"Войната на таралежите" , или - "Неам нерви вече...."

война без жертви не може!голяма работа 1-2 чинии,само да не се порежат!малкият беше на 3 когато обожаваше да мие чините/а аз след него/но сега нищо не прави чака кака,бате,мама да му занесат вода,,,
е прави това онова но той пък все имал да учи???

..нещо не съм се изразила явно правилно в 1вия си пост и съм засегнала някого без да ща..
...за мен постове-"о,това го има и у нас,ужас е"-не са много конструктивни,затова и казах за книгите,защото там има идеи как да не е толкоз често явление
..не мисля че е до дете/ца; има го във всеки дом,наша отговорност е да го обърнем на + опит
Та- прочетено в книгите (не съвсем неизвестни):
-ролева игра (ти му взимаш мечката любима,аз ти взимам книгата любима-как се чувства той и тим,говорим,даваме име на емоциите и пр)
-ако има повече от 2скандала за 15 минути значи нещо не е наред-гладни,жадни,болни,уморени
-има общи играчки и лични такива,за това се знае от мига в който играчката влезе в дома,както и последствията от неспазване на територия
-не се вика наред с тях; безмълвно се взима повода за спора или каквото,но родител с изпуснати нерви не е в помощ
-избират игри заедно и докато не постигнат консенсус не ги пускам да играят заедно след скандал
-след 2 дърляници , 3 предупреждения и кратка тирада за уважението ги разделям в 2 стаи,после се извиняват последователно и им давам 3 шанс (не се е случвало да го дънят)
-прекарвам време отделно със всяко дете поне по мин 10ина мин на ден,за да няма дръляне за внимание
-оставям им много малко неструктурирано време (има много писано за ползите от занимания,режим и пр)
-винаги имам план какво ще правим после и ако се държат безобразно после-то не се случва (не ходим до библиотека,на парк,на гости и пр)
-играя на 'ако не е брат ти ,а еди-коя-си приятелка би ли...?",най-често отговорът е НЕ,и така осъзнава че и той е човек,нищо че и е брат
-по-голям и по-малък не важат като категории при караници,еднакви правила има и за 2та
-карам я да рисува защо се карат (винаги помага)
-къпя ги ако е непоносимо

пак казвам-това е много здравословно поведение(пак според книгите защото така се учат на лимити в безопасна територия и само от нас зависи дали ще е + или - опит..

забравих да кажа-на ревност не вярвам!това,за мен,е удобен кюп в който се хвърля какво ли не за по-лесно; ревниво дете не би имало ако ние си играем картите добре,с мислене всеки миг,с информираност и чувствителност към всеки нов момент..

anette1104, 
много добре си отговорила. Само в частта за ревността не съм съгласна много, защото винаги има поне малко ревност към другия, само който не е имал сестра или брат не може да усети това. Вече от родителите зависи дали ще я разпалят тази ревност или ще съумеят да я запазят в нормални граници. Едва ли по-голямото ще ревнува толкова много по-малкото(и обратното важи) ако не му се натяква постоянно че е по-голямо, че трябва да е по-умно(и съответно винаги да отстъпва) и при караници между тях на голямото да се карат, а малкото да утешават...Всичко зависи от нас, родителите.

Благодаря за чудесните съвети (чак сега се усетих, че аз малко емоционално в поста си само си излях душата, но нека има и тази гледна точка все пак), дай Боже след година-две да имам второ детенце, точно такива отношения ще спазвам - неутралитет и ненамеса в спора им + пълно равенство в похвали и наказания...

Повечето родители казват, че се държат еднакво с двете си деца, но почти никога не е така, просто не го осъзнават. Винаги очакват голямото да е по-зряло, независимо дали разликата е две, пет или седем години. Децата са си деца независимо дали са на 2 или 8 години.

Само да вмъкна, че аз съм станала кака на 1,3 и още оттогава от мен вече се е очаквало да съм по-зряла. Синът ми в момента е почти на 2 години и ми се струва бебе...Никога не съм забравяла следната фраза: - Дай й играчката, Мише, ти си по-голяма и по-умна, а тя е малка и глупава и не разбира! - това явно в периода когато тя е била на около годинка, а аз на около 2, когато тя е искала нещо и само е пищяла за да й го дам. На родителите ми им е било по-лесно да вземат от мен и всичко мирно и тихо, отколкото да заиграят сестра ми с нещо друго, например. Защото аз доволна, че съм по-умна след кратък протест при вземането на играчката. Ей такива малки неща, пък се запечатват за цял живот...

