Щастливи ли ще сте....

  Аз, самата, имах период,в който исках да стана монахиня.Светът ме беше отвратил(подозирам,че сама,на себе си бях опротивяла за кратко...случва се)...
Така, че бих разбрала.Ще съм щастлива,ако децата ми сбъдват желанията и мечтите си,както аз очаквах от моите родители и те винаги са разбирали...
  Ще съм щастлива,да!Не виждам нищо лошо.Виж,ако ми кажат,че мечтата им е да станат кечисти...или рейнджъри...Ами, тогава няма да съм щастлива,но няма да ги спра.Познавам се.

[/quote]
Какво ли щеше да стане ако бях попаднала на някоя властна майка, която да си изкарва на мен нейните неосъществени амбиции?
[/quote]

майка ми не си е изкарвала на мен неосъществените си амбиции. това, което е направила е било, защото според нея така е щяло да бъде по-добре за мен. и най-вероятно е била права. въпросът е наистина в това да оставиш един човек сам да си "строши" главата, защото знае, че това, което е станало после е плод на негово собствено решение.

Такаааа, като пряко засегната от темата се включвам:

Първо: ако е Божията воля, някой да стане монах и в публичен дом да го отглеждате, на 100% ще се замонаши (дори е по - вероятно )
Второ: не е проблем изборът, а дали е осъзнат. Много млади хора се подвеждат от безперспективност, от изкривена представа за ценности, от гордост, от мързел, от жажда за власт и какво ли още не да станат монаси. Когато станат такива виждат, че сметките им са били криви. И страдат. А заедно с тях страдат и други хора, защото или един ден започват да управляват църквата, или хвърлят расото, а в този случай се счита, че тегне проклятие над 7 поколения напред...
Та, в този смисъл това е решение, което човек може да вземе минимум на 30-годишна възраст (дори в Библията е упомената като необходима и за свещениците).
Когато дъщеря ми стане на 30, едва ли ще мога и копче да й кажа. Надявам се дотогава да съм я възпитала така, че да познава добре себе си, качествата си и да реши къде да ги вложи.
Човек може да служи на Бог, с каквото и да се занимава (да кажем с маааалки, гореспоменати изключения ). Най - трудно е да разбереш какво Бог иска от теб, всъщност... Много е лесно да кажеш - ето, отричам се от света, за слава Божия. А Той иска ли го от теб?

Така, че ще съм щастлива, когато дъщеря ми намери пътя си в този живот, какъвто и да е той. Но аз няма да я подстрекавам към нищо конкретно. Дори вероятно ще я разубеждавам, ако го реши - защото ще искам да съм сигурна, че тя знае какво иска.
Когато постригват някого за монах има един момент, в който въпросният желаещ е коленичл пред епископа и му подава ножиците, а епископът ги взима и ги хвърля. Кандидат монахът - става, взима ги и пак му ги подава. И така до три пъти. Т.е. до последно се дава шанс за размисъл, защото дадеш ли обет - връщане назад няма.

Да, понякога ми се струва, че ще ми е по - лесно да съм монахиня, отколкото да гладя 5-метрови раса, да гледам как 5 - годишната ми дъщеря върти 3 гаджета едновременно, и да имаме една семейна събота и неделя на 5 месеца веднъж... Обаче на 5-ия ден от постите ми минава...
Приятен петък!

Или, казано другояче, децата като
огледало на нереализирания си или
комплексиран родител, това ли е темата?

Защо, Горгоно Медуза, ти се иска да заговориш
монахинята? Искаш да я присламчиш към сектата
на фон-дьо-тена ли? Или да й поискаш огънче?
А може би да й отскубнеш мустака? Или какво?

 Ще съм щастлива, ако в съзнателната си пълнолетна възраст, могат да взимат адекватни за себе си решения, без да се тормозят от това какво ще е моето отношение.

Ако децата ми са щастливи, избирайки сами пътя в живота си, какво по-голямо щастие за мен...

Не бих искала ако имам дъщеря да е монахиня. Призванието на жената е да има деца и семейство. Тя може да е искрено вярваща и без този обет.
Иначе мъжа ми е свещеник. Но не поп а презвитер. В реформирана презвитерианска църква. Съвсем нормален човек - голям е купонджия, понякога пуши лула, слуша джаз и блус, ходили сме по нощни клубове (преди да имаме дете), обича да се запознава с нови хора, да общува, гледа новини...мисълта ми е СЪВСЕМ нормален човек като мен и вас.