Как да го убедя, че сега е Моментът?

Не е единствената дума, която съм прочела, просто е най-красноречива за поста ти, според мен...
Едно е аз да споделя колко ми е трудно с това, че мъжът ми не иска да имаме деца, а аз искам, и съответно какво преминаваме заради това различие; съвсем друго е да се включиш с коментар от сорта "какви са тези мъже"... - яяяя, и такива имало, а темата е за споделяне на проблеми и търсене на решения - за това писах, че мнението не допринася никому... Ситият на гладния не вярва, нали знаеш  Описаният проблем съществува, въпросът е как се преодолява... (и за какво припознаване става дума - ти директно си написала кои мъже визираш, не моят конкретно, а тези, които се колебаят да имат деца)

Mentha съжалявам , но тази дума не е най-красноречива за поста ми , напротив , най-красноречивата дума/израз от поста ми е и фактора стерилитет , на който исках да наблегна , но явно не съм била разбрана . Затова реагирам остро на такива причини , за мен те не са били важни никога , за мен беше важно само да се преборим за наша рожба.... дори и с цената на апартамента ни или колата ни .... ето това се криеше в поста ми , надявам се този път да си ме разбрала 

Спирам да пиша в тази тема , тъй като явно не мога да дам съвет , който да помогне на двойките с такъв вид проблем . Успех

Признавам си,че не прочетох всички постове в темата.Ще изкажа мнение,което е базирано на преживян такъв момент.Истината е много проста-осъзнах я за щастие не твърде късно.Съжалявам,че ще категоризирам мъжете,но тук се явяват 2 типа:мъже,които не са готови само в някакъв определен момент да създават дете,но този период не е отчайващо дълъг и е преодолим и без цената на безумни скандали и ултиматуми.Вторият тип са мъже,които просто не желаят дете от жената до себе си...да,тежко е да си признаеш,че е възможен и този вариант.В крайна сметка при мен беше от втория вариант.Преживява се.И се коригира много лесно.Няма драма в цялата ситуация.Важното е по-отрано да усетиш накъде вървят нещата.

Mindi, извинявай за острия ми тон... Аз специално, а предполагам и част от момичета, писали до сега, са наясно с това, че е възможно да има допълнителна пречка за забременяване (стерилитет), но на този етап няма как да го знаем... което само отежнява преживяването на проблема. Болката от това, че не можеш да имаш дете, я има, тя не е по-малка, нито е по-малко легитимна... Мога да изтъквам милиони аргументи "за" това да направим опит да забременеем, те не са ми безизвестни, проблемът е съвсем друг... А ти самата казваш - ние не сме имали такъв проблем, за това той не е бил важен за теб. Проблемите, които възпрепятстват забременяването, не могат да се степенуват кой е по-голям и кой е по-важен - резултатът е налице - да искаш да имаш дете и да не можеш да го имаш (и да не знаеш дали някога ще имаш...). Ако Той иска дете, би продал апартамента и колата, нали, вероятно не би правил тази сметка, но тук става дума за хора, които не са стигнали до този етап. Присмиване с нерешителността им няма да помогне - заради това и реакцията ми към поста ти беше такава 

  За да не съм съвсем оф-топик, ще допълня...
Точно съпругът ми ми разказа за публикация на някакъв лекар, който обеснява, че в повечето случаи инициативата за забременяване е на жените и ги съветва в случаите, в които мъжът им не прегръща идеята за бременност, те да не престават да обесняват защо искат да имат деца и т.н. Различен подход има към всеки мъж, да се намери кой е подходящият и да се действа 

За темичката 

 За жалост моята история е същата - аз искам, той отлага.
Всъщност ние сме заедно от година и два месеца и живеем от 9 месеца заедно. Аз започнах със искането още на шестия месец, откакто бяхме заедно, просто усетих, че това е ЧОВЕКЪТ. Тази седмица се местим в нашият апартамент (купихме го заедно - ипотека) , но... още очакваме подходящият момент, за да започнем опитите за бебчо. Говорили сме си на тази тема много пъти. Обяснявала съм причините поради които искам да започнем да пробваме. Той е наясно със моите страхове и съм сигурна,че ме разбира, само дето аз него не мога да го разбера, защо отлагаме. Питала съм го, отговорът му е - Ще си имаме бебче, само "това" да се оправи. Под това разбира всичко което беше свързано със апартамента.  Аз обожавам децата, винаги съм искала да стана майка, но никога толкова силно както сега. Никога не съм натяквала, но винаги когато видим майки с бебчетата си (а това е почти всеки ден) му стискам ръката в знак на очакването и аз да стана майка.
Обяснявам си това чакане с преместването ни( живеем у тях) с моето дипломиране и затова съм може би склонна да дам време и той да почуства, да поиска бебче. Знам че ще е добър и много отговорен баща, но със сигурност го тревожи и финансовият въпрос. Мен също, но аз съм оптимист и съм уверена, че можем да се справим със парите, колкото и да е трудно. Той е работи и аз работя. Нужда от пари винаги ще имаме, но времето минава и годините летят. Това ме подлудява най-много.
 Както казвате - никога няма да сме достатъчно готови за бебе.
Затова съм на мнение,че не трябва да се отлага, а да се действа. Но за да се получи бебче трябват двама .

Давам срок на приятеля си до края на лятото. След това започвам със тежката артилерия (надявам се да не се налага) и ако това не помага .... тогава ще му мисля .

 Искренно ви пожелавам в най-скоро време да се похвалите в други теми за двете чертички .
Успех и дано да се засечем пак, но другаде

mimka13, успех!!! Дано съвсем скоро се сбъдне мечтата ти и да си гушнете едно здраво и пухкаво бебче!!!
 
