Клиничният психолог Ина Иванова за страха от публично говорене, преживяванията, които оформят самочувствието ни, и увереността, която можем да помогнем на децата си да изградят.
Представете си 14-годишно момиче, което трябва да представи проект пред класа. Подготвяло се е старателно, познава материала и вкъщи го разказва с лекота. Но когато застава пред съучениците си, се обърква, гласът му затреперва и някой от последните чинове се засмива.
За възрастния това може да изглежда като дребна случка. Една неуспешна презентация, няколко засмени деца. Нищо, което да заслужава толкова внимание.
Но за момичето този момент може да се превърне в истинско изпитание.
То се прибира вкъщи и отново и отново преживява случилото се. Спомня си кой се е засмял, кой го е погледнал, дали момчето, което харесва, е забелязало колко се е притеснило. Страхува се какво ще говорят за него утре. Дали вече всички го смятат за глупаво? Дали ще му се подиграват отново?
За нас това може да е просто една презентация. За него може да бъде момент, в който целият му социален свят изглежда застрашен.
Детските тревоги не са непременно по-малки от нашите само защото причините за тях ни изглеждат незначителни. Чувството на срам, отхвърляне или унижение може да бъде също толкова болезнено, колкото преживяванията, с които се сблъскваме като възрастни.
А понякога подобни моменти оставят следи за цял живот.
Защо тийнейджърите спират да споделят с родителите си?
Представете си, че сте на работа и началникът ви публично ви унижава пред колегите. Иронизира представянето ви, поставя под съмнение компетентността ви, а останалите се подсмихват. Прибирате се със свит стомах. Чувствате срам, гняв и безсилие. Притеснявате се как ще погледнете тези хора на следващия ден.
А сега си представете, че споделяте преживяването с най-близкия си човек и той ви отговаря:
„Голяма работа! И аз съм минал през това. Ще ти мине.“
Как бихте се почувствали? Вероятно неразбрани и самотни. А следващия път може би изобщо няма да споделите.
За 14-годишното дете класната стая може да има същата социална тежест, каквато работното място има за възрастния.
Възрастният се страхува да не загуби професионалния си авторитет. Тийнейджърът - мястото си сред връстниците. И двамата могат да изпитват една и съща дълбока тревога от унижение, отхвърляне и обезценяване пред хората, чието мнение има значение за тях.
Именно тук много родители се разминават с децата си.
Често приемаме, че тийнейджърите спират да споделят просто защото са в пубертета. Но понякога истината е много по-болезнена. Детето вече е опитало да сподели, а в отговор е получило насмешка, раздразнение или омаловажаване.
Така научава, че най-близките му хора не разбират емоционалния свят, в който живее, и постепенно спира да ги допуска до него.
Когато една случка започне да определя как детето вижда себе си
Между 11 и 17 години децата изграждат представата си за това кои са, колко струват и къде е мястото им сред останалите.
Мнението на връстниците придобива огромно значение. Принадлежността към групата, желанието да бъдат харесвани и страхът от отхвърляне могат да влияят силно върху поведението им.
Именно затова публичната изява понякога се преживява не като възможност да покажат знания, а като риск да бъдат унизени.
Като клиничен психолог знам, че подобни преживявания могат да повлияят не само на моментното представяне, но и на убежденията, които човек изгражда за себе си.
Едно дете може да започне да си повтаря:
„Аз не се справям пред хора.“ Или още по-болезненото: „По-добре да не ме забелязват.“
А когато избягва ситуациите, които го плашат, изпитва временно облекчение. Но така не получава възможност да открие, че може да се справи.
С времето страхът може да се превърне в навик, а навикът - в част от представата за собствената му личност.
Понякога човек носи десетилетия наред убеждения за себе си, родени в няколко болезнени минути от детството.
Училището е място за развитие. Но понякога и място, където се ражда страхът
Училището предоставя възможности за знания, приятелства и изява. Но то е и социална среда, в която децата могат да преживеят подигравки, отхвърляне, унижение и тормоз.
Понякога подигравките идват от съученици. Една грешка пред дъската може да бъде посрещната със смях, неуспешна презентация да стане повод за обиди, а детето постепенно да се превърне в мишена на групов психологически тормоз.
Още по-тежко е, когато подобно поведение се насърчава или допуска от учител.
