Децата ми са с голяма разлика, и въпреки, че баткото приема малката с желание, чувствам и ревност, и страх, и съмнения. Много сме говорили, преди да се роди за това как в сърцето на майката има място за още толкова любов и как любовнта към големия ще е същата, но ... едно са думите, колкотои и да е убедена майката, друго - това, което баткото вижда. А то не е по-малко любов ксъм него, напротив, всяка свободна минута отделяме за него, в почимките от кърменето играем, четем, баща му събота и неделя го извежда на кино, плуват и т.н.... Но факт е, че през 9-тте месеца бременност нарушихме ритъма си на почивки през уикенда извън града, на каране на ски зимата, на ходене на детска йога ... и какво ли още не. Лятото беше на море само с тати /мама беше с огромен корем и не можеше да пътува/, сега на пазар само с тати... Имаме силна връзка с баткото и виждам, че и на него и на мен ми липсват общите занимания...Честно казано, нпрекъснато ми се плаче само като си помисля как се промени животът му. Миналата година от юни до август ходихме на Боженци, Трявна, Дряново, на пещерата Съевата дупка, на море- всичко това беше нашата малка вселена. Сега някак я няма, не мога да компенсирам с нищо 18-20 часовата си заетост с бебка...или не знам как.
Стараем се винаги като купеваме нещо за малкта, да има и за бати, обещали сме му екскурзия през ноември специално за него, но... това не е достатъчно.
Чувствам как се свива сърчицето му като ме види непрекъснато гушната с беба/кърмя я и сме почти непрекъснато в поза за кърмене/.
Мами, помагайте, знам, че всичко е временно, но и моето сърце се къса като виждам да страда детето, което отгледах с толкова любов, страдание, спомени ...