгахан: В „Йешилчам“ имаше една топлина, която трудно може да се опише. Нещо, което кара душата ти да се чувства добре. Разбирате ли какво имам предвид? Имаше една много чиста и наивна страна, която ме привличаше. Съвременното кино е на съвсем друго ниво.
Толгахан: Днес, ако погледнете, технологиите са много по-напреднали, условията са много по-добри, а индустрията е развита по съвсем различен начин. Няма как да ги сравняваме. Но като ново поколение така и не успяваме да уловим онази топлина.
Толгахан: Това, разбира се, е моето лично мнение. Определено днес се правят много по-качествени продукции. Но онази атмосфера я няма. Тогава беше нещо съвсем различно.
Водеща: Има толкова много млади хора, които мислят като теб. Ти си започнал да работиш още като дете. Сигурно не е било лесно да работиш от толкова малък, но сякаш именно тогава си започнал да полагаш основите на бъдещата си професия. Къде си работил?
Толгахан: Работил съм на много места. Дори в стъкларски цех.
Водеща: Там сигурно си срещнал много различни хора и типажи. Вероятно си ги запечатал в съзнанието си и си ги наблюдавал внимателно.
Толгахан: Да. Натрупах много, много впечатления.
Толгахан: Но има нещо. След като човек си намери място в тази индустрия, тези, които я ръководят — ръководителите на телевизионни канали и продуцентите — всъщност не ти позволяват много да излизаш извън определените рамки.
Водеща: Аха.
Толгахан: Затова нямах възможност да използвам всички онези образи, които бях натрупал, да ги пресъздам или да се вдъхновя от тях за своите роли. В киното това е сравнително по-възможно, но в телевизията не успях да го направя.
Водеща: Но ти си още млад и със сигурност имаш много път пред себе си. Кой знае какво още ще направиш!
Толгахан: Актьорството беше моя мечта още от детството.
Водеща: Тогава защо не учи в консерватория?
Толгахан: Баща ми не ми позволи да кандидатствам в консерватория.
Водеща: А, разбира се.
Толгахан: Това беше през 90-те. По онова време телевизионната индустрия не беше като днес. Помните, нали? След онази известна криза през 90-те години тя дълго време не успя да се възстанови. Телевизията беше в доста тежко положение — рядко се правеха сериали. Киното също беше в застой. Като цяло беше много труден период.
Толгахан: Естествено, родителите ми бяха по-практични и искаха да имам сигурно бъдеще. Казваха си: „Нека стане управител, да работи някъде, да получава заплата — да има сигурна професия.“
Толгахан: Когато човек сам има деца, започва да гледа на тези неща по различен начин. Сега мога много по-лесно да ги разбера. Ако аз бях на тяхно място, вероятно щях да мисля по същия начин. Тогава сигурно съм се ядосвал и съм си казвал: „Какво общо има това?“, но сега, когато имам дете, и аз естествено бих искал то да има сигурност.
Толгахан: Затова ми казваше: „Не е такова, каквото си го представяш.“ Аз, разбира се, като човек, който обожава киното, си представях бъдещето си именно там. Но реалността беше, че по онова време в киното почти нямаше работа.
Толгахан: Затова баща ми естествено искаше да избера по-сигурна професия, вместо да се занимавам с театър. После започнах да се боря сам. Докато учех бизнес администрация в университета, започнах да работя като статист чрез една агенция.
Толгахан: След това се записах в театралния клуб на университета. Обикалях различни университети и участвах в поетични вечери, в театрални постановки и други подобни прояви. Така започнах.
Толгахан: После започнах да снимам реклами. По онова време снимахме много реклами и музикални клипове. След това в живота ми постепенно се появи и моделството.
Водеща: Ти си бил избран и за „Мистър Свят“, нали? В международен конкурс?
Толгахан: Да.
Водеща: Това беше преди или след като започна да работиш като модел?
Толгахан: По същото време.
Водеща: Когато участваше в този международен конкурс, имаше ли притеснение? Или влезе с увереност?
