Проблеми малки и големи с нашите деца

Аз не се наемам да формулирам какво значи осиновянвене от гледна точка на осиновено дете.

От моя гледна точка това означава начин да имам дете - не като го родя, а като приема едно ничие дете за свое.

Но поне за мен има разлика при осиновяване на "ничие дете" и дете останало сирак след катастрофа, природен катаклизъм или заболяване на родителите. За втория случай формулировката на учителката може би не е толкова неточна, защото детето си остава много здраво свързано с биологичната си среда, т.е. от момента на осиновяването то на практика има вече 2 семейства, дете е на две майки - едната на небето, другата на земята.

Въобще моето мнение е че сираци не трябва да се осиновяват чрез "пълно осиновяване", т.е. не трябва да се допуска официално законово прекъсване на всички връзки с разширеното биологично семейство.

А и болката, дефицитите са различни при дете желано, обичано и обгрижвано от майка си за определен период от време и загубило я по независещи от двамата причини и дете нежелано и считано за товар от първия ден на развитието си в утробата на майка си.

Ето какво написахме, повече време за мислене нямаме:
"осиновяване значи да се приеме дете без майка и татко, в друго семейство завинаги."
В превод, естествено, звучи малко по-различно.
И снимка избрахме, но не знам как да я сложа.
Една детска рьчичка в една голяма.
Да видим каква ще е реакцията.

Аз бих казал:

Осиновяването е споделена Обич, Осиновяването е споделена Грижа, Осиновяването е Щастие.

не визирам еднопосочно - родител дете. Визирам двете посоки - Дете-Родител;Родител дете.

Извинете, ако повторя някого или се отклоня от развитието на темата, но няма да смогна да ви изчета.

Относно разстройството на привързаността...

Мисля, че има етап за много от нас, когато се вторачваме в неща, които могат да бъдат дори обичайни и ги тълкуваме погрешно като сигнали за далеч по-дълбоки мотиви, разстройства и какво ли не.

Разбира се, че често проблемите в семейства с осиновени деца са малко по-различни. Отношенията са по-различни, реакциите са по-различни. Различното е липсата на биологична връзка. Онази "малка подробност", която прави биологичните родители така уверени и по-лежерни в емоциите си към децата, а нас - като на вечен изпит.
Но не мисля, че причината е само в нас родителите.
Тя е двустранна.
Децата ни, които знаят в себе си, дори и да не са чули и осмислили още истината, също имат своята гледна точка във всичко това.

Какво ли биха казали те?
Че имаме разстройство в аспект - протекция, емоционалност или пък че страдаме от родителски комплекс?
Опит за шега, може би не много сполучлив.

Не, Теа е права, нужни са други предпоставки за подобно разстройство.
При нас има само тази малка подробност - ние не сме кръвно свързани. И е едновременно добре и зле, когато забравяме това.
Не е лесно да намерим балансът между това да опознаем собствените си деца с техните индивидуални характер и темперамент, да отдадем определени поведения на дадена възраст и да открием наченките на даден проблем, ако изобщо съществува такъв.
Винаги има риск да бъдем прекалено вторачени или пък да подминем нещо незабелязано. Както го има във всяко семейство.

Пак казвам, темата не е къса, но голяма част от притесненията ни - неоснователните, идват от нещо, която прекрасно знаем като факт. Но пък се оказва трудно да бъде прието и то осъзнато на едно по-дълбоко, как да кажа... клетъчно ниво.
Не знам дали успях да предам ясно мисълта си.

опасявам се че това нищо няма да говори на малки деца

Ето какъв беше диалогът ни по темата с дефинишията на осиновяването с малкият ни син, който е второкласник:
"- Ако трябва да обясниш на едно дете от детската градина какво е осиновяване, ама само с едно изречение, какво би избрал?
- Прекрасно.
-Не, това е една дума. Аз искам с едно изречение.
-А, да. Ами, това е да вземеш детенце, което си няма никого и ти да се грижиш за него както за свое дете. Това изречение става ли?"
Съвпадението беше 100 %.
Това е момичета- харесва ли ни или не, децата искат прости дефиниции. Останалите подробности се научават в интересен разговор и то не само един...

