ОСИНОВЕНИ,време е да кажем нещата такива,каквито са!

Дива-не,  подкрепям напълно идеята за тази тема! Наистина по-добре е нещата да се казват такива каквито са, дори и да боли, отколкото да живеем в илюзорен свят. Болката, (колкото и да е голяма) ако е искрено споделена се преодолява по-лесно. А криейки се от истината и подтискайки тези чувства им придаваме двойно по-голяма сила. И след време рискуваме те да избухнат и да разрушат добре подреденият ни живот. И тогава да се чудим защо, как и откъде ни е дошло? По-добре "да изпуснем вентила на тенджерата под налягане" преди да е станало твърде късно и за двете страни.

2 години имах страх да говоря с мама и тати да не им пречиня болка или незнам да не си я причиня на себе си.
Когато ги попитах може би тайно се надявах да не е истина.
Болеше ме,болеше ме от това,че съм живяла в заблуда.
Хиляди въпроси се тълпяха в главата ми-защо,коя съм,кога и как е станало всичко.
С времето нещата се подредиха,отговорите се намериха,успокоих се.
Най-много ми е хубаво от факта,че се срещнах с брат ми и сестрите ми и сега се чувствам така сякаш винаги е било така.
Пожелавам го на всеки.
Всяка крачка в моя жовот е била с помощта на Бога.Вярващ човек съм и това ми дава сила и реална представа за случилото се в живота ми.
Мога да се включвам в разискванията в темата,но както казват всички които ме познават съм късметлия.
Успех на темата.
 

   Искам да споделя за болката си,тази която дълбоко съм затиснала и така умело прикривам години наред.Вече минавам трийсете.Имам чувството,че съм от "късметлийките",в живота ми и до сега срещам хора,които искат да ме "просветят" за осиновяването ми  Разбира се, аз вече не показвам с нищо,колко много ме боли от това,но вярвайте ми, преболедувам го всеки път!!!Няма с кой да споделя,с родителите ми е невъзможно,това е тема табу, с приятели - едва ли ще го разберат,само ще ги натоваря! Често изпадам в депресии, задавам си толкова въпроси ,все висящи ,с какво съм по-различна,защо хората са толкова жестоки,защо се чувствам виновна за съдбата на майка ми, дали им донесох щастието,което търсеха или ги разочаровах....Не мисля ,че са щастливи.Скоро разбрах ,че съм осиновена,защото Ванга им предсказала,че след време в дома им ще има и момченце /вероятно синът ми /, още по ме заболя!!!Ако трябва да съм честна имам чувството,че просто съм усложнила и без това сложния им живот!Изпитвам чувство на вина, не знам каква.Защо не намериха сили да ми кажат истината,защо всеки път отричаха...?!Егоистично е това,удължиха агонията ми.
    И каква е причината да ме оставят,каквато и да е...не знам,аз не бих си оставила детето.На рождените ми дни съм най-зле,да има как въобще да ги няма,болката е толкова дълбока,толкова задушаваща.Плача редовно  на тоя ден.
    Не си мислете,че съм слаба,никой не би помислил такова нещо за мен.Позволявам си да кажа истината,защото знам,че и др са като мен.Искам да ви познавам,искам да не се чувствам сама сред нищото ,да знам, че мога да кажа всичко,колкото и да боли...

Не си сама Дива-не.
Аз просто знам отговорите на повечето въпроси и затова наближавайки 40 години вече съм по-спокойна.
Нямаше как да говоря с биологичните ми родители,но разбрах защо съм оставена.
Може да прозвучи несмислено,но аз им благодаря,че са го направили за да стана това което съм в момента.Но така са подредени нещата при мен.
днес гледах много хубав филм по БТВ за един мъж на нашите години,който се среща с билогичната си майка.
Просто при всички нас е различно,такава ни е съдбата.
Много ще е хубаво да го споделиш с твойте родители,те са ти най-близките.Табу е за тях,защото такива са били времената преди,но сега не е така. Сега табута няма.Навсякъде се говори за това.
Болка ще има и за двете страни,но знаем,че най-много боли от обичта ни.Това е природен закон.
Аз съм насреща,ако искаш може и да се запознаем.
 

