Влиянието на родителите в живота ни

Моля ви не твърдете, че хората просто могат да израстат травмата, защото така е нормално и е възрастово обусловено. Ако беше толкова лесно - защо има толкова хора на успокоителни и в депресия; защо има толкова зависими? Защото след 28 или 30 травмата спира да действа ли? Или трябва да приемем, че сме зрели и да спрем да сме жертва?
Има хора с комплексна травма, които нямат стабилна основна - най-малкият проблем ги събаря и води до депресия. При най-малката грешка и започва самообвиняване. Кротки хора, които все чакат да са забелязани и признати. Проблемът - травмата е нещо много сериозно, за да се каже просто - спри да си жертва. Случаят на авторката е съвсем друг. Но обвинението никога не е помагало,
а само е задълбочавало нещата. Отделно, за мен адекватните специалисти са крайно малко, макар и твърде много с титли, сертификати и какво ли още не.

Живяла съм по места, където населението тогава нямаше удобства, беше преживяло тежка война и смъртността беше висока. Живяла съм и в столици на едни от най-развитите и богати икономики. Забелязах, че хората с наистина тежко детство и труден финансово ранен живот по-рядко се депресират от живелите сравнително спокойно в развити държави. Имах съученици и съседи, живеещи в домакинства от по 10 и 15 човека, сираци по баща или майка, живеещи с далечни роднини за да учат в столицата. От тях никой не се депресира, не изкукурига и не се самоуби. С повечето (които са още живи) сме в контакт. Със сигурност при тях е имало повече конфликти, скандали и проблеми, защото става дума за много на брой междучовешки връзки.

Има много хора на успокоителни и антидепресанти, защото ....... има успокоителни и антидепресанти.

ОК, авторката е афектирана от миналото или по някаква причина спомените са изплували. Това е нормално (като си нЕма друга работа). Трябва да го разчопли, преосмисли и отработи сама.

Опитвам се да обясня, че това, което и се е случило се е случило на поне 15-25% от гората, но повечето просто не го мислим когато вече не е на дневен ред. Това, дето майка и го казвала за баща и съм го чувала от съседка на баба ми и от майка на съученичка. Едната даже не се криеше и се целуваше по улиците с любовника си докато живееше с мъжа си.

Нейните родители вече са разведени. Има closure. Тя си има нейно семейство. Какво да мисли защо и как се карали? Това е минало и няма да се върне.

Познавам хора, преживели сексуален тормоз от възрастни. Ами личеше си, че има нещо, но не можеш да го хванеш какво е. С активна терапия се освободи и има пълноценна връзка в момента.
Зависи от човека. Едни реват от убождане от игла и пият веднага антидепресанти, други преживяват смърт, война и те знам си какво и пак си казват "аз ще се боря!".
Въпрос наистина докъде стигат психическите сили за борба също, защото не всеки може да издържи в дългосрочен план.

Човешката психика преживява трудните ситуации по различен начин. Има хора, които преминават през война, успявайки да се съхранят, а други се разтреперват дори от убождане с игла. Всеки има различна чувствителност и праг на поносимост, а понякога най-дълбоките рани остават невидими. Различаваме се и по съвестта и чувствителността си- именно затова има убийци, чието око не трепва и хора, които "на мравката път правят".  Не бива да съдим за хората по собствените си реакции.

Защо си мислите, че преживелите война или дълбока мизерия като деца не са травмирани, само защото не са се самоубили или не им личи от далеч. Бас държа, че и на авторката не й личи. Нито пък за всичко се пият антидепресанти. Става дума за емоционална травма. Просто в обществата, които визира Невена са много оскотели, за да мислят за трамви, слава Богу днес можем да говорим за емоционалните си травми, не да ги замитаме под килима, но всичко си стои в подсъзнанието, което е като айсберг, вижда се съвсем малко на повърхността, но отдолу е огромно.

