Мерси на всички за мненията, някои бяха интересни, а други съвсем изкарани от контекст.Нито се жертвам, нито обвинявам родителите си. Опитвам се да се самоанализирам и да споделя и почерпя опит от други хора, които са успели да отработят себе си.Иска ми се да вникна в себе си и да видя дали има връзка между миналото и настоящето ми. Била съм на консултации при не един или двама психолози, с нито един не усетих връзка, а по-скоро мотаене, генерализиране и опитване да ходиш за повече сесии, за да вземат максимално пари. За това се опитвам да работя върху себе си сама на този етап.
Виж целия пост
Влиянието на родителите в живота ни
- Публикувана: 17 окт. 2026, 09:13 ч.
- Последно мнение: 20 окт. 2026, 12:30 ч.
# 31
19 окт. 2026, 08:06 ч.
Виждам, че разбирате добре научната страна на темата. Показахте знания за термини - интелигентно искате да покажете надмощие. Аз така или иначе не твърдя, че имам тези познания. Замисляли ли сте се защо хората се обръщат към собствено изследвани на травмата? Защото може би основната цел на специалиста често не се изпълнява добре. Защото сред като попаднеш на няколко специалиста и непрекъснато разказваш историята си, ти омръзва от невъзможността на психолога да преведе тези сложни конструкти на достъпен език, който да помогне на човека?
Всеки човек би предпочел да намери адекватен специалист, на който може да се довери и да си решат проблемите. Дано имаме повече такива. Аз не отхвърлям психолозите, но ако на някой му е омръзнало да търси, да плаща, да не вижда резултати, казвам, че и сам може да си помогне, когато съзнателно започне да търси в себе си. Лечението на травмата (ще прощавате невежеството ми в употребата на термини) може да стане с помощ от психолог или самопомощ. Не знам защо виждате отхвърляне от моя страна. Няма нужда от обвинения.
Виж целия пост
Всеки човек би предпочел да намери адекватен специалист, на който може да се довери и да си решат проблемите. Дано имаме повече такива. Аз не отхвърлям психолозите, но ако на някой му е омръзнало да търси, да плаща, да не вижда резултати, казвам, че и сам може да си помогне, когато съзнателно започне да търси в себе си. Лечението на травмата (ще прощавате невежеството ми в употребата на термини) може да стане с помощ от психолог или самопомощ. Не знам защо виждате отхвърляне от моя страна. Няма нужда от обвинения.
Основната задача на всеки специалист, когато клиент или пациент (според парадигмата/модалността на работа) влезе в кабинета, е да прецени дали човекът срещу него има ясна заявка и каква е готовността му за лична промяна. Оттам насетне една от значимите цели е да се върне на индивида осъзнаването за и на личната му автономност (т.е. да имаш обяснение сам за себе си чрез „травма” е крайно недостатъчно и е по-скоро себеуспокоително, за да продължиш нататък по същия начин и да имаш подготвени „виновни” за текущи несгоди).
Травмата по психологически канон, а не по популярно (пара)психологически такъв, представлява остра остатъчна реакция спрямо реално животозастрашаващо (или субективно преживяно като такова) събитие. Това се научава още в първи курс по Психология. Всичко, което ви се поднася онлайн, е удобна разбивка и опростяване на сложни явления с цел комерсиализация (т.е. всеки се припознава и монетизацията се вдига). В случая на авторката не става дума за травма, а за разпад във и на релационната структура в детска възраст например (т.е. макар и тежко преживяно от нея, тя има шанс доста бързо да го „надживее” в настоящето).
При хората с „комплексна травма”, които и най-малкият проблем ги събаря, както казахте, става дума по-скоро за структура на личността (най-често в гранично функциониране). В момента дори основните усилия са cPTSD да замени BPD (поради културни и социални маркери, намаляване на стигмата, а не поради диагностично-клинични аргументи).
Хубаво е да сме добронамерени идеалисти, но когато говорим за конструкти, които са изучавани с години от изследователи, нека да имаме предвид, че все пак е възможно някой отсреща да е написал написаното с „едно наум повече”.