Дива-не съчувствам ти най-искрено!Явно много страдаш.Аз съм в същото положение относно невидението си ,но аз не страдам.Както казва Зойка,ние различно преживяваме нещата.Завладял ме е някакъв непукизъм по отношение на произхода ми.Не казвам ,че не ми е любопитно от кой съм произлязла,но това не е в състояние да развали съня ми.В края на краищата всички сме родени по един и същ начин и това,че сме отгледани от други хора не ни прави по-различни от останалите.За мен има една висша сила,която определя къде и с кого ще живеем и кога и къде какво да научим.А страданието е част от нашето обучение.Но след това ще дойде нещо добро.Вярвай в това и бъди по-голям оптимист 

mar mar и аз в началото на хилядите въпроси в главата ми реших,че е без значение произхода ми,важното е,че съм станала това което съм.По молба и настояване на моите прекрасни мама и тати открих произхода сии роднините си.И за сетен път им благодаря за подкрепата,която получих и намерих нова обич и хора,които са ми много близки,не защото кръвта ми е тяхната,а защото те са страхотни и се обичат с мойте мама и тати,сякаш и те са техни деца.Не мога да го обясня с думи,то се чувства,но е прекрасно.Благодаря на Бога,че ме дари с толкова много обич и имам възможност и аз да ги даря.Много назад в форумасе опитвах да разяснявам в едни теми много неща,но винаги стигах до една единствена думичка СЪДБА.Всеки думичката я разбира различно,но както mar mar казва това е така защото има какво да учим тук на Земята.
Ще се радвам,ако и Дефи се включи, а други хора,които до сега са само чели и не са имали смелостта да пишат за свойте чувства.
 

Здравейте от доста дълго време следя този под форум , но някак си не манирах сили да се вкл'ча.След като видях , че има силни личности , на които не е попречила истината че са осиновени реших и аз да споделя .
На 26 г съм с 2 прекрасни дечица и невероятен съпруг .Имам стъбилно семейство , благодарение на моите ,,осиновители  " , слагам кавички , защото не ги приемам като такива , а като мои биологочни родители.Била съм на 9 дни когато са ме взели от АГ Варна .
Няма да разказвам цялата история , защото е много дълга , само да споделя , че бях 3 клас , когато едно момиченце ( с нея и сега сме много близки приятелки) ми каза , че съм осиновена .Тя го разбрала от майка си и като дете , което си казва всичко просто дойде и сподели какво знае от майка си.Отидох при мама и я попитах дали е вярно , тя се усмихна леко и след това се разплака , разказа ми всичко  през сълзи с молбата да не я мразя , че не ми го е казала сама , а е трябвало да го науча от странични хора.Каза ми , че ако искам да намеря биологочните си родители тя ще направи всикчо , за да ми помогне и знам , че ще го направи, но аз НЕ ИСКАМ. Не си мислете , че изпитвам омраза към тези които са ме изоставили , може би е имали причина да стане така , но аз не искам да я знам.Не искам да ги познавам , не изпитвам нужда от това .И аз като  ZOIKA , благодаря на Бога , за хората които са до мен . Всичките ми роднини и близки , никога не съм усещала разлика в държанието на бабите ми , дядо ми (лека му пръст , той безкрайно много ме обичаше) към мен и братовчедите ми .

