Гражданска инициатива на осиновени и осиновители

В случая квотата означава максимален брой деца, "изнесени" от България в чужбина. Без значение страните - целия свят - от където се заявят осиновители. Традиционно, май най-много осиновители на българчета идват от САЩ, Испания, Италия, Франция, но не само.
Квотите ни ги налага ЕС, за да ни подсети най-накрая да станем бяла държава - да не си изхвърляме проблемите навън и да петним имиджа на ЕС, а да ни стимулира да си решаваме проблемите вътре, в нашето си общество. Защото се смята за неприемливо страните от ЕС да са "износителки" на деца за осиновявания - такива са страните с нисък стандарт обикновено. За страна от ЕС се предполага, че този проблем не съществува. И наистина не съществува в повечето от тях - имат си политики и обществени нагласи, които водят до това.
Квотите не са заковани в някакъв официален нормативен документ на ЕС, а произтичат от източници като препоръки, доклади и т.н. - уж са пожелателно формулирани, но всъщност те гледат лошо, ако не изпълниш препоръката.
Мен не ме шокира наличието на квота, а това, че цялостната нагласа на обществото ни е, че най-добре е проблемните ни деца да ги изнесем в чужбина. За мен е обидно чужденци да ни решават проблемите, а обидно ми е и от този дребен нашенски тарикатлък - ония да се прецакат ...
Сега не знам колко е квотата и колко е свита или разширена в последно време. Преди 5-7 години, преди "квотите" в чужбина са се осиновявали по около 800 деца годишно, след 1-2 годишна процедура по различните ведомства. Е, дали и да се върне като квота това количество ще ни реши проблема?

Ето, marrymaroon, е дала много добро пояснение.
Бих добавила само психологическия фактор, който също има тежест в подобна схема на намаляване на "квотата".

Ще ти го обясня с пример.

Помниш ли разказа ми как Ирина реагира на смяната, с идването от "там" у нас? Шокът, страхът, паниката?
Сега представи си това дете, което попада, примерно при двойка от Италия. И малкото думи, които знае не му вършат работа. Не го разбират и то не разбира на чисто вербално ниво, какво му казват и какво искат от него...
Веднъж тези деца са изгубили личностната си идентификация, с международното осиновяване губят за втори път народностната си принадлежност.
Особено тежки реакции и то във времето има, когато детето е видимо различно.

За миналата година, международните осиновявания, ако не греша, че много цифри ми минаха пред очите напоследък, са около стотина...

Ежегодно у нас влизат невъобразими суми от европейските фондове, именно в тази насока. Къде потъват след като така безрезултатно вече не знам колко време се извършва някаква псевдо реформа, не е ясно.
Преди време взех сумите само от два подобни проекта. Разделих на 30.000 (не на 8.500, колкото уж били децата по институциите), разделих на 12 (месеца) и се получи много интересен резултат - около 1500 лева.
1500 лева на месец за всяко от 30.000 деца...
Само два проекта...

ЕС ни дава достатъчно, как го използваме за да спре износа на проблемни деца, явно не е въпрос на пари, а на правилното им и съвестно използване по предназначение.

за 2003 - 595 международни осиновявания
    2004 - 217
    2005 - 101
    2006 - 98
до юли 2007 - 47

това за официалните цифри от статистиката за международните осиновявания. съдете сами, аз няма да ги коментирам. в българия има по официални данни в домовете към 9000 деца. по неофициални 15000.

и за мен е срамно да разчитаме други да вземат децата, които ние не искаме. но това е факт.
навремето писах в един немски форум, дали има възможност при кандидатсване за осиновяване да се предявяват изисквания от страна на осиновителите - ами щяха да ме изядат, честно казано.
 