Туй ли беше темата с проблемите? 

Да, това е темата, ама това  нищо не ми говори 

 Абе , изпускам пара. 

 Щъркелче, хареса ми начина ти за изпускане на пара! Да го въведем като термин-9 девет експлоадиращи човечета срещу проблеми с пубери,а?

Ако тук е тема с проблеми,може ли да споделя и попитам?
Имам син на 2г ,който осиновихме преди година,отначало той ядеше неистово и като не давах бързо се засиняваше от рев,а като свърши храната в купичката ,просто се тръшваше или си блъскаше главата...... От това се породиха други емоции,аз опитвах отначало с молене,с гушкане(не даваше никакви по-близки физически контакти)само го взимаш за кратко и после казва -"долу" Сега не е така...
Но по пътя ни до днес станаха редица промени,никой от обкръжението ни не разбра,защо като писне с все сила ,аз не му казвам-"няма ,мамо няма и да го гушна..."а с по-твърд тон казвам"стига" ,обявиха ме за тиранин... Свекърва ми и мъжът ми скочиха срещу мен с безброй упреци... и така стана една... чувствам,че нямам подкрепата на таткото(който работи в чужбина и отсъства с месеци от дома ) и Водя една война с роднини как да се държа със собственото си дете!

Стига... и аз съм казвала стига, понеже истериите бяха неистови, и съм щипала, за да се върне при мен, когато се отнесе... и сега съжалявам. Сега прегръщам като ревне, но той е голям и вече много рядко реве.
Ти сама си познаваш детето, знаеш най-добре, какво да направиш, но все пак една прегръдка за опит, дали ще свърши работа, от време на време, няма да навреди.

Минахме и през това,когато го гушна надува гайдата още пове4е,а ако му направя забележка за нещо пък търси съчувствие от други,особенно като се чувства виновен и ако те му отвърнат ревва с все сили и даже със сълзи....налагало се е да го дръпна от някой...незнам,но голям театър ми играе.Аз знам кога се е ударил и се е почувствал зле (тогава се гушкаме и целуваме болното място),но той понякога прави и други номера,ако например не му обърнат внимание отива при някой и казва:"удали-и-и ....гавата..."(ударил си главата и се държи за челото)а такова нещо няма и ако мукажат,ау къде се удари  и почва надува гайда и сълзи излизат...  Но,знае,че на мама тези неминават и това обикновенно го прави пред"публика"
Само,свеки и мъжо незнам как да убедя,че е театър,а при слабост,той се възползва и после се крие от мен в полата на баба си!

Пчеличката, и моята мома е голяма театралка. Пробвала съм какво ли не, но с възрастта нещата се пооправиха. Сега като зациври за някоя глупост или от инат, й казвам твърдо "Стига" и й давам да разбере, че не съм впечатлена, след което тя престава и тогава се напрегръщаме обилно с дълго обяснително слово от моя страна. Може да пробваш да плачеш с него, или да му се разсърдиш (наужким, естествено), или да му се ожалиш, че и ти си се ударила....Пробвай, все нещо ще има ефект, просот трябва да го намериш...Но с времето става по-лесно, не се тревожи. Когато не плачете и не се тръшкате, говоримо много по тези въпроси...ама му говори леко, спокойно, не му се карай. Намери струнката, по която да играеш

Точно в момента се опитвам да накарам щерка си да излезем, а тя ми излиза с номера, че я боли корема и виси на гърнето, без да знае никой защо. Има навика да я "заболява корема" винаги, когато не й изнася. На 2 години е - кара бебешки пубертет и ще я караме май така до 3, няма да казвам за другите й номера. Да, отначало като я гушна и ме бие, но после се сгушва в мен и става слънчице...