Толгахан: Приятелите ми от университета много ме насърчиха да участвам в първия конкурс. Семейството ми също ме подкрепи.
Толгахан: Освен това подобен конкурс беше възможност човек да се изкачи доста бързо по професионалната стълбица. Спечелих конкурса в Турция и след това заминах в чужбина, за да представям страната.
Толгахан: По това време вече работех професионално като модел в Турция. Тогава моделството наистина беше професия. Можеше реално да изкарваш пари от него. Текстилната индустрия по онова време беше сърцето на страната.
Толгахан: След това спечелих и световната титла. Когато станах световен победител и започнах да ставам по-известен в Турция, се появи една възможност и аз я използвах. Така започнаха да идват предложения от телевизията.
Водеща: И първият ти сериал беше „Esir Kalpler“, нали? Когато за първи път се видя на екрана, какво почувства? Помисли ли си: „Това е бъдещето ми. Това е мястото, където искам да бъда“?
Толгахан: По това време работех като модел в Хонконг. След като спечелих конкурса, в продължение на няколко години работех усилено като модел в Азия. Тогава Томрис Гиритлиоглу се опита да се свърже с мен.
Толгахан: Но по онова време комуникацията не беше като днес. Нямаше такива възможности за бърза връзка. Свързаха се с мен по имейл, но докато успея да отговоря, те вече бяха започнали да снимат „Kırık Kanatlar“.
Водеща: Аха.
Толгахан: Всъщност искаха да се срещнат с мен заради този проект, но докато отговоря на имейла, снимките вече бяха започнали.
Толгахан: След това се върнах в Турция и се запознах с нея. Тя ми каза, че е започнала работа по „Esir Kalpler“ и че непременно иска да участвам в него. Аз казах: „Добре.“
Толгахан: Томрис абла по онова време беше едно от най-важните имена в индустрията — много важна сценаристка, изключително ценен режисьор и прекрасен човек. Всъщност много от известните актьори в индустрията днес, особено от моето поколение, са хора, които са израснали и са се развили благодарение на нея.
Виж целия пост
ЧАСТ 1:
Водеща: Скъпи зрители, днес при мен е един от най-талантливите и изключително красиви актьори. Той е истинска звезда. Още от появата си на екрана спечели симпатиите на публиката — не само с успеха си в ролите, които пресъздава, но и с възпитаното си поведение и достойното си държание. Човек, на когото всички се възхищаваме. При нас е Толгахан Сайъшман. Добре дошъл, Толгахан! Как си?
Толгахан: Благодаря ви. Добре съм. Благодаря за поканата. Радвам се, че съм тук. Много сте любезна.
Водеща: Аз ти благодаря, че прие поканата ни. Между другото, Толга или Толгахан?
Толгахан: Всъщност приятелите и семейството ми винаги са ми казвали Толга. Най-близките ми хора ме наричат Толга.
Водеща: Аз също, понеже сме близки приятели, ти казвам Толга.
Толгахан: Да. Например в училище, когато казваха номера ми — 728, Толгахан Сайъшман — всички знаеха името и фамилията ми, но ме наричаха Толга. Когато започнах, така да се каже, да ставам по-известен и хората започнаха да ме разпознават, името ми постепенно се превърна в „Толгахан“. Извън близкия ми кръг вече започнаха да ме наричат Толгахан.
Водеща: Много актьори променят имената си. Например покойният Джунейт Аркън е имал съвсем друго име. Затова си помислих дали и твоето име не е артистичен псевдоним. „Толгахан Сайъшман“ звучи много красиво, а името и фамилията ти сякаш са създадени един за друг.
Толгахан: Благодаря ви много. Не знам дали сте се подготвили специално за това или е било случайност, но точно заради тази тема доста си патя.
Водеща: Така ли?
Толгахан: Да. Някъде се появи една новина. Нали знаете приказката — един хвърля камък в кладенеца, а сто умни не могат да го извадят. Такава новина излезе и за мен — че уж името ми било друго. Аз не приех това насериозно и не си направих труда да го опровергавам. Но понеже новината се повтаряше отново и отново, някои хора започнаха да вярват, че наистина е така.