Принципно си права, но примерите ти са ирелевантни. Депресията и много психични проблеми от този тип са на физиологична основа и нямат общо с никаква травма.
За зависимите хора още повече. Хората стават зависими ситуационно, от компания злоупотребяващи, за купина и тн. Никой не става зависим от травма и мъка. Най-много ог ген на зависимост.
Иначе травмите не минават просто така, да, но не всичко е травма и не всеки се травмира от едно и също нещо изобщо или по един и същи начин. Затова е нужно да се работи със специалист. У нас обаче такива има малко, регулация нула и съветвам всеки, който търси терапевт да намери такъв, който е и лекар, иначе има нула контрол и отговорност и по закон, да не говорим колко самозванци има, в пъти повече от неколцината наистина квалифицирани.

Ще повдигна въпроса за състоянието на травмата по-скоро.
Имаме я налична. Може ли според вас да бъде в латентно състояние (неосъзната) и има ли пусков механизъм?

Покрай пусковия механизъм да се задействат и други процеси като зависимост (ако има такава) и подобни.

В случая на авторката затова питах така, вероятно ако на някой му се е сторил остро, не ми е било това целта.
Защото ако някой е наистина травмиран, той е неспособен да създаде нормална връзка с нормален партньор. И после какво? Всичко това после отива към децата съзнавано или не. И това е страшно!
Как така някой има дълги години брак и изведъж си казва, че има такава травмата? Че и му пречи на взаимоотношенията с половинката. Затова питах, пусков механизъм ли има, някакъв повод?
Ами децата, които гледат отстрани? Като видят майка си, че вече не е същата и се питат какво е станало на мама и защо е такава. То и това си е травма за тях.
Тъй че под вола теле ли се търси или се самосъздава поради липсата на друго?
Някои хора имаме ужасната тенденция, когато всичко е наред да си кажем, че има нещо гнило. Това вече е травма и особеност на характера, с която трябва наистина да се работи, защото ще погълне в себе си целия свят и на околните.
Иначе отиваме в онази паразитна поговорка "Много хубаво не е на хубаво" и оттам безсмислено по нанадолнището вместо да се радваме на живота.

Имам склонността да генерализирам и да, примерите ми не са идеални. Картината е много по-сложна. Далеч не вярвам, че родителите са в основата на всичко. Цялата среда влияе и първите 7 са основополагащи. Детето се научава кое поведение е безопасно за него, кое им печели награди, кое се наказва, кое се отхвърля, има ли право на мнение или “ще правиш каквото аз ти кажа”, кое се одобрява и стимулира, дали като падне ще му кажат “ей, лигльо, ставай, какво ревеш” или “милото дете, горкото, как само се удари”; дали провалът ще се приема като загуба на бъдеще или просто стъпка по пътя. Учи се какво е любов и как се изразява. В повечето случаи ученето става през родителите, когато те отсъстват (емоционално или физически), децата научават да се справят сами - дали през това да станат незабележими или да се борят, или друго. Не съм психолог, а човек, който е търсил отговори, което ме научи да подхождам с разбиране към хората и да не ги съдя, когато не действат както нормата изисква от тях.
При едни имаме тежки травми - сексуално насилие, при други травмата може да е създадена от една реплика на отхвърляне. Наскоро видях как една майка крещеше насред улицата на дъщеря си, наричайки я олигофрен. И въпреки че съм сигурна, че го крещеше в момент на слабост и не го мисли наистина, какъв ще е ефектът върху детето?

Но за зависимостите от наркотици не мога да се съглася, че са от средата. Или поне да допуснем, че е 50/50. Ако тръгнем да ровим какво в теб иска да бъде харесвано от другите, защо семейната среда се оказва по-слаба, какво всъщност ти дават наркотиците. Избор ли са или са слабост наркотиците и зависимостите?

Ейййй, все родителите са виновни.