Не можем да премълчим и една неудобна истина: има педагогически специалисти, които сами се превръщат в източник на психологическо насилие над деца. Понякога пренасят собствените си нерешени емоционални конфликти, неудовлетвореност и потребност от власт върху учениците. В други случаи поведението придобива откровено садистичен характер - целенасочено унижение, при което възрастният използва безпомощността на детето. Понякога те са толкова прикрити, че могат да останат почти незабележими за външния наблюдател.
Особено разрушително е, когато учителят чрез сарказъм, подмятания или публично осмиване насърчава и останалите деца да се включат. Така злоупотребата с авторитет може да създаде условия за мобинг - системен групов психологически тормоз, при който ученикът се оказва изолиран и унижаван.
А подобно поведение често е трудно доказуемо. Няма физически следи, думите могат да бъдат представени като шега, а унижението - като дисциплина или педагогическа строгост.
Детето може да се почувства напълно беззащитно, особено когато се страхува, че оплакването му ще доведе до още по-лошо отношение.
Тогава публичното говорене може да събужда отново преживяванията на срам, безсилие и унижение.
Не всяка неприятна случка оставя трайна психологическа травма. Но когато детето е подложено на действителен тормоз, първата задача на възрастните е да го защитят и да прекратят насилието.
Какво се случва, когато детето се научи да остава в сянка?
Днес може да не вдигне ръка, въпреки че знае отговора. Утре да откаже участие в училищно събитие. След време да остави някой друг да представи общия им проект.
И така, малко по малко, страхът може да започне да определя изборите му.
Това, което ме тревожи като психолог, не е единствено пропуснатата възможност за изява. А вероятността детето постепенно да започне да бърка страха със собствените си способности.
Да реши, че щом се притеснява, значи не е достатъчно добро.
След години същият човек може да бъде отличен специалист, но да изпитва огромно напрежение, когато трябва да говори на среща, да представи своя работа или да застане пред аудитория.
А ако детето ви няма страх, а талант, който заслужава да бъде развит?
Не всяко дете се притеснява да говори пред другите.
Някои са общителни, артистични, любознателни и естествено привличат вниманието. Но това не означава, че способностите им не могат да бъдат усъвършенствани.
Има голяма разлика между това да се чувстваш удобно сред хора и да умееш да въздействаш на аудитория.
Да използваш гласа си, да владееш паузите, да създаваш контакт чрез погледа, да използваш тялото си естествено и да усещаш реакциите на слушателите.
Тези умения могат да превърнат естествения талант в осъзнато сценично присъствие.
Инвестираме в спорт, музика и чужди езици, защото знаем, че талантът има нужда от практика. Защо тогава толкова често оставяме увереното публично говорене на случайността?
Талантът е начало. Способността да го покажеш пред света се изгражда.
Преди да научим детето как да говори, трябва да разберем как се чувства
В работата си съм се убедила колко силно вътрешните преживявания влияят върху поведението.
Можем да научим детето да стои изправено, да говори ясно и да използва жестовете си. Но ако вътрешно се чувства застрашено, тези техники невинаги ще му бъдат достатъчни.
Затова вярвам в подход, който съчетава психологическото разбиране с практическите умения за публична изява.
Детето има нужда да се научи не само как да използва гласа и тялото си, но и как да се чувства по-сигурно под погледите на другите.
Да открие, че грешката не го прави неспособно. Че не е необходимо да бъде съвършено. Че може да изпитва притеснение и въпреки това да продължи.
Най-важната промяна настъпва, когато постепенно престане да възприема публиката като заплаха и започне да я усеща като хора, с които може да общува.
Защо създадох POWER Kids?
Професионалната ми подготовка съчетава клинична психология, трудова и организационна психология и реторика. Имам богат практически опит в публичното говорене - пред аудитории на живо, онлайн, в телевизионни и радиопредавания и при провеждането на корпоративни обучения. Познавам както академичната, така и практическата страна на публичната изява.
Но като психолог разбирам и колко дълбоко страхът от оценка, срамът и неувереността могат да повлияят върху начина, по който човек представя себе си.
В работата ми с възрастни в обучението POWER по презентационни умения, което водя от години, многократно съм срещала способни и успешни хора, които продължават да таят притеснения от ранните си години.