Водеща: Че си променил името си по-късно?
Толгахан: Няма нищо подобно. От самото ми раждане името и фамилията ми са Толгахан Сайъшман. Ако аз съм си сменил името, тогава майка ми, баща ми и сестра ми също трябва да са си сменили имената и фамилиите, нали? В крайна сметка вече има и Google.
Водеща: Да, така е. И на мен, когато започнах да се появявам във филми, също са ми задавали подобни въпроси. „Коч Йиит“... „Коч Йиит“... Казвали са: „Хайде да добавим нещо към името на Хюлия, защото Коч Йиит е твърде тежко име — не е подходящо за артист.“ Но и двамата сме запазили имената си.
Водеща: Като дете си бил голям почитател на Тарък Акан, нали?
Толгахан: Да.
Водеща: Особено след филмите „Любовно затъмнение“ и „Любовта не идва с предупреждение“ започнали да те наричат „новия Тарък Акан“ на 2000-те. Така ли беше?
Толгахан: Да, така беше.
Водеща: Защото наистина приличаш на Тарък Акан.
Толгахан: Всъщност майка ми е голямата му почитателка. Тя е истинският му фен.
Водеща: Тя ли те запали по него? Водела ли те е да гледаш филмите му? Или още когато е била бременна с теб, го е гледала и си е мислела: „Дано синът ми стане като него“?
Толгахан: Точно така. Когато е била бременна с мен, го е гледала и си е пожелала: „Дано синът ми стане като него.“ Ако Бог е изпълнил тази молитва, аз съм много щастлив.
Толгахан: Всъщност се възхищавам на цялото онова поколение, не само на Тарък Акан. Много обичах и Джунейт Аркън, Кадир Инанър. Филмите на всички тях са оставили нещо различно у мен.
Водеща: Колко хубаво! Значи си израснал с турското кино.
Толгахан: Разбира се.
Водеща: Какво най-много те впечатляваше в онези филми? Например Тарък Акан?
Толгахан: В „Йешилчам“ имаше една топлина, която трудно може да се опише. Нещо, което кара душата ти да се чувства добре. Разбирате ли какво имам предвид? Имаше една много чиста и наивна страна, която ме привличаше. Съвременното кино е на съвсем друго ниво.
Толгахан: Днес, ако погледнете, технологиите са много по-напреднали, условията са много по-добри, а индустрията е развита по съвсем различен начин. Няма как да ги сравняваме. Но като ново поколение така и не успяваме да уловим онази топлина.
Толгахан: Това, разбира се, е моето лично мнение. Определено днес се правят много по-качествени продукции. Но онази атмосфера я няма. Тогава беше нещо съвсем различно.
Водеща: Има толкова много млади хора, които мислят като теб. Ти си започнал да работиш още като дете. Сигурно не е било лесно да работиш от толкова малък, но сякаш именно тогава си започнал да полагаш основите на бъдещата си професия. Къде си работил?
Толгахан: Работил съм на много места. Дори в стъкларски цех.
Водеща: Там сигурно си срещнал много различни хора и типажи. Вероятно си ги запечатал в съзнанието си и си ги наблюдавал внимателно.
Толгахан: Да. Натрупах много, много впечатления.
Толгахан: Но има нещо. След като човек си намери място в тази индустрия, тези, които я ръководят — ръководителите на телевизионни канали и продуцентите — всъщност не ти позволяват много да излизаш извън определените рамки.
Водеща: Аха.
Толгахан: Затова нямах възможност да използвам всички онези образи, които бях натрупал, да ги пресъздам или да се вдъхновя от тях за своите роли. В киното това е сравнително по-възможно, но в телевизията не успях да го направя.
Водеща: Но ти си още млад и със сигурност имаш много път пред себе си. Кой знае какво още ще направиш!
Толгахан: Актьорството беше моя мечта още от детството.
Водеща: Тогава защо не учи в консерватория?
Толгахан: Баща ми не ми позволи да кандидатствам в консерватория.
