Какво взехте от детството си?

Не искам да забравям нищо от детството. Искам и на децата си да подаря толкова щастливо и безгрижно детство и някой ден да си спомнят като мен

Имах най-прекрасното детство, за което човек би си мечтал. Надявам се и синът ми някой ден да може да каже същото...
Нищо не искам да забравям. А какво взех- всичко, на което ме е научила майка ми 

Нямах мечтаното детство. То повече ми взе, околкото ми даде. От най-ранна детска възраст ми се наложи да вземам решения за бъдещето си. Ако приемем, че опитът като цяло, бил той и горчив е преимущество - то да, имам такъв. Във всеки случай, давам всичко от себе си дъщеря ми да не го придобива по този начин.

Имах най - прекрасното детство и младежки години, не искам нищо да забравям, всички прекрасни моменти съм взела от детството си, за съжаление не мога да предоставя на децата си лукса и комфорта, с който израснах....

Не съм забравила детството си. Това ми помага и в работата, и в отглеждането на децата.

А не мислите ли, че лошото детство може да отнеме безвъзвратно оптимизма на човека?

Буболина, луксът и комфорта са последното нещо, от което има нужда едно дете, повярвай ми и не съжалявай за това! Даваш на децата си много повече, от това, което някои някога сме мечтали да получим.

Да, знам, но ми се искаше да не са лишавани от нищо, както бях аз....

Имах много хубаво детство,с много игри и приключения.Имах силно развита фантазия и това много ми помагаше да не ми е скучно никога.Не си спомням много обаче,само отделни моменти.Като в мъгла...Знам само,че бях щастлива.

 Прекаленото материално задоволяване създава егоцентрици според мен.

Зависи колко лошо е било.

Моят най-лош и стресиращ спомен от детството ми е разводът на родителите ми-никога няма да го забравя и как плаках само...
Тогава съм била много наранена, но по никакъв начин не ми се е отразило на оптимизма и вярата в доброто, сега не съм засегната от това. Сега дори оправдавам постъпката им, защото така е трябвало. Обаче това не означава, че не искам да предпазя детето си от такъв вид лоши спомени. Ще се постарая.

Мъдрост, дисциплина и спомени.

Имах великолепно детство. Не мисля, че бих забравила нещо от него, а и не желая. Най-ценното беше близостта с приятелите ми.

Мило, познавам те бегло, но съм повече от убедена, че децата ти не са лишени от твоята майчина обич и всеотдайност, с каквито аз лично не бих могла да се похваля, така че се радвай на момичетата си и продължавай да се грижиш за тях както и досега си правила

Аз нямам такива наблюдения, никога не съм била егоцентрична, не парите развалят, а възпитанието.
Продължавам и ще продължавам до последния си дъх

Първите житейски уроци ги научих в детството си. Има доста неща, които бих променила ако можех да се върна там. Има неща, които искам да забравя, но не мога, има други, които ще споделя някога с моята дъщеря.
Обаче точно това детство е безценно за мен, защото докато мои приятелки научиха нещата късно и болезнено, при мен всичко си е по местата по най-естествения начин.
Оптимистка съм, така оцелях, когато ми беше най-трудно, непосилно...

За мен детството си остава най-хубавия период от живота. Мога да го сравня само с майчинството..
Аз бях като Пипи, която не иска да порасне и за съжаление колкото и грах суров да гълтах.. за съжаление пораснах.. физически... но си оставих вратичка към детското съзнание, която отварям когато детето ми иска или когато ми натежи от нещо... тогава пак съм дете, и бели правя по някога и кукли подстригвам и на гоненица играя, че даже жаби лових това лято...

Ниско самочувствие!

волен дух и развинтена фантазия

Мислите ли, че човек може да надживее лошите спомени и те да не влияят съществено на живота му или винаги ще се връща назад и ще търси извинение за неудачите си в първите седем?

вярата.
и невинността - запазим ли нея, небето бди над нас

Всичко си нося от там - любопитните очи, отвореният ум и способността да се радвам на дреболиите.