Е олекна ми , че споделих това с вас   

Явно от осиновени до осиновени има огромна разлика.
Аз никога не бих искала да виждам биологичната ми майка-до края на живота ми.Тя за мен е чужд човек и нямам никаква потребност да търся "корените си".Аз си имам нови корени-и дръвчетата като съвсем малки ги присаждат и те се вкореняват наново.
Какво значи "корени"?!Фамилията или рода на жената,която ме е изоставила.Да познавам жената,която ме е хвърлила на произвола от часа на раждането ми-мерсаж от подобни познанства.Много съм мислила и мотивите и не ме вълнуват.Любопитство почти не ме гризе.Ако има вина в нея-проблема е неин и не смятам да се влача по съдилища,за да я издирвам и успокоя,че видиш ли е направила щастливо едно семейство с мен и,че съм добре за да може да спи спокойно вечер.
Може би трябва да и съобщя,че ще става "баба",но за разлика от нея няма да изоставя синът си,защото когато е трябвало не съм мислила със средната част на тялото си,а с главата.
Как не.
Защото докъто е спасявала собствения си задник от позор,аз съм лежала в мокрите пелени в Русенското АГ с бронхопневмония.
Думата "осиновители" не я обичам твърде,защото това,което са направили родителите ми за мен а и продължават да правят биха направили за собствено дете.Те са моите родители.Тя е човека,който не желая да срещам-поне в рамките на този живот.
Така,че ако осиновените трябва да си кажем нещата такива каквито са-това е реалността.
Изкривените от кривоизтълувана романтика образи на биологичните майки,които излъгани от лошия младеж оставят рожбите си под натиска на консервативни и строги родители са сюжет за някой не особено сполучлив латино сериал.
Израза "всеки греши" пък е неуместен,защото един човешки живот не може да се нарече "грешка".
Това е моето становище.

От много време чета и накрая се реших и аз да се включа.

Бианка,  много ми хареса твоят пост, написала си го кратко, точно и вярно според мен.

Когато бях малко момиченце се питах как изглеждат моите био-автори /не приемам термина ''биологична майка", защото майката е една/ от любопитство, беше ми интересно да си представя себе си като порасна... Но не, никога не съм изпитвала желание да се срещам с тях и сега не искам, за мен те са съвсем чужди хора и не ме интересуват.
Не омаловажавам ролята на бременността и раждането, но не това ме направи майка, а любовта и грижите, които давам на детето си всеки ден...

Много мислих дали да се включа, защото в една друга тема казах много от нещата, които мисля за осиновяването, родителите и БМ.
Напълно си права,Бианка, че от осиновен до осиновен има огромна разлика. Светът е шарен, хората са шарени- затова е хубаво и интересно.
Всеки от нас преживява своята история по собствен начин. Моите чувства и усещания са много близки (но невъзможно идентични) до тези на Дива-не. Никак не ми се ще да преповтарям вече казаното от мен, но и аз като теб Дива-не смятам, че осъзнатото желание да знаеш истината за произхода си, та дори и да потърсиш БР, няма нищо общо с огромната признателност и любов, която изпитваме към нашите родители. Дълго време имах угризения, свързани с това, че мисълта за БР е вътре в мен и не мога да я игнорирам. Угризения, които ме правеха неспокойна, объркана, на моменти дори зла. Зла към себе си и към другите.
Почти 8 години след първият и последен разговор с майка ми за моето осиновяване, събрах смелост да заговоря пак за това. Много е трудно, наистина. Имало е моменти, когато се чувам как изричам въпросите, но стискам езика зад зъбите си. Не знаех как ще реагира. Не исках да я нараня... Когато обаче заговорих, разбрах че тя също толкова дълго е чакала този разговор. Аз не смятам, че родителите ни се "успокояват", когато ние вече знаем за осиновяването си и не говорим за него. Знам че майка ми е чакала рано или късно да попитам отново. Сега си мисля, че помогнах не само на себе си, а и на нея... Да, несъмнено тези разговори са болезнени и за двете страни. Но смятам, че тези разговори могат и да лекуват. Аз го усетих по този начин... за себе си.
Дали ще потърся БМ все още не знам. Не съм предприемала никакви крачки, защото и аз като zoika смятам, че това е СЪДБА. И ако трябва да се случи тази среща с БМ някога, то тя ще се случи. Достатъчно премислила и зряла съм, за да  обгръщам БМ с романтичен ореол. Честно казано никога не съм и го правила. По-скоро имаше момент, в който я мразех. Но това отричане и омраза не ми помагаха. Напротив.  Когато и простих, се почувствах наистина добре и спокойна.
Аз не приемам осиновяването си като някакъв драматичен момент от моя живот. То просто е един малко по-различен начин, по който сме се намерили с мама и татко.
Няма да крия, че понякога много дълбоко в себе си усещам болката от това, че някога съм била изоставена... Но в живота ми има много по-важни и прекрасни неща, които ми помагат да забравя за тази болка.