така че, не е до закони, а до хора.
колкото и тъжно е да си го признаем, но в българия повечето деца от домовете са неосиновяеми, защото никой не ги иска.
белите врани, които нямат претенции относно етноса са единици, а в домовете над 70 процента от децата са с ромски произход или смесен. и докато се срамуваме от народопсихологията си би трябвало да им дадем възможност да имат дом и семейство, където и да е то. защото и най-прекрасната институция не може да замени мама и тате.ЕС пуска квоти, ами да ни пусне и ново мислене, ако може. защото ни е много, ама много належащо.
а дотогава се надявам поне за изестно време много деца да бъдат осиновени от чужденци, за да имат дом. за пореден път виждаме, че сме европейци и добри хора само на книга. на практика сме си диви балкански субекти, претендиращи да са арииици, отнасящи се към хората с увреждания и малцинствата ужасяващо. примера с могилино мисля е достатъчно красноречив. след като една министърка може да нарече децата там трупчета и никой досега да не я линчува, значи още не сме дорасли. в нормална държава тя не би се задържала на поста си и ден след скандала, който се развихри. а тук у нас, тя си седи, дава интервюта, кичи се с лаври и коскоджамити министърки на ключови министерства и станаха клакьори.

срам. срам голям.

Да.
Ето, хора, влезте, отделете малко време, знам - ще лишите децата си от така нужното им внимание, но влезте и прочетете:

http://gerganagrancharova.eu/Comments.aspx?ArticleId=14&comment=1

Страхотен линк, Дар!

Маг, това са критериите, не чете ли нагоре? Ок, времето ми хич не е в излишък, но явно трябва да инвестирам още, ако не за друго, поне тези, които искаме някакви промени - да се научим да гледаме в една посока - правилната!
Ще ти намеря меродавна информация.

Политиката е много ясна и не е измислена тук, а в ЕС - външните осиновявания трябва да намалеят. Това трябва да е един естествен път, разбира се, така си го представят милите европейци. Те понякога не могат и да си представят колко скудоумна държава сме.
И аз съм виждала коренната промяна, която настъпва при израстването на тези деца в чужбина. Така е. Там условията да растеш и да се развидаш са много по-добри. И тези деца наистина са късметлии. Аз даже съм си мислила за този цинизъм, че децата, които ние като осиновители така подбираме и остават в БГ, имат по-малки шансове за просперитет, от колкото тези, презряните от нас, нежеланите, които заминават за чужбина. Спрямо едното дете е по-добра мярка - видимо си е екстра да се сдобие с мама и тате на запад. По-сигурен живот, нормално мислене и ценности, израства истински гражданин - сменя му се чипа Само за пример, виждате ли колко е различно мисленето на хората във форума, живяли дълго извън пределите на милата родина, а? Хем са били вече възрастни, когато са отишли там Но детето остава там и няма да се върне, нали?

Но това не ни решава проблема тук.

Съжалявам, но ситуацията с Чернобил не е сравнима! Това е авария, жестока трагедия, която се случва в даден момент. На България какво й е? Нещо да се е случило трагично? Катаклизъм някакъв? 17 години преход да бяхме се оправили, нито аварии има, нито война, какво ни е виновно?!

Нашето общество няма оправдание! Все някога трябва да се стреснем и да почнем да се съвземаме! Иначе ще си заслужим думите на Масларова "ми ние толкова си можем" ...
Та, за мен виновно е именно мисленето на българина - защото държава и общество имагинерни няма, те са съвкупност от всички нас. И трябва да си сменим мисленето, иначе сме загубени, колкото и да ни е уютен днешния ден със скрити в пясъка глави. Не е лесно и не става насила, нито плоскостите за мислене и развитие са малко ... Но не трябва да се отказваме! И трябва да почнем от самите себе си!

Какво не разбра, магьоснико? Дар го е обяснила много точно. Като излязат от България, децата губят и народностната си принадлежност.
Ще си позволя да ползвам пример от Германия. Една дебютираща писателка, Анели Шенкел/ Ким Йонг Ху според свидетелство за раждане/ , осиновено от германци корейче,  разказва в книгата си "Копринената дъщеря" как след 20 години открива биологичните си корейски родители и за културния шок, който преживява. По случай седмица на интеграцията в Германия, тя даде интервю, в което изказа констатацията, че е по-добре децата да се осиновяват в естествената си среда, или поне да се положат максимални усилия за това преди да се пристъпи към международно осиновяване. Иначе целия им живот е подложен на изпитания - тук принадлежа според физическите критерии, а тук е психологичната и културната ми принадлежност. Но и за двата свята ще остана чужда.