Детството ми беше и много хубаво, и много лошо. Лошото не мога да забравя, но не мисля, че този спомен контролира настоящето ми. Хубавото е непрекъснато пред очите ми - съхранявам го с голяма любов и продължавам да му се наслаждавам. Детството на моите деца ще е коренно различно от моето, но съм сигурна, че и те ще намират нещо, за което сърчицата им ще трепват, когато неволно изплува в съзнанието им на възрастни хора.

Взех си усмивките, слънцето, ведростта, зеленината на детските следобеди, нежността на маман, спокойствието на татко, чувството, че съм обичана, пазена и че мога да се справям с препъникамъчетата. Съхранявам ги в мен, за да ги подаря сега и на сина си. Лошо не помня, и да е имало, е било незначително. В джоба си нося детство-диамант, но от онези диаманти, които само децата намират в прахта - обикновено блещукащо стъкълце, превърнато в най-голямата скъпоценност.

От детството си взех няколко кашона със стъклени новогодишни играчки. Друго няма.


Относително. "Да ги надживее" предполага известно усилие. Връщането назад и реденето на оправдания - удобен начин да се скътаеш от отговорност.

Отговарям директно на заглавието ти - научила съм се да разбирам децата и да "падам на нивото" на сина си, което за мен си е издигане 

Не бих искала да си спомням неоснователните страхове и притеснения от неща, които тогава не съм разбирала. И неумението ми да общувам и да черпя от опита на възрастните. Но го приемам за нормално и не го смятам за минус, по-скоро за необходимост на човешкото развитие.

Наивността...
И до днес съм много наивна /не невинна/!Много лесно може човек да ме излъже или използва.

Имах стахотно детство ,нищо неискам да забравям беше наистна страхотно.Компания от 10-15 деца,игри,лагери,закъснения след вечерен час...най-важното до ден днешен се виждаме повечето и пак ни е готино,макар и малко по умни

Любознателността, питането, сърденето, тропането с крак го отказах поне на време 

Взех бухтите с вишнево сладко, хладната утринна роса и зелената трева. Взех онзи бабин глас, който ме вика да се прибирам след целодневни игри. Взех сутрините, в които майка ми ме караше да ставам и ме обличаше за да отида на детска градина. Аз се опирах на рамото й и си доспивах още пет минути. Взех вечерите, в които цялото семейство се смеехме с пълно гърло и от сърце. Светулките, филиите с олио и пипер и факлите, които дядо ми палеше. Взех топлина и спокойствие, опитвам се да ги предам нататък...

За съжаление не мога да се похваля с добро детство и мисля, че то определено оказва влияние в живота на вече порасналото дете, независимо от това дали спомените са добри или лоши. Аз лично бих искала да променя много неща от детските си години, но ... не мога. В по-голямата част от детството си вместо да играя и да бъда дете, аз трябваше да следя какво прави баща ми и къде ходи и трябваше да ходя с него, бях свидетел на ред скандали и караници, прибирайки се от училище преди да вляза в къщи се услушвах дали е тихо, та да се прибера спокойно или да се по шляя още малко някъде - това детство ли е? Най- хубавите ми години бяха когато отидох да живея при баба ми за 3 години извън България. Там наистина бях дете макар и вече на 12 - 15 год. Сега, след като вече самата аз имам свои деца се опитвам да не ги въвличам в нашите си работи. Е вярно е, че не сме имали и някакви такива големи проблеми, че да го заявявам съвсем категорично, но ако някой ден /не дай си боже разбира се/ се случи нещо, не бих им причинила това, което са ми  причинили на мен. Надявам се всичко в моето семейство разбира се да е добре и за напред.
Много често възрастните не осъзнават какво точно причиняват на децата си и как ще се отрази това на психиката им. Слава богу моята си е в ред. Или поне така си мисля Ще ви споделя обаче, че аз изобщо не искам да ходя в къщата където съм израснала - не ми е хубаво там, ама хич не ми е хубаво и с всяка изминала година все повече разреждам посещенията си. Тази година съм била там само 2 пъти за по 3-4 часа. Живея на 40 км. от там и когато завърших училище драпах със зъби и нокти да ме приемат да следвам, че да се отърва от този кошмар, защото осъзнавах че това е единственият начин да се махна.