Тук съм много съгласна с dudence.Хората сме различни,въпрос на средностатистическа интелигентност е да приемеш,че има мнения различни от твоето.
Не може да се отсъди кой колко е прав,защото всеки има собствени разбирания и нещата за ужасно относителни-ако за мен намирането на БР е нещо,което би ме наранило и объркало,то за Дива-не например това би било разковничето за постигане на така търсения душевен мир,който аз самата постигнах в резултат на вътрешна борба.Всеки има различна потребност.
Затваряйки очи аз не мога да си представя,че майка ми не ми е майка и баща ми не ми е баща.Дори в моментите,когато изживявах мини кошмар не чувствах объркване или безтегловност от този тип.При мен нещата бяха коренно различни.
За мен наистина няма нищо общо намирането на БР с признателността и любовта към осиновителите.Строго разграничавам нещата-едното няма общо с другото.Просто живота е низ от избори и всеки решава сам за себе си по кой път да поеме.
Мога да кажа,че дълбоко разбирам и dudence и Дива-не,защото ще си изкривя душата,ако кажа,че не е имало дълги,безсънни нощи,в които хиляди въпроси са се блъскали в главата ми,възпирани от бариерата,че просто няма шанс да получа отговорите им.Аз съм най-вече реалист и смятам,че имам слаб характер,но този период траеше прекалено кратко за мен.Никой не знае какво точно ще го събори и кое ще го направи уязвим.
Имаше хора,които научавайки за осиновяването ми поискаха от мен отговори и правеха изказвания,които дълбоко ме нараниха.Съзнавам,че не това е била целта,но тогава осъзнах,че ако човека срещу мен не е осиновен просто няма никакъв шанс да ме разбере.Това,което за едни е любопитно,за нас може да е равностойно за разпъване на кръст.Няма как да да бъдем разбрани,дори от хора,които смятат,че ни разбират.И същевременно макар,че осиновените сме толкова различни,макар всичките си различия ние се разбираме помежду си,вероятно свързвани от общата ни болка.
Имаше и близък на сърцето ми човек,който не повярва,че съм осиновена,а от това,мили хора,повярвайте ми ужасно боли.Мисля,че това е нещото,което успя да ме осакати емоционално.
Въпреки,че от гледна точка на майка аз така и не успях да разбера жената,която ме е изоставила,по странен начин успях да не живея таейки злоба и ненавист към нея.По-скоро някакво странно безразличие,което сама не мога да отъждествя с конкретна дума.Вероятно приех,че всеки на този свят носи своята болка и съдбата е отредила тази да е моята.Или може би просто това е закона на кръговрата-както сама се беше изразила майка ми "ако не беше тя,аз нямаше да имам тебе".Наистина затварям очи,но просто ми се струва някакво стечение на обстоятелствата,че първите 9 месеца и последвалите вероятно най-кошмарни 12 дни в живота ми просто не съм била заедно с тях.После се опитвам да си представя първата ни среща,защото знам как е протекла и си мисля,че тогава се е случило нещо толкова съдбоносно(най-съдбоносното в целия ми живот) и същевременно толкова естествено,че в мен не остава и сянка от празнота.
Ако думите ми звучат по-остро в предният ми пост,това е защото смятам,че там просто наричам нещата с истинските им имена,колкото и груби да са,но това е моята истина.
Ако Дива-не реши да търси своите биологични автори,(взаимствам израза от Мади,защото много ми хареса а и често съм се чувствала  неловко да употребявам "биологична майка",както ми хареса и формулировката и)аз искрено се надявам тя да не се разочарова .Казвам това с най-искрени идобри чувства.