За какво ли му е на човек народностна принадлежност, ако няма човешко достойнство? Децата от домовете ровят по кофите за боклук. Преди няколко години, момче на 18 години, което се грижеше за по-малкият си брат и сестра трябваше да влезе в казрма, за да не затрие, може би българската армия. И докато той служеше на страната тези две деца престояха ТАМ. Всички социални работници познаваха "случая". Питам се, така ли нямаше вариант? Питам се на кой ли му пука? По добре да не пиша, че имам чувството, че ще изригна в песимисъм, от който няма нужда.
Децата с увреждания, които живеят в семейства са предизвикателство дори за семейство с високи доходи. В тези семейства има травми и проблеми, които остават скрити, жизнения стандарт драстично пада. Никой няма интерес към идеята да се подпомогнат тези семейства, за да "оцелят" психически и духовно. Дневните центрове събират хора с широки сърца, но на психическото натоварване и унизителното заплащане малко турдно се издържа.
Написах около 30 писма - само Душана Здравкова го прочете. Стана много песимоистично. Няма да пиша, но ще чета и ако мога ще помогна.

Дефи помоли и аз се чувствам отговорна да напиша за своите впечатления от срещата! И на мен би ми било интересно да видя отзиви за нея, но нямам време да чета! (Ако ми  ги посочите с линкове би било добре!) ..
Вероятно ще повторя някои впечатления на очевидци, но със сигурност те ще звучат различно, пречупени през моята чувствителност! Дано откриете нова информация и не Ви е отегчително с моята дописка!?

Като прочетох вашите постинги тук открих няколко, които1 към1 назовават неща, за които се каза на срещата или пък се разбира за тях през направените на нея изказвания:





На база тези два цитата можех да си спестя цялото последващо писане като обобщя:

*От мрънкането на представителите на министерствата впечатлението бе, че се чудят как да прехвърлят отговорността за децата, като се отърват от тях (прехвърляйки грижите, които им дължат) или на друг дом или на родителите им! Да, ама от всички уведомени биологични семейства (май30) само едно е отговорило, че е склонно да вземе обратно детето си!

*Да и имало пари! В домовете си било супер и: “Не мога да допусна, че в Могилино има дете, което гладува” - вбесилият ме бисер на заместник-министърката Иванка Христова(МТСП)… Как беше: “Когато фактите говорят и боговете мълчат!” Явно някои се имат за по- висши същества и от тях!...

 Аха, ето защо почти не запомних имена и лица от представителите на министерствата-тези безплътни свръх същества!... Запомних обувките на министершите дами и бижутата по ръцете на г-жа Местан- красота от материал с неизвестно за мен име…Дрехите им- все скъпи и елитни… Не само по дрехите, но и по безпокритийните думи може да ги познаете…

Мисля, че чувствителността ми към обувките (като издаващи стандарт на живот) е от времето, когато работех с хора с увреждания. Бях като хипнотизирана и потресена в същото време от обувките им! Никога досега не бях виждала толкова износени обувки с изтрити подметки, някои от които с огромни дупки или със закърпващи корекции една над друга!… Стандарт на живот!-Децата в Могилино нямаха и обувки!..
 Наскоро за първи и единствен път надникнах в “Красива мама” - лутането беше какъв часовник да си купят мамите там… оказа се, че еди какъв си за 2000 лв. не си заслужава – прекалено смотан бил!...

Та да влезем с моите крака и обувки в Червената къща!

Отидох в 18ч точно и на вратата имаше отгромна опашка от чакащи да влезат! Вътре залата (неголяма) препълнена! По силата на “последните ще бъдат първи!” се оказах най –отпред в линията донесени допълнително столове току срещу участващите министерски и неправителствени представители!
 Останах с впечатление, че всички желаещи да влезат бяха приети. Имаше и правостоящи!