anette1104, с две неща не съм съгласна - с това, че не е до дете и с това, че няма ревност.
Може би ревност е силна дума, но определено това, което е като израз на ревност го има навсякъде. Наречи го ако щеш борба за надмощие, желание за доказване на нещо си - има го и няма как да не е така. И в книгите го пише също. Номера е да се приглушава израза й, да се опитваш да потушишш бурите, а това не винаги става толкова лесно. Още повече се усложнява ситуацията , когато някое от двете не съумее да разбере и проконтролира емоциите си, а това е неизменна част от развитието на всяко дете. Мисля, че всеки минава от там рано или късно.

И да - зависи от детето. Много дори. Няма еднакви хора, а децата са си хора, но мънички. Идват на този свят с вече заложен нрав, характер, който с годините се развива с наша помощ естественно. И това, поне за мен, е пътеводната светлина в избора ми на подход към всяка една. Единствено правилата вкъщи са еднакви за всички. Когато стане въпрос за наказания - наказвам така, че да е еднакво тежко и за двете . Какво имам предвид ли - ами примерно едната обича най-много от всичко да играе на компютъра, другата пък - да гледа филмчета. И съответно общото наказание включва и двата елемента . Нещо такова. Ама това са си моите начини на действие, съобразени с моите деца. А че се стига до крайности понякога - ще се боря, къде ще ида. Все някой ден ще се оправят нещата. 

Другите са го казали за ревността. Няма как да се избегне - някой, който е притежавал пълното време на мама и тати, бил е с предимство поради факта че е любимото същество на мама и тати, изведнъж да се окаже, че трябва да поделя всичко с някое друго същество. Ревността при по-малките деца е значително по-малка, защото идвайки на този свят те вече делят мама и тати с друго дете.

Но искам да наблегна на еднаквото отношение към децата. Моите деца са много различни. Също така ми е различно и отношението към тях. Но много неприятен е момента, в който роднини се опитват да внасят корекции в нашите възгледи, при това пред децата. Така например една от бабите, която се пада моя родна майка изтърва пред сина ми твърдението, че съм обичала повече дъщеря ми. Не може да се отърси от факта, че обича повече брат ми от мен, и очаква аз по същия начин да обичам по-голямото си дете.
Разликата в характерите им, разликата в половете им, разликата и във възрастта им налага различно поведение към двамата. Ама голямото вчера ми изтърси "да ама малката не учи уроци в къщи" (тя ходи на градина)... Е къде по-равно отношение да имам към тях, след като той се сравнява с 6 годишно дете за задълженията в дома...

Но в общи линии - за да се намали ревността никога не трябвало да се сравняват децата едно с друго. Това го пишеше някъде по книгите. Защото сравнението създава съревновние, а то подклажда ревността. Обаче същата моя възпитателна родна майка като дойде на гости не спира да сравнява едното ми дете с другото, пък после минава на сравнения с братовчеди... А не се мисли за изкукала...

Неизбежно е сравнението. Ако не го правя аз, правят го роднините, правят го госпожите в градината, комшийките...
Но ние като родители трябва да сведем до минимум възможността тези сравнения да пуснат корени в детските мозъци.
Всяко дете си е индивидуалност. Никога, ама никога не трябва да го забравяме. Разговорите с две, три, пет деца не бива да протичат по един и същи начин, като на конвейр... Същото се отнася и за споровете им - спорът се прекратява с разговор и с двете. С различен подход.

За мен определението е не толкова ревност, колкото опит за привличане на родителско внимание, дори и с постъпки, за които знаят, че ще бъдат наказани.

Живеем в къща, в която понастояещем има 4 деца - моите две на 5 и на 7 г., и две сладурчета - на племенника на мъжа ми - на 3 и на 1 г. Голяма веселба е!  Това което ми прави впечатление е, че моите деца се разбират много по-добре поотделно с 3 годишния юнак, отколкото помежду си. Няма общ родител, чието внимание да делят.

Мисля, че това е много показателно!

А относно наказанията - не наказвам и двамата. Търся виновния и наказвам само него, другото ми се струва несправедливо.

Абсолютно съм съгласна със това твърдение, но жалкото е, че е неизбежно. 
Мен като малка постоянно ме сравняваха къде със сестра ми, къде със някое комшийско дете или съученичка. Майка ми имаше такъв подход (и не само тя). Аз лично растях със абсолютно никакво самочувствие, защото знаех, че еди