Аз за момента съм се предала, ще почакам и ще видим какво ще стане. Не мога да го убедя.Толкова много се надявам той сам да поиска...

Момичета, съжалявам, но мъж, който не иска деца е много съмнителен. Това означава силно влияние на майката, неизживени комплекси и положитело бъдеща импотентност. Предполагам, че и сега има проблеми. Не иска да порасте, иска да бъде обгрижван и толкова. Вероятно майката е енергична и сравнително млада, а баща му е под чехъл или е старичък. Клиничен случай.

Амиии, не съм съвсем съгласна с последното мнение.Аз с моя мъж съм от 5.5 години.На втората година се оказа,че съм бременна.И двамата не бяхме готови за това - никой от двамата не беше сигурен, че ще е правилно решение да оставиме детето.И го махнах.Разбира се, сега съжалявам, но за тогава беше най-доброто решение.Година след това не сме говорили за дете сериозно, въпреки че аз исках.Просто дойде един хубав момент, в който и двамата си казахме - сега ще си правиме бебе и искам да е от теб!От тогава минаха почти 3 години.Мъжете понякога се страхуват и не са сигурни.Разбира се, ако това продължи прекалено дълго трябва да се говори с тях 

  Голям смях!
А за слагащи диагнози като теб имаш ли някакви обяснения?
Като психолог мога да ти кажа, че подобни писаници не биха се приели според никой етичен код в бранша.
И, за да не вземе някоя от жените тук думите ти на сериозно, ще кажа, че всеки случай си е сам за себе си (като причини и обяснения за съществуването му). Аман от популистка психоанализа!

Не мисля, че мъжът ми е съмнителен, нито пък има комплекси.Да не говорим за импотентност.Нито майката е млада, нито бащата е под чехъл.Както аз, така и другите момичета, които са писали в този форум сме помолили просто за съвет, ако някой се е преборил с такъв проблем.Така, че моля да не поставяте такива диагнози.Много е грубо и грозно.

Като гледам колко са крайни всички тук в изказванията си, просто не мога да повярвам. Всеки един човек има моменти, в които може да не иска деца поради хиляди причини, най-вече защото не е готов. Аз също не бях готова преди година, желанието ми дойде изведнъж. След това мъжът ми не беше готов, но след няколко месеца сподели желанието ми. Моят съвет е, че трябва много търпение и разбиране. И говорене на този въпрос. Споделяйте желанието си, говорете, обяснявайте колко го искате и колко е хубаво и бъдете търпеливи. Ще дойде моментът, в който мъжа сам ще поиска. Но не оставяйте на заден план въпроса, нека му е ясно, че това е на първо място за вас и държите и за него да стане така. Пожелавам успех на всички и се борете за мечтата си, аз съм согурна, че ще успеете

Момичета-кокичета, които също сте се колебали и ви е било нужно време, за да се решите за деца... Споделете кое ви е притеснявало - може би ще е по-лесно да разберем половинките си  Не сте били сигурни в партньора си, че това е човекът, с който ще прекарате живота си?; опасявали сте, че няма да се справите като майки? или нещо друго?  И как променихте позицията си?

Мисля, че момичетата имат различни притеснения от момчетата...мъжете, де
Аз на моя притесненията ги знаех, но не го разбирах...струваха ми се толкова глупави и маловажни 

Еовин, моят мъж дълго време не беше готов изобщо да говорим по тази тема, това ми беше най-тежкият период, защото изобщо не знаех какъв му е проблемът и какво му става, като заговоря за деца  просто блокираше, замълчаваше и това е!
(едва) В последната година говорим по-открито за това и той ми е казвал, че го страх от промяната, от това, че целият живот ще ни се промени на 180^о, а тази промяна е необратима...  Аз също съм имала такива опасения, мога да го разбера, но при мен желанието за дете е по-силно от страховете ми... Има и друго - колебанието му дали ще бъде добър родител, дали ще се справи... Наистина чувствам, че мога да се поставя на негово място за тези опасения... 

Аз лично  почти не съм се замисляла сериозно да имам бебе...до преди по-малко от година/след 10 дни навършвам 32/ Незнам дали това има връзка с объркания ми и не особено успешен до тогава личен живот.Сигурно има,но не бих казала,че е било само това-някак не ми идваше отвътре,неможех да си се представя майка,не си представях да променя тотално начина си на живот-да спра да пътувам, да излизам, да се виждам с хора...изобщо да разполагам с времето си на 100%.Определено не исках и неможех да се лиша от всички тези "благинки" на живота си.Дори когато забременях миналата година  някак си  неможех да го осмисля, да го приема, да се почувствам бременна дори.Сигурно и затова Бог ми го отне и направих миссед аборт в 10 г.с.Седмица след това с лучайно срещнах едно страхотно,красиво,пухкаво бебе-истинска малка принцеска/на една позната детето/ и тогава като чели нещо в мене се отключи,отприщи,избухна или незнам точно как да го нарека,но емоцията беше неописуемо силна.Прибрах се в стаята си/бях командировка/  и плаках безутешно няколко часа,без изобщо да мога да спра, да се овладея или да си обясня точно защо плача.Беше експлозия от чувства и емоции! На другия ден се събудих с мисълта и усещането,че искам да имам дете, всъщност знаех,че нищо друго не искам повече в този живот! Сега желанието ми продължава да е същото и с всеки изминал ден е все по-силно и по-осъзнато.
П.С.Извинявам се за дългия пост,просто отново ги преживявам нещата,за които пиша сега....Дано да съм помогнала с нещо на някой.
Успех и късмет ,момичета!  
Mentha 

Това беше по повод питането на Мента за нашите,женските страхове и опасения.