Представиха ни едночасова версия на филма , донесена в последния момент от Кейт, поради което и само на анлийски.

След филма имаше повече от два часа дискусия. От публиката имаше активност и интересни въпроси, включвания, коментари! Осрещната страна на отговарящите: представители на министерства и НПО-та.

Срещата според мен беше със силно представяне на ангажираните в случая институции. Перфектно модерирана от непозната за мен дама, която се представи като “проследила случая от самото му начало!”
За Ваша информация и с усилие си възстанових имената на някои от министершите представители:

заместник-министърката Иванка Христова(МТСП);
Министърът на правосъдието Миглена Тачева ; Ширин Местан;

Представители на:
Агенция за социално подпомагане;
Министерство на образованието;

+
представители на НПО:
Славка Кукова; Елка Налбантова (Алианс на българските НПО); Цветелина?-директорката на червената къща; Роси (Лавендер);
В публиката бяха и представителя на УНИЦЕФ и-г-н Иван Станчов- основател на център за рехабилитация на деца с множествени увреждания “Карин дом” във Варна, бивш посланик на България във Великобритания и министър на външните работи.

 В преходното пространство между публика и отговорни лица ще запомня Джорджино- младеж израснал в институция и живеещ като безпризорен около НДК с видим етнически произход. Получил подадена ръка от Червената къща “за да им помага!” Мисля си, че нашата организация би била успешна дори ако е успяла да направи нещо за поне един Джорджино! Това момче на няколко пъти взима думата, не винаги адекватно (просто имаше много неща, за които искаше да сподели и разкаже), но беше изумително многократно по сензитивен към показаното във филма от министершите представители.

 
Срещата продължи от 18.30 до 22.30ч.

Представителите на министерствата “запомних” както споменах по-горе като усещане за нищо неказване- без имена и почти без лица! С вид на провинили се обещаващи добро поведение деца!...

 Представителите на НПО – пълнокръвни, енергични, загрижени, компетентни, работещи! Запомних ги и като визия и като позиция, като ораторски възможности: всяка дума казана на място и солидно аргументирана - Славка Кукова, Елка Налбантова и Роси-Лавендър (ама, че дар слово! Всяка дума камшик)

Министершите пратеници говореха пълни клишета като цяло в стил: ”Никой не може да ти даде това, което аз мога да ти обещая и Обещай ми светло бъдеще!” Обобщено отговорите им чиновнически гласяха: “…има предписание, има разработени проекти, план за действие, ЩЕ се работи…"
 И въобще толкова работа е свършена и таакооова изключение е Могилино, че хай-ако си българско дете с увреждане- кеф ти безпроблемно интегрирано образование с разработени програми и ресурсни учители!(Бля!) или пък лукс на… как се казваше там – дом (таелевизори, басейни; храна)! (Бля, бля, Бряя!)...

Двата словесни диаманта:

Могилино е изключение и другите институции в България едва ли не процъфтяват (Ширин Местан).;

“Никое от тези деца не гладува!”- Иванка Христова

Гневен въпрос отпубликата: “Как можете! Как не Ви е срам! Не виждате ли децата - скелети от концетрационен лагер! Как можете да кажете, че не гладуват!?”
Отговорът:”Хък-мък- мии, то ние превеждаме пари за добра храна на общините, пък теее мммм къде отиват?...”
Липса на контрол, на реални отчети!

На фона на министерски уверения за прогрес в социални програми за грижи, директорката на Червената къща ги заби с откритието си- отчетен доклад по проблемите на институциите за деца от 1985 г-който звучи идентично на настоящото дсъстояние на нещата и разискваната ситуация!


 
Не питах! Слушах, гледах, кроих шапки и… се ядосах! Мразя да заставам на сцената под конуса на прожекторите, пък то точно тъй се получи! Бяха засегнали некомпетентно реалността за децата с увреждания и техните родители!( Горда съм с предложението на мой приятел: “Грижите на майките на деца с увреждания да бъдат признати за труд, достоен за заплащане и за трудов стаж за пенсия!”)