Авторке, вече си на 30 години, поеми отговорността за собствените си проблеми и намери начин да ги решиш, ако ти е важно да ги решаваш. Във всеки случай не рови толкова около детството си, защото е минало и заминало. Нито то ще се промени, нито проблемите ти ще изчезнат.

Основната задача на всеки специалист, когато клиент или пациент (според парадигмата/модалността на работа) влезе в кабинета, е да прецени дали човекът срещу него има ясна заявка и каква е готовността му за лична промяна. Оттам насетне една от значимите цели е да се върне на индивида осъзнаването за и на личната му автономност (т.е. да имаш обяснение сам за себе си чрез „травма” е крайно недостатъчно и е по-скоро себеуспокоително, за да продължиш нататък по същия начин и да имаш подготвени „виновни” за текущи несгоди).

Травмата по психологически канон, а не по популярно (пара)психологически такъв, представлява остра остатъчна реакция спрямо реално животозастрашаващо (или субективно преживяно като такова) събитие. Това се научава още в първи курс по Психология. Всичко, което ви се поднася онлайн, е удобна разбивка и опростяване на сложни явления с цел комерсиализация (т.е. всеки се припознава и монетизацията се вдига). В случая на авторката не става дума за травма, а за разпад във и на релационната структура в детска възраст например (т.е. макар и тежко преживяно от нея, тя има шанс доста бързо да го „надживее” в настоящето).

При хората с „комплексна травма”, които и най-малкият проблем ги събаря, както казахте, става дума по-скоро за структура на личността (най-често в гранично функциониране). В момента дори основните усилия са cPTSD да замени BPD (поради културни и социални маркери, намаляване на стигмата, а не поради диагностично-клинични аргументи).

Хубаво е да сме добронамерени идеалисти, но когато говорим за конструкти, които са изучавани с години от изследователи, нека да имаме предвид, че все пак е възможно някой отсреща да е написал написаното с „едно наум повече”.

Авторке, потърси помощ от терапевт.
Според мен, много травми остават в латентно състояние у нас и може да отключват изявата си при някакви условия. Не е важно дали във форума други чувстват или са преодолели травми от детството, или виждат и признават отражението им в живота им на възрастен, важно ти е как ти как се чувстваш. Теб нещо те човърка, опитай се да го извадиш от себе си.

Ами да, отговорността да си родител е огромна. А онези поколения, ако авторката е на 30, са били повечето емоционално незрели. Защото никой не е отдавал никакво значение на емоционалното здраве, ако има ядене и са й платили образованието ее супер родители, да не мисли за това. Напротив, ако започне терапия точно в детството ще се върне терапевта, защото там е заровено всичко.

Не е малко да имаш ядене и да ти платят образованието, не мислиш ли?! Перфектни хора няма, перфектни родители също. Но на 30+ години да обвиняваш родителите си за проблемите си е абсолютен признак за незрялост. Много лесно и удобно е да прехвърлиш вината за собствените си несполуки върху някой друг. И после какво? Миналото не може да се промени, така че да намери начин да си оправи дефицитите, ако й пречат. Или чака някой друг да я заведе на психолог.

Точно яденето, образованието здравеопазването са най-важното  за да оцелеем, да пораснем и да станем успешни индивиди. И точно по места, където всичко това го имаме на тепсия се депресираме и стресираме от дума, казана накриво.

Удобен живот в малки семейства и домакинства ни е изнежил ужасно.

Някои пращат авторката при специалист. Апелирам да предложат конкретен. Не мисля, че такива специалисти лесно се намират.

А тя, междувременно, да си помисли има ли проблем в момента с общуването с родителите си и как да го реши. Миналото е минало.

У нас само на лекар, който е терапевт. По закон няма никакви изисквания за останалите терапевти и куцо и сакато отваря кабинет. Никъде по света човек просто завършил психология няма право да работи с хора. Само тук. Тук и аз мога да отворя кабинет като терапевт, а съм социолог, но по закон е позволено...