Е, млади майки и татковци преди да заформите някой скандал помислете за цената, която плащат децата ви.

До голяма степен все още си го живея. Няма как да е другояче.

Взех от детството си модел на семейство, който се моля никога да не проектирам върху моето бъдещо семейство.
Не бих казала, че горчивият опит е отнел оптимизма ми...Смятам, че съм доста лъчезарен човек. Просто порастнах прекалено рано, сама съм си създала принципите, които спазвам. Винаги се старая да намирам положителната страна на нещата. Например знам какво детство не бих позволила моето дете да има. Което си е плюс.

Не знам какво взех, но всичко помня ! И ми липсва ужасно много ! Искам си бабата и летата, пълни с игри и безотговорност, искам си дори и домашните от училище и детските страхове  ! Искам да съм дете с чиста съвест и да заспя поне веднъж, без да мисля и да се притеснявам за нещо  Дорева ми се от тази тема - дайте от онея хапове на Пипи плс  ... никога да не поресна 

   
Убедена съм в това 

Имах прекрасно детство. Не искам да забравям нищо от него. Взех със себе си всичко и с радост го нося в сърцето си. Във мен винаги ще продължава да живее детето и аз се радвам на тази черта от характера си. Ако успея да подаря на моята дъщеря дори и само наполовина толкова щастливо детство-ще бъда повече от щастлива.
Лошите спомени........ги пазя наред с добрите. Не търся извинение за неудачите. Това са житейски уроци без които не може и не бих била пълноценен човек ако не съм ги изживяла. Не съм черногледа, не съм злопаметна, умея да се радвам на малките неща и да гледам напред. На всичко това ме е научило детството. Ех, как ми липсва само!

Предполагам, че съм по-възрастна от повечето от вас. Детството ми беше в едно "друго" време. Спокойно! Детството ми беше ВЪЛШЕБНО. Баща ми е артист, у нас беше вечен купон. Много пътувахме, много се смеехме...! От тогава ми е останало чувството за хумор, пък и днес ако нямаш такова, можеш да се поболееш. И.. знаете ли мили млади майчици, много съжалявам и че чувствам виновна, ЧЕ НЕ МОГА ДА ОСИГУРЯ НА МОИТЕ СИНОВЕ ДЕТСТВО КАТО МОЕТО!

Детството ми като цяло беше хубаво, имам пресрасни спомени и не толкова прекрасни. Тогава за първи път разбрах,че дори и да обичаш някой ти имаш нужда и от друг..., който също обичаш...?! Все още нямам семейство,но бих искала моите деца да са спокойни, да чувстват своите родители като изключително близки, да играят на воля, да си правят хвърчила...

Нямам някакви кой знае какви ярки спомени от детството, а само усещането за пълно спокойствие и безоблачно щастие.
Откровено казано май от него ми е останала само носталгия...

Ако искате да излезем от "носталгията", а? Защо не споделите и някоя ваша детска беля, която още ви държи влага...Аз съм на години, но още съм готова за бели...!/4 пъти си паля печката/

Казват, че ако не помниш много неща от детството си, значи е било щастливо.

ЧерешОвка, и аз съм си го мислела това. 

Бих искала да не помня тогава.... На някои деца им се налага да станат "възрастни" много рано. И нямат голям избор. Но имам и прекрасни спомени - най - вече с дядо ми.

ох и аз така.Лека му пръст на милото ми денденце много ми лиспва.Иначе на 21  като" мнооооогоооо голяма" си оставам все още толкова наивна и мечтателна.Само дето при мен нещата явно са сбъркани . Като бях малка си мечтаех да съм кариеристка, доминираща над мъжете  , а на 21 си мечтая за свтби и бебета ....
ЛУДА РАБОТА!!!

  Ами честно казано, не знам какво съм взела от детството....Имам спомени, разбира се, но идея си нямам как са ми е повлияло. Аз повече четях, всъщност, малко се дърпах от другите деца. И сега съм си дръпната...