Чувала съм неведнъж: „Иска ми се да бях научил това още като дете.“
Именно този опит ме вдъхнови да създам POWER Kids - обучение по говорене пред публика за деца и юноши между 11 и 17 години.
В основата му стоят увереността, овладяването на притеснението, невербалното поведение, използването на гласа и изграждането на естествена връзка с аудиторията.
Обучението се провежда в малки възрастови групи: 11-13 и 14-17 години, с възможности за 4, 8 или 12 посещения.
Целта не е детето просто да научи няколко техники за сценично поведение, а постепенно да развие по-уверено присъствие и ново отношение към публичната изява.
Някои уроци не е необходимо да научаваме по трудния начин
Като родители искаме да дадем на децата си възможно най-добър старт. Инвестираме в образованието, знанията и талантите им.
Но понякога забравяме, че също толкова важно е как самите те се чувстват, когато трябва да покажат на какво са способни.
Не можем да ги предпазим от всяка подигравка, грешка или разочарование. Не можем да гарантираме, че никога няма да се страхуват.
Можем обаче да им помогнем да изградят вътрешна увереност и умения, които ще им позволяват да посрещат подобни ситуации по-подготвени.
Защото не знаем дали един ден детето ни ще стане лекар, артист, учен или предприемач. Но знаем, че независимо кой път избере, ще има моменти, в които трябва да застане пред другите и да покаже себе си.
И ако можем да му помогнем да посрещне тези моменти с повече увереност, вместо със страх, това е инвестиция, чиято стойност може да го съпътства цял живот.
---
Ина Иванова
Клиничен психолог и магистър по реторика
Основател на „Наука за хората“
www.naukazahorata.com
Нека останем свързани и в социалните мрежи - Facebook, TikTok, Instagram, Threads: @ina_psychologist
А вие спомняте ли си училищна ситуация, в която сте изпитали силен срам или унижение, а възрастните са подценили преживяването ви? Има ли случки от тези години, които продължавате да помните и днес?
Виж целия пост
Представете си 14-годишно момиче, което трябва да представи проект пред класа. Подготвяло се е старателно, познава материала и вкъщи го разказва с лекота. Но когато застава пред съучениците си, се обърква, гласът му затреперва и някой от последните чинове се засмива.
За възрастния това може да изглежда като дребна случка. Една неуспешна презентация, няколко засмени деца. Нищо, което да заслужава толкова внимание.
Но за момичето този момент може да се превърне в истинско изпитание.
То се прибира вкъщи и отново и отново преживява случилото се. Спомня си кой се е засмял, кой го е погледнал, дали момчето, което харесва, е забелязало колко се е притеснило. Страхува се какво ще говорят за него утре. Дали вече всички го смятат за глупаво? Дали ще му се подиграват отново?
За нас това може да е просто една презентация. За него може да бъде момент, в който целият му социален свят изглежда застрашен.
Цитат
Емоционалната тежест на едно преживяване не се определя от това колко значително изглежда то през очите на възрастния.
Детските тревоги не са непременно по-малки от нашите само защото причините за тях ни изглеждат незначителни. Чувството на срам, отхвърляне или унижение може да бъде също толкова болезнено, колкото преживяванията, с които се сблъскваме като възрастни.
А понякога подобни моменти оставят следи за цял живот.
Защо тийнейджърите спират да споделят с родителите си?
Представете си, че сте на работа и началникът ви публично ви унижава пред колегите. Иронизира представянето ви, поставя под съмнение компетентността ви, а останалите се подсмихват. Прибирате се със свит стомах. Чувствате срам, гняв и безсилие. Притеснявате се как ще погледнете тези хора на следващия ден.
А сега си представете, че споделяте преживяването с най-близкия си човек и той ви отговаря:
„Голяма работа! И аз съм минал през това. Ще ти мине.“
Как бихте се почувствали? Вероятно неразбрани и самотни. А следващия път може би изобщо няма да споделите.
За 14-годишното дете класната стая може да има същата социална тежест, каквато работното място има за възрастния.
Възрастният се страхува да не загуби професионалния си авторитет. Тийнейджърът - мястото си сред връстниците. И двамата могат да изпитват една и съща дълбока тревога от унижение, отхвърляне и обезценяване пред хората, чието мнение има значение за тях.
Именно тук много родители се разминават с децата си.