Водеща: А, разбира се.
Толгахан: Това беше през 90-те. По онова време телевизионната индустрия не беше като днес. Помните, нали? След онази известна криза през 90-те години тя дълго време не успя да се възстанови. Телевизията беше в доста тежко положение — рядко се правеха сериали. Киното също беше в застой. Като цяло беше много труден период.
Толгахан: Естествено, родителите ми бяха по-практични и искаха да имам сигурно бъдеще. Казваха си: „Нека стане управител, да работи някъде, да получава заплата — да има сигурна професия.“
Толгахан: Когато човек сам има деца, започва да гледа на тези неща по различен начин. Сега мога много по-лесно да ги разбера. Ако аз бях на тяхно място, вероятно щях да мисля по същия начин. Тогава сигурно съм се ядосвал и съм си казвал: „Какво общо има това?“, но сега, когато имам дете, и аз естествено бих искал то да има сигурност.
Толгахан: Затова ми казваше: „Не е такова, каквото си го представяш.“ Аз, разбира се, като човек, който обожава киното, си представях бъдещето си именно там. Но реалността беше, че по онова време в киното почти нямаше работа.
Толгахан: Затова баща ми естествено искаше да избера по-сигурна професия, вместо да се занимавам с театър. После започнах да се боря сам. Докато учех бизнес администрация в университета, започнах да работя като статист чрез една агенция.
Толгахан: След това се записах в театралния клуб на университета. Обикалях различни университети и участвах в поетични вечери, в театрални постановки и други подобни прояви. Така започнах.
Толгахан: После започнах да снимам реклами. По онова време снимахме много реклами и музикални клипове. След това в живота ми постепенно се появи и моделството.
Водеща: Ти си бил избран и за „Мистър Свят“, нали? В международен конкурс?
Толгахан: Да.
Водеща: Това беше преди или след като започна да работиш като модел?
Толгахан: По същото време.
Водеща: Когато участваше в този международен конкурс, имаше ли притеснение? Или влезе с увереност?
Толгахан: Приятелите ми от университета много ме насърчиха да участвам в първия конкурс. Семейството ми също ме подкрепи.
Толгахан: Освен това подобен конкурс беше възможност човек да се изкачи доста бързо по професионалната стълбица. Спечелих конкурса в Турция и след това заминах в чужбина, за да представям страната.
Толгахан: По това време вече работех професионално като модел в Турция. Тогава моделството наистина беше професия. Можеше реално да изкарваш пари от него. Текстилната индустрия по онова време беше сърцето на страната.
Толгахан: След това спечелих и световната титла. Когато станах световен победител и започнах да ставам по-известен в Турция, се появи една възможност и аз я използвах. Така започнаха да идват предложения от телевизията.
Водеща: И първият ти сериал беше „Esir Kalpler“, нали? Когато за първи път се видя на екрана, какво почувства? Помисли ли си: „Това е бъдещето ми. Това е мястото, където искам да бъда“?
Толгахан: По това време работех като модел в Хонконг. След като спечелих конкурса, в продължение на няколко години работех усилено като модел в Азия. Тогава Томрис Гиритлиоглу се опита да се свърже с мен.
Толгахан: Но по онова време комуникацията не беше като днес. Нямаше такива възможности за бърза връзка. Свързаха се с мен по имейл, но докато успея да отговоря, те вече бяха започнали да снимат „Kırık Kanatlar“.
Водеща: Аха.
Толгахан: Всъщност искаха да се срещнат с мен заради този проект, но докато отговоря на имейла, снимките вече бяха започнали.
Толгахан: След това се върнах в Турция и се запознах с нея. Тя ми каза, че е започнала работа по „Esir Kalpler“ и че непременно иска да участвам в него. Аз казах: „Добре.“
Толгахан: Томрис абла по онова време беше едно от най-важните имена в индустрията — много важна сценаристка, изключително ценен режисьор и прекрасен човек. Всъщност много от известните актьори в индустрията днес, особено от моето поколение, са хора, които са израснали и са се развили благодарение на нея.
Препоръчани теми