 За осиновяването не бе и станало дума! Въведох темата с процедурните затруднения и недомислия! Веждите над красивите очи на Местан се вдигат невярващо: “Амии! Така ли, нима има такова нещо!?”
Вбесих се: “Не се правете на изненадани! От известно време Ви заливаме с писма- наши изповеди, спестяващи Ви време за изследване на ситуацията!”
Местан, Иванка Христова, АСП и МО –представителите клатят признаващо се глави:”Аха, знаем, знаем! Значи ето кой ни затрупва пощите и бюрата!”

Знаят за писмата, знаят! И са уплашени! Очите им го издаваха ясно!Троснах им се: “…четете ги тогава! Те са на базата на практически опит и така ще си спестят много напразни усилия! И ни давайте адекватни отговори!”

Обещаха с клатене на глави - толкова бяха уплашени, вероятно от нестабилността на столчетата под д-тата им!?

В отговор на моята поява всред публиката изникна и министър Тачева, която информира, че “…промени, касаещи процеса осиновяване ще се внесат или чрез промяна в семейния кодекс или чрез нов законопроект!”

Какво ще е следствието от тази среща и ще има ли такова?
 Каката го е изкудкудякала много точно!

quote author=ku[d]ku[d]yaka link=topic=234795.msg5508801#msg5508801 date=1194596134]
основната цел на едно такова занятие е информирането и постоянното повтаряне. Ако щете и пропаганда го наречете. Може да ви прозвучи и странно, но ми е писнало да чувам и да чета: "На мен ми е много жал за тези деца и...[/quote]

Сега вече с чувство за изпълнен дълг излизам във форумен отпуск, за да си отхвърлям камарите работа, дето заради форума се натрупаха,  дордето “работейки" в него "отпоскувах” в извън форумната реалност!

благодаря, Венециас. аз инак съм проблематична с четенето на дълги постове, но този го изчетох от край до край. 
не отидох, защото просто не намерих сили да седя и да слушам цинизми. аз малко първосигнална си падам и можеше сега да лежа вече в затвора, щото съм нападнала някого в момент на афект.

Напоследък животът така ме е стиснал за гърлото, че едва намирам време да "хвърля по едно око" през вечер във форума. И аз като Мата не мога да чета дълги постове (просто не ми стига времето), често пропускам писаното по теми които ме вълнуват и после се включвам "ни в клин - ни в ръкав" ...  даже вече не смея много много да пиша за да не си навлека забележки.
Венециас, много благодаря за изчерпателната картина от събитието. Думите по-горе ми направиха най-силно впечатление ... Тези хора се опитват наистина да живеят в един друг нереален и извънземен свят, който наистина не е нашият. Пазят си топлите местенца под дупетата, консумират нашите с вас пари на съвестни данъкоплатци ... и какво ли не още за жалост ...

Най-гнусното е, че те действително живеят в друг свят. Тези хора нямат и капчица емпатичност. Не може да се разчита на помощ. Не ги интересуват нито децата на Могилино, нито другите душевно осакатени деца в домовете. Кой им развалял спокойствието като затрупвал бутара и пощите им? И как да четат като при мен продължават да се връщат писма, че са изтрити, без да бъдат прочетени. Явмо моето писмо "едно българско семейство..." е спам. Така както за тях спам съм и аз и семейството ми.
Аз от човешко бездушие изпадам в истерия. А най-тъжното е, че някак тайничко си пожелавам да мога като тях. Защото от тази безумна борба с вятърни мелници и хищни мелничари започна да не ми достига оптимизъм.
Не бива да се спира. Аз си мосля дали да не пусна писмото по електронната поща още веднъж, че другият вариант малко ме затруднява.
Какво в крайна сметка се случи в Червената къща. Какво поеха като ангажимент /освен онези, не ми идва наум друго/?