Често приемаме, че тийнейджърите спират да споделят просто защото са в пубертета. Но понякога истината е много по-болезнена. Детето вече е опитало да сподели, а в отговор е получило насмешка, раздразнение или омаловажаване.
Така научава, че най-близките му хора не разбират емоционалния свят, в който живее, и постепенно спира да ги допуска до него.
Цитат
Детето не преживява живота си като по-маловажна версия на нашия. То преживява своя собствен живот с цялата емоционална тежест, която неговият етап на развитие му придава.
Когато една случка започне да определя как детето вижда себе си
Между 11 и 17 години децата изграждат представата си за това кои са, колко струват и къде е мястото им сред останалите.
Мнението на връстниците придобива огромно значение. Принадлежността към групата, желанието да бъдат харесвани и страхът от отхвърляне могат да влияят силно върху поведението им.
Именно затова публичната изява понякога се преживява не като възможност да покажат знания, а като риск да бъдат унизени.
Като клиничен психолог знам, че подобни преживявания могат да повлияят не само на моментното представяне, но и на убежденията, които човек изгражда за себе си.
Едно дете може да започне да си повтаря:
„Аз не се справям пред хора.“ Или още по-болезненото: „По-добре да не ме забелязват.“
А когато избягва ситуациите, които го плашат, изпитва временно облекчение. Но така не получава възможност да открие, че може да се справи.
С времето страхът може да се превърне в навик, а навикът - в част от представата за собствената му личност.
Понякога човек носи десетилетия наред убеждения за себе си, родени в няколко болезнени минути от детството.
Училището е място за развитие. Но понякога и място, където се ражда страхът
Училището предоставя възможности за знания, приятелства и изява. Но то е и социална среда, в която децата могат да преживеят подигравки, отхвърляне, унижение и тормоз.
Понякога подигравките идват от съученици. Една грешка пред дъската може да бъде посрещната със смях, неуспешна презентация да стане повод за обиди, а детето постепенно да се превърне в мишена на групов психологически тормоз.
Още по-тежко е, когато подобно поведение се насърчава или допуска от учител.
Не можем да премълчим и една неудобна истина: има педагогически специалисти, които сами се превръщат в източник на психологическо насилие над деца. Понякога пренасят собствените си нерешени емоционални конфликти, неудовлетвореност и потребност от власт върху учениците. В други случаи поведението придобива откровено садистичен характер - целенасочено унижение, при което възрастният използва безпомощността на детето. Понякога те са толкова прикрити, че могат да останат почти незабележими за външния наблюдател.
Особено разрушително е, когато учителят чрез сарказъм, подмятания или публично осмиване насърчава и останалите деца да се включат. Така злоупотребата с авторитет може да създаде условия за мобинг - системен групов психологически тормоз, при който ученикът се оказва изолиран и унижаван.
А подобно поведение често е трудно доказуемо. Няма физически следи, думите могат да бъдат представени като шега, а унижението - като дисциплина или педагогическа строгост.
Детето може да се почувства напълно беззащитно, особено когато се страхува, че оплакването му ще доведе до още по-лошо отношение.
Цитат
Най-тежкото последствие от подобни преживявания не е само страхът от конкретен учител или съученик. А възможността детето да започне да се страхува от самото внимание на другите.
Тогава публичното говорене може да събужда отново преживяванията на срам, безсилие и унижение.
Не всяка неприятна случка оставя трайна психологическа травма. Но когато детето е подложено на действителен тормоз, първата задача на възрастните е да го защитят и да прекратят насилието.
Какво се случва, когато детето се научи да остава в сянка?
Днес може да не вдигне ръка, въпреки че знае отговора. Утре да откаже участие в училищно събитие. След време да остави някой друг да представи общия им проект.
И така, малко по малко, страхът може да започне да определя изборите му.
Това, което ме тревожи като психолог, не е единствено пропуснатата възможност за изява. А вероятността детето постепенно да започне да бърка страха със собствените си способности.
Да реши, че щом се притеснява, значи не е достатъчно добро.
След години същият човек може да бъде отличен специалист, но да изпитва огромно напрежение, когато трябва да говори на среща, да представи своя работа или да застане пред аудитория.
Цитат
Понякога най-голямата загуба не е провалът, а животът, в който човек непрекъснато се отказва от възможности, защото се страхува да бъде видян.