Момичета, нали това е "нашата" тема, без да искам да измествам вниманието от проблема, който поставя Дива-не, и който също е много важен за всички ни, ми се иска да ви попитам още нещо...
Чета темата "Страх или несигурност у детето" и си мисля- кой е  нашият страх- на големите осиновени деца? Къде и в какво се крие той? Дали  когато вече знаем, когато сме "големи" и всеки от нас се е сблъсквал и справял по един или друг начин с какви ли не житейски предизвикателства, този първичен страх от изоставянето е изместен от нещо друго? Или продължава да надзърта от най-скритото ъгълче на нашето съзнание.
На този въпрос ме наведе и споделеното от Fussii. Точно затова в предния си коментар споделих, че според мен разговорите ми с мама за моето осиновяване независимо че са болезнени имат способността и да лекуват. Макар да знам, че колкото и да убеждаваме родителите си в безпрекословната си обич и признателност, страхът, за който Fussii споделя, винаги ще e в тях.

Страх ме е да не ги наранявам без да желая,когато говорим за новите ми близки хора.Но както казва dudence надявам се това да лекува и мен и тях.
Може би не се разбра в предните постинги,че аз наистина забравям,че съм осиновена и просто имам брат и сестри и сякаш винаги е било така в моя живот.Мойте родители и новите ми близки се обичат.
Когато преди година щях да загубя мама(благодаря на Бога,че ми я остави още да е с нас) човекът на когото тя се довери и поиска да е до мен и да ми помага беше по-малката ми кака(сестра).За мен това значи много.Мама имаше по-голямо доверие на нея отколкото на старите ми роднини.
Благодаря на мама и тати.
Обичам ги.
Обичам и мойте сестри и брат и ме е страх от тяхното чувство за вина.С това тяхно чувство ми е много трудно да се боря.Вече минаха две години,а все още понякога чувствам тяхното притеснение.Опитвам се да ги убедя,че не трябва да е така.Малко съм напреднала,но с времето и това ще стане.Обичам ги и ми е мъчно да изпитват такива чувства.

Може и да кажат нещо, но те не "биха свалили табутата", защото "При затворените осиновявания, възможността на осиновителите да продължат личната си история става чрез невъзможността на детето да продължи собствената си история."

А ние сме доста пронизани и изпити от ужаса да не сме неблагодарни. Нашата автоцензура е доста по-силна от каквато и да било форумна такава.

Ти си невероятно пощадена от това да наливаш огромна част от емоционалната си енергия в каца без дъно. Не питай какво точно значи, няма да се наема да го обясня. Който е като мен знае какво искам да кажа. А ти като даваш такива мирни и мили съвети - следва да можеш да видиш и отговора.
Мислиш, че Дива-нето не може да роди тази мила мисъл, която си изразила, и щедро и предлагаш като съвет,  поради неин душевен някакъв недостиг или  липсата на  достатъчно проницателност ?

Нейният свят вече е бошувал преди ти да се родиш. Ако искаш прочети, опознай тогавашните времена, нравите, хората и тогава съветвай.

Иначе е обидно да ти чете писанията човек, който искрено страда и търси помощ.
Мен лично ме заболя, че сме стигнали до тук - всеки да си мисли, че има право  да ни бърничка в душата с детско гребло за пясък и щедро да раздава лепенки за коляно с цел да си лепим сърцата.

А чисто прагматично и от неколкоктратен опит с осиновяванията между 60 г.  до последните времена преди промените на СК - инфото на осиновителите рядко е на 100 % точно, и на тях доста са им спестявали от истината, но безспорно, и доста знаят или поне са знаели към онзи момент.