Травмата по психологически канон, а не по популярно (пара)психологически такъв, представлява остра остатъчна реакция спрямо реално животозастрашаващо (или субективно преживяно като такова) събитие. Това се научава още в първи курс по Психология. Всичко, което ви се поднася онлайн, е удобна разбивка и опростяване на сложни явления с цел комерсиализация (т.е. всеки се припознава и монетизацията се вдига). В случая на авторката не става дума за травма, а за разпад във и на релационната структура в детска възраст например (т.е. макар и тежко преживяно от нея, тя има шанс доста бързо да го „надживее” в настоящето).
При хората с „комплексна травма”, които и най-малкият проблем ги събаря, както казахте, става дума по-скоро за структура на личността (най-често в гранично функциониране). В момента дори основните усилия са cPTSD да замени BPD (поради културни и социални маркери, намаляване на стигмата, а не поради диагностично-клинични аргументи).
Хубаво е да сме добронамерени идеалисти, но когато говорим за конструкти, които са изучавани с години от изследователи, нека да имаме предвид, че все пак е възможно някой отсреща да е написал написаното с „едно наум повече”.
[Моля ви не твърдете, че хората просто могат да израстат травмата, защото така е нормално и е възрастово обусловено. Ако беше толкова лесно - защо има толкова хора на успокоителни и в депресия; защо има толкова зависими? Защото след 28 или 30 травмата спира да действа ли? Или трябва да приемем, че сме зрели и да спрем да сме жертва?
Има хора с комплексна травма, които нямат стабилна основна - най-малкият проблем ги събаря и води до депресия. При най-малката грешка и започва самообвиняване. Кротки хора, които все чакат да са забелязани и признати. Проблемът - травмата е нещо много сериозно, за да се каже просто - спри да си жертва. Случаят на авторката е съвсем друг. Но обвинението никога не е помагало,
а само е задълбочавало нещата. Отделно, за мен адекватните специалисти са крайно малко, макар и твърде много с титли, сертификати и какво ли още не.
Има хора с комплексна травма, които нямат стабилна основна - най-малкият проблем ги събаря и води до депресия. При най-малката грешка и започва самообвиняване. Кротки хора, които все чакат да са забелязани и признати. Проблемът - травмата е нещо много сериозно, за да се каже просто - спри да си жертва. Случаят на авторката е съвсем друг. Но обвинението никога не е помагало,
а само е задълбочавало нещата. Отделно, за мен адекватните специалисти са крайно малко, макар и твърде много с титли, сертификати и какво ли още не.
# 32
19 окт. 2026, 08:23 ч.
Разкажи малко за проблемите, в какво се изразяват, откога са,винаги ли са били такива и съществуващи?
И още нещо, сега можеш да бъдеш каквато поискаш, ако искаш да си най-доброто АЗ никой не може да те спре.
Прави правилни неща, давай най-доброто на което си способна, пребори недостатъците си, овладей слабостите си,ограничи зависимостите си, бъди активна и дейна.
Виж целия пост
И още нещо, сега можеш да бъдеш каквато поискаш, ако искаш да си най-доброто АЗ никой не може да те спре.
Прави правилни неща, давай най-доброто на което си способна, пребори недостатъците си, овладей слабостите си,ограничи зависимостите си, бъди активна и дейна.
# 33
19 окт. 2026, 08:39 ч.
Ами да, отговорността да си родител е огромна. А онези поколения, ако авторката е на 30, са били повечето емоционално незрели. Защото никой не е отдавал никакво значение на емоционалното здраве, ако има ядене и са й платили образованието ее супер родители, да не мисли за това. Напротив, ако започне терапия точно в детството ще се върне терапевта, защото там е заровено всичко.
Не е малко да имаш ядене и да ти платят образованието, не мислиш ли?! Перфектни хора няма, перфектни родители също. Но на 30+ години да обвиняваш родителите си за проблемите си е абсолютен признак за незрялост. Много лесно и удобно е да прехвърлиш вината за собствените си несполуки върху някой друг. И после какво? Миналото не може да се промени, така че да намери начин да си оправи дефицитите, ако й пречат. Или чака някой друг да я заведе на психолог.
Да осигуриш храна и образование е базова родителска грижа, не означава непременно, че си осигурил на детето си здравословна емоционална среда. Можеш да имаш покрив над главата си, дрехи и добро образование и въпреки това да израснеш с ниска самооценка, страх от отхвърляне, трудности в изграждането на близки отношения или усещането, че не си достатъчно добър и т.н. проблеми, които произтичат от детството.
Виж целия пост
Ейййй, все родителите са виновни.
Авторке, вече си на 30 години, поеми отговорността за собствените си проблеми и намери начин да ги решиш, ако ти е важно да ги решаваш. Във всеки случай не рови толкова около детството си, защото е минало и заминало. Нито то ще се промени, нито проблемите ти ще изчезнат.
Авторке, вече си на 30 години, поеми отговорността за собствените си проблеми и намери начин да ги решиш, ако ти е важно да ги решаваш. Във всеки случай не рови толкова около детството си, защото е минало и заминало. Нито то ще се промени, нито проблемите ти ще изчезнат.
Не е малко да имаш ядене и да ти платят образованието, не мислиш ли?! Перфектни хора няма, перфектни родители също. Но на 30+ години да обвиняваш родителите си за проблемите си е абсолютен признак за незрялост. Много лесно и удобно е да прехвърлиш вината за собствените си несполуки върху някой друг. И после какво? Миналото не може да се промени, така че да намери начин да си оправи дефицитите, ако й пречат. Или чака някой друг да я заведе на психолог.
# 34
19 окт. 2026, 09:17 ч.
И аз така съм отгледана - с мантрата "нали не си била гола и гладна". Това е абсолютния максимум в представите на майка ми.
Да - разбирам, че ѝ е било адски трудно да ме отгледа основно сама, но за това аз не съм виновна.
Нито съм избирала кой да ми е баща, нито имам влияние над тези събития. Само потърпевш съм. И реално баща ми е помагал и е присъствал, до колкото е било по неговите възможности.
Любов ми е липсвала винаги от нейна и от негова страна. Чувствала съм се като натрапник, който усложнява и без това трудния ѝ живот.
Сега, на близо 40 години, със собствено семейство и 2 деца, разбирам колко много неща са ми липсвали, разбирам защо винаги в главата ми има човече, което казва "не си достатъчно добра". И то са липсвали не скъпи играчки и дрешки, макар да не съм имала много, липсваше любов и топлина. Добре, че баба успяваше до някъде да тушира това усещане, че никой не ме обича и не му дреме истински за мен.
В процес на около 6 години психо терапия успях да разбера, че това което не ми е дадено е било от липси и у родителя. Тя просто не умее да обича, както аз имам нужда.
И вече не съм гневна и ядосана. Сега разбирам и приемам. Но е процес - дълъг и скъп процес. Това не прави травмата по-малка или по значима - сега обаче мога да управлявам това и да не ме занитва на дъното.
При мен нуждата от помощ се появи с децата. До преди децата ми имах ресурс, с който сама се вадех за косата като барон Мюнхаузен. Но с личните ми деца, всяко със своите физически и емоционални проблеми ресурса ми за самоконтрол и самопомощ се изчерпа.
Честно казано, не съм сигурна защо пиша това.
Дано е полезно за някой.
Виж целия пост
Да - разбирам, че ѝ е било адски трудно да ме отгледа основно сама, но за това аз не съм виновна.
Нито съм избирала кой да ми е баща, нито имам влияние над тези събития. Само потърпевш съм. И реално баща ми е помагал и е присъствал, до колкото е било по неговите възможности.
Любов ми е липсвала винаги от нейна и от негова страна. Чувствала съм се като натрапник, който усложнява и без това трудния ѝ живот.
Сега, на близо 40 години, със собствено семейство и 2 деца, разбирам колко много неща са ми липсвали, разбирам защо винаги в главата ми има човече, което казва "не си достатъчно добра". И то са липсвали не скъпи играчки и дрешки, макар да не съм имала много, липсваше любов и топлина. Добре, че баба успяваше до някъде да тушира това усещане, че никой не ме обича и не му дреме истински за мен.
В процес на около 6 години психо терапия успях да разбера, че това което не ми е дадено е било от липси и у родителя. Тя просто не умее да обича, както аз имам нужда.
И вече не съм гневна и ядосана. Сега разбирам и приемам. Но е процес - дълъг и скъп процес. Това не прави травмата по-малка или по значима - сега обаче мога да управлявам това и да не ме занитва на дъното.
При мен нуждата от помощ се появи с децата. До преди децата ми имах ресурс, с който сама се вадех за косата като барон Мюнхаузен. Но с личните ми деца, всяко със своите физически и емоционални проблеми ресурса ми за самоконтрол и самопомощ се изчерпа.
Честно казано, не съм сигурна защо пиша това.
Дано е полезно за някой.
# 35
19 окт. 2026, 09:31 ч.
Беше полезно за мен.
Аз по едно време ходех на терапия, обаче беше безплатно и като свърши програмата, свърши и терапията. После се опитах да се включа в една групова терапия, обаче останалите жени ме изнервиха и спрях да ходя.
Цял живот се лашкам между "ти си егоист" и "даваш прекалено много", като в основата е пак липсата на любов от нашите.
И мен ме избива точно в отношенията ми с мъжете. И до ден днешен не знам къде е мярката и границата на добро и лошо държание. И до ден днешен се усещам, че правя като майка ми, която беше като доктор Джекил и мистър Хайд - един ден супер добра и разбрана, на другия ден - зла и хладна.
Виж целия пост
Аз по едно време ходех на терапия, обаче беше безплатно и като свърши програмата, свърши и терапията. После се опитах да се включа в една групова терапия, обаче останалите жени ме изнервиха и спрях да ходя.
Цял живот се лашкам между "ти си егоист" и "даваш прекалено много", като в основата е пак липсата на любов от нашите.
И мен ме избива точно в отношенията ми с мъжете. И до ден днешен не знам къде е мярката и границата на добро и лошо държание. И до ден днешен се усещам, че правя като майка ми, която беше като доктор Джекил и мистър Хайд - един ден супер добра и разбрана, на другия ден - зла и хладна.
# 36
19 окт. 2026, 10:12 ч.
Трябва да се ходи на терапевт за такива случаи, да се заделят едни пари специално за душевно здраве, да я има тая нагласа, че едни 2-3 месеца това ще е разход. Защото в 90% това е пречка една терапия да приключи добре.
2 думи да кажа за СЛЕД добра терапия - първо, човек е изкарал наяве "загнили" в подсъзнанието събития, което е болезнено, но терапевтично; преживява ги известно време, после ги приема за част от начина, по който е развил модели за справяне с живота и заедно с терапевта работи към нови и по-здравословни такива.
Да, струва пари. Да, няма по-важно от една добре функционираща психика.
Моите наблюдения за зряла възраст след успешна терапия са, че цели периоди от детство, връзка, отношения (които са маркирани от лоши събития или край/развод и тн.) могат да се реабилитират с хубавите неща, които са се случили през това време. Това е може би най-пълноценния етап, около 50те и нагоре, когато човек по-лесно прощава (си прощава) и може много да повиши качеството на псих. си живот и изобщо
Виж целия пост
2 думи да кажа за СЛЕД добра терапия - първо, човек е изкарал наяве "загнили" в подсъзнанието събития, което е болезнено, но терапевтично; преживява ги известно време, после ги приема за част от начина, по който е развил модели за справяне с живота и заедно с терапевта работи към нови и по-здравословни такива.
Да, струва пари. Да, няма по-важно от една добре функционираща психика.
Моите наблюдения за зряла възраст след успешна терапия са, че цели периоди от детство, връзка, отношения (които са маркирани от лоши събития или край/развод и тн.) могат да се реабилитират с хубавите неща, които са се случили през това време. Това е може би най-пълноценния етап, около 50те и нагоре, когато човек по-лесно прощава (си прощава) и може много да повиши качеството на псих. си живот и изобщо
# 37
20 окт. 2026, 12:30 ч.
Всъщност влиянието на родителите е върху начина на мислене, начина на поведение, отношение към живота и към хората и т.н., а не директно върху сексуалните отношения. И подкрепям мнението, че човек после се самокултивира с наблюдения, анализ, вслушване във вътрешния си глас и разбор защо това го прави така, а не по друг начин и т.н. Според мен авторката се опитва да прехвърли отговорността върху родителите си за своите избори и решения. Мисля, че сексуалността е дълбоко вътрешно усещане и не може лесно да се промени от това какво са правили нашите родители. Така че на това трябва да обърне внимание - защо е избрала точно този мъж, защо това че не я привлича достатъчно не й е правило впечатление, а в един момент й прави и й пречи, защо не е избрала мъж, който да й импонира и съответства. Попрочетох назад и видях и други теми за сексуалната несъвместимост и изобщо несъвместимост с човека до нея. Нека ги прочете като страничен наблюдател и да прецени как звучат отстрани. И най-сетне - да разбере тя коя е, каква е, какво иска и как смята за възможно да бъде постигнато това.
Виж целия пост
Препоръчани теми