Причините сигурно са много, но при някои жени раждането на първото внуче действа като машина на времето. Изведнъж не са баби, а отново са майки. Само дето има една дребна подробност — детето вече си има майка.
И оттам започва голямата семейна постановка „Аз само искам да помагам“, в която помощта обикновено включва да не те питат, да не те слушат, да не ти уважават границите и накрая да се обидят, че не си достатъчно благодарна.
При такива хора егото е религия. То е по-важно от отношенията със сина им, от спокойствието на семейството му, понякога дори от благополучието на детето. Не е важно какво са направили. Важно е накрая всички да признаят, че те са били прави. Извинение няма, отговорност няма, саморефлексията няма. Има само едно огромно очакване всичко да се замете под килима и един ден да се събудим колективно с амнезия.
И мисля, че понякога след появата на дете идва и едно особено самочувствие: вече има дете, значи младите няма да се разделят. Снахата е вързана към сюжета. Каквото и да направим, къде ще ходи? Нали няма да си гледа детето сама?
А в най-тежките сюжети сигурно има и друга фантазия — ако все пак семейството се разпадне, съдът ще даде режим на бащата и ето ти прекрасна свободна позиция за майка през уикенда. Бащата е там по документи, бабата — по призвание.
Не знам какво точно трябва да се случва в главата на човек, за да възприема майката на внучето си като конкуренция. Но едно е сигурно — психически здравият човек не води битка за майчинска роля с жена, която действително е майката.
Бабата е прекрасна роля. Стига човек да не я приема като унизително понижение от длъжността главна майка на всички.
И оттам започва голямата семейна постановка „Аз само искам да помагам“, в която помощта обикновено включва да не те питат, да не те слушат, да не ти уважават границите и накрая да се обидят, че не си достатъчно благодарна.
При такива хора егото е религия. То е по-важно от отношенията със сина им, от спокойствието на семейството му, понякога дори от благополучието на детето. Не е важно какво са направили. Важно е накрая всички да признаят, че те са били прави. Извинение няма, отговорност няма, саморефлексията няма. Има само едно огромно очакване всичко да се замете под килима и един ден да се събудим колективно с амнезия.
И мисля, че понякога след появата на дете идва и едно особено самочувствие: вече има дете, значи младите няма да се разделят. Снахата е вързана към сюжета. Каквото и да направим, къде ще ходи? Нали няма да си гледа детето сама?
А в най-тежките сюжети сигурно има и друга фантазия — ако все пак семейството се разпадне, съдът ще даде режим на бащата и ето ти прекрасна свободна позиция за майка през уикенда. Бащата е там по документи, бабата — по призвание.
Не знам какво точно трябва да се случва в главата на човек, за да възприема майката на внучето си като конкуренция. Но едно е сигурно — психически здравият човек не води битка за майчинска роля с жена, която действително е майката.
Бабата е прекрасна роля. Стига човек да не я приема като унизително понижение от длъжността главна майка на всички.
))) Днеска питал мъжа ми защо сме нямали никакво време 