А ако детето ви няма страх, а талант, който заслужава да бъде развит?
Не всяко дете се притеснява да говори пред другите.
Някои са общителни, артистични, любознателни и естествено привличат вниманието. Но това не означава, че способностите им не могат да бъдат усъвършенствани.
Има голяма разлика между това да се чувстваш удобно сред хора и да умееш да въздействаш на аудитория.
Да използваш гласа си, да владееш паузите, да създаваш контакт чрез погледа, да използваш тялото си естествено и да усещаш реакциите на слушателите.
Тези умения могат да превърнат естествения талант в осъзнато сценично присъствие.
Инвестираме в спорт, музика и чужди езици, защото знаем, че талантът има нужда от практика. Защо тогава толкова често оставяме увереното публично говорене на случайността?
Талантът е начало. Способността да го покажеш пред света се изгражда.
Преди да научим детето как да говори, трябва да разберем как се чувства
В работата си съм се убедила колко силно вътрешните преживявания влияят върху поведението.
Можем да научим детето да стои изправено, да говори ясно и да използва жестовете си. Но ако вътрешно се чувства застрашено, тези техники невинаги ще му бъдат достатъчни.
Затова вярвам в подход, който съчетава психологическото разбиране с практическите умения за публична изява.
Детето има нужда да се научи не само как да използва гласа и тялото си, но и как да се чувства по-сигурно под погледите на другите.
Да открие, че грешката не го прави неспособно. Че не е необходимо да бъде съвършено. Че може да изпитва притеснение и въпреки това да продължи.
Най-важната промяна настъпва, когато постепенно престане да възприема публиката като заплаха и започне да я усеща като хора, с които може да общува.
Защо създадох POWER Kids?
Професионалната ми подготовка съчетава клинична психология, трудова и организационна психология и реторика. Имам богат практически опит в публичното говорене - пред аудитории на живо, онлайн, в телевизионни и радиопредавания и при провеждането на корпоративни обучения. Познавам както академичната, така и практическата страна на публичната изява.
Но като психолог разбирам и колко дълбоко страхът от оценка, срамът и неувереността могат да повлияят върху начина, по който човек представя себе си.
В работата ми с възрастни в обучението POWER по презентационни умения, което водя от години, многократно съм срещала способни и успешни хора, които продължават да таят притеснения от ранните си години.
Чувала съм неведнъж: „Иска ми се да бях научил това още като дете.“
Именно този опит ме вдъхнови да създам POWER Kids - обучение по говорене пред публика за деца и юноши между 11 и 17 години.
Цитат
В основата му стоят увереността, овладяването на притеснението, невербалното поведение, използването на гласа и изграждането на естествена връзка с аудиторията.
Обучението се провежда в малки възрастови групи: 11-13 и 14-17 години, с възможности за 4, 8 или 12 посещения.
Целта не е детето просто да научи няколко техники за сценично поведение, а постепенно да развие по-уверено присъствие и ново отношение към публичната изява.
Някои уроци не е необходимо да научаваме по трудния начин
Като родители искаме да дадем на децата си възможно най-добър старт. Инвестираме в образованието, знанията и талантите им.
Но понякога забравяме, че също толкова важно е как самите те се чувстват, когато трябва да покажат на какво са способни.
Не можем да ги предпазим от всяка подигравка, грешка или разочарование. Не можем да гарантираме, че никога няма да се страхуват.
Можем обаче да им помогнем да изградят вътрешна увереност и умения, които ще им позволяват да посрещат подобни ситуации по-подготвени.
Защото не знаем дали един ден детето ни ще стане лекар, артист, учен или предприемач. Но знаем, че независимо кой път избере, ще има моменти, в които трябва да застане пред другите и да покаже себе си.
И ако можем да му помогнем да посрещне тези моменти с повече увереност, вместо със страх, това е инвестиция, чиято стойност може да го съпътства цял живот.
---
Ина Иванова
Клиничен психолог и магистър по реторика
Основател на „Наука за хората“
www.naukazahorata.com
Нека останем свързани и в социалните мрежи - Facebook, TikTok, Instagram, Threads: @ina_psychologist
А вие спомняте ли си училищна ситуация, в която сте изпитали силен срам или унижение, а възрастните са подценили преживяването ви? Има ли случки от тези години, които продължавате да помните и днес?