"Искам да съм баба!"

Ако иде реч на за бабата във Варна на Лира Константинова от Фулбрайт, самата баба иска да живее самостоятелно, тя е градска жена със свои си навици и ежедневие и предпочита близките ѝ да идват само на гости.
Социален патронаж иде да каже, че и карат храната вкъщи

100 дена, искам да ти напиша още нещо. Прочети книгата „Смисълът в живота" на австрийския невролог и психиатър от еврейски произход Виктор Франкъл. Преведена е и на български. Авторът е прекарал няколко години в нацистки концлагери. В тях загубва първата си съпруга, която е била бременна, както и много от своите роднини. Когато успява да се спаси, подновява практиката си като лекар. За консултации към него се обръщали много хора с трудни съдби, както и хора, също преживели концлагери. Към него се обърнал един равин, чиято първа съпруга заедно с 6-те им деца загива в концлагер, а пък втората му съпруга се оказва бездетна. Човекът се притеснявял, че няма деца, че няма да има кой да прочете молитва над гроба му, която според еврейската традиция синовете трябва да прочетат над гробовете на бащите си. Виктор Франкъл му казва: „Рави, ако смятаме живота за безсмислен, самО по себе си физическото му продължение няма да му придаде смисъл. Трябва да го търсим не само в децата, а и в спомените, в помощта за другите, в радостта от всепобеждаващия живот...". Книгата е много дълбока и разтърсваща, струва си да бъде прочетена.

Уверявам те, че по-голямата част от хората, настанени в старчески домове, имат деца и внуци. Но пак са там. Невинаги защото не са обичани и желани, а защото не всички могат да се грижат за болен или възрастен човек вкъщи. А на някои близките им живеят в чужбина. Имам позната, болна от множествена склероза, разведена, с един син, над 35-годишен, който живее в чужбина. Сестра й със семейството си също е в чужбина. Докато бяха живи родителите им, я гледаха те. Когато починаха, синът й й предложил да отиде при него, но тя отказала. Придвижва се с инвалидна количка, не може да се грижи сама за себе си и отиде в дом. Нямаше дори 60 години. Също нямаше още внуци. Към момента не знам каква е ситуацията при нея.

Познавам и семейства с по две здрави деца, но нямат нито един внук. Както и семейства с по едно болно и по едно здраво дете. В три от случаите нито болното, нито здравото дете имат потомство. Тези родители също искат или искаха внуци, но така се случи...

Понякога пък болни хора раждат здрави деца. И такива случаи познавам. Животът е шарен. Важното е да не се отчайваме. Здравите се справят някак, с деца или без.

Не пише коя е внучката,само пише,че са пръснати по света.Освен за храна, ползва личен асистент и за помощ за хигиена, както и да си говорят.

Това е толкова вярно!
Смятам, че хората, които намират смисъл единствено в децата, имат огромен потенциал да станат токсични родители

Но ако не в деца и внуци в какво да намираш смисъл?

В безсмислени пътувания на места еднакви по своята същност, в тухли и апартаменти, в скъпи етикети и дрехи, в лускозна кола направена от ламарина и електроника, в егоизъм изтъкан от презадоволяване на собствените сетива и нужди?

Все пак според религията чревоугодието и сребролюбието са грехове и пороци.

Можеш да даряваш, да помагаш, да правиш добро... Майка ми е имала класна ръководителка, омъжена, без деца. И тя, и съпругът й били уважавани хора, интелектуалци, възпитали поколения ученици в малък български град. Ето, намерили са си попрището – учители, а мъжът й – и писател. Винаги са били сред деца, макар и да нямат свои. Ходили са и на екскурзии със своите ученици.

Има много възможности да правиш добро, стига да искаш.

Може би не във всички случаи — не бих искала да генерализирам. Но според мен, когато човек живее единствено за децата си и превръща родителството в единствения смисъл на съществуването си, има риск тази отдаденост да придобие токсични измерения.

Децата порастват, изграждат собствен живот и създават семейства. Родителят продължава да бъде важен, но вече не заема същото централно място в ежедневието им. За някои хора тази промяна е изключително трудна, защото изисква да приемат автономията на децата си и да се адаптират към новата си роля. Когато не успеят, започват да се намесват в решения и отношения, които вече не им принадлежат. Така желанието да останат незаменими може да се превърне в източник на напрежение за цялото семейство — независимо дали говорим за майка, баща, тъща или свекърва.

За съжаление имам личен опит с такъв човек. Човек без собствен социален живот, без приятелства и занимания извън децата си, който е изградил цялата си идентичност около това да бъде майка. С порастването им обстоятелствата се променят, но тя продължава да търси същата необходимост от присъствието си. Натрапва помощта и съветите си, включително когато никой не ги е поискал, и трудно приема поставените граници.

За мен проблемът е в неспособността да намериш смисъл и извън майчинството. Когато това е единствената роля, в която умееш да съществуваш, самостоятелността на децата ти може да се преживява като лична загуба. А последствията от трудното приемане на тази промяна се понасят и от тях, и от семействата им.

Но ти говориш за други времена, в които се е вярвало в доброто.
То и нашата държава са я съградили дедите ни с доброволен труд, вярвайки в светлото бъдеще на идните поколения.
Отново с цел добруване на децата и внуците.
А днес не раждането е акт по-скоро на  непоемане на отговорност и егоизъм.

Е ти точно като една свекърва ги редиш, Angel, пълния комплект вменяване на вина с общи [неверни] приказки.
Никой не е длъжен да ражда, нито става по-добър човек от това, нито е проява на егоизъм.
Дедите какво са правили също е peer pressure from dead people.

Всеки сам решава какъв му е смисъла на живота и как се измерва успеха му

 След някоя и друга годинка, или дай Боже, в най-добрия случай едно-две  десетилетия, и без това цялото ти време ще отива в усилия, чисто физически и финансови да задържиш физическото си състояние и това на родителите ти и партньора на задоволително ниво, така че едва ли ще ти остава време да търсиш имагинерен смисъл.

Не е лъжа!
И аз щях да обясня на 100дни, че ако много искат дете, но имат проблем, могат да си осиновят. Мои близки са осиновили момиченце от Виетнам. Втори брак им е, той има син, но за нея това е първо и единствено дете. Момичето сега е на 16 години. Красиво, умно, талантливо дете. Всички се гордеем с нея. Та ако човек желае, начини много.
Аз се омъжих по-късно, исках дете, получи се. Исках второ, не се получи.
Никой няма право да се меси на другите за тези толкова лични неща. Разговаряли сме с дъщеря ми на различни етапи, затова зная какво иска. Освен това тя споделя с мен, но не бих я съдила или корила, ако не желае да има деца. Признавам, че ще ми е криво обаче….

Според мен е окей за 100дни да сподели тук какво я тормози, но да не си притиска “децата”.

Сега бездетните са много повече, отколкото преди години, и на никого, освен може би на роднините им, не прави впечатление.

Познавам няколко мъже, здрави, на възраст между 39 и 60-годишна възраст, които никога не са се женили, нямат сериозни връзки и деца. Ами живеят си, работят, пътуват... Някои са единствени деца в семействата си.

Както и две жени – едната ми е далечна роднина, беше журналист, сега трябва да е към 80-годишна, ако е жива. Другата е на 72 години, с висше техническо образование, после и социален работник. И двете никога не са се омъжвали и нямат деца. Не правят драма от това. Напротив, казват, че животът им е бил интересен и щастлив. От човека си зависи. Като си здрав, имаш избор.

Нещата много са се променили. Когато аз бях дете, хората не можеха да отидат никъде и затова семействата оставаха заедно, бабите гледаха внуци, а децата родители. На практика  това е живот постоянно в грижи за някой друг, докато ти дойде времето за теб да се грижат. И имАнето, което се предаваше в рода, беше във вид на семейна къща, апартамент и вила. Цели поколения, преместили се максимално на 500 километра.

Сега обаче не е така, хората имат възможност да си изградят живота  буквално както и където пожелаят. А той  не е безкраен, животът,  времето минава толкова бързо. По-скоро е притеснително, че няма време за всичко, което искаш да направиш ти лично, отколкото, че щял животът да е празен, ако не го заложиш в идеята да постелеш на бъдещите поколения.

Да подсетя, тия дето са се загрижили за съдбата на човечеството, че трябва да имат минимум 3 деца, нали.

За смисъла, няма смисъл да си говорим, създаването на дете си е точно удовлятворяване на инстинкти и его.

Създаването на деца също може да е израз на смисъл и отговорност, но това не е ЕДИНСТВЕНИЯТ смисъл. Ето, аз съм на 49 години, имам двигателни увреждания и нямам деца. Това не ми тежи. Намирам смисъла в друго - в творчество, в преводи, в общуване, в самоусъвършенстване... Всеки трябва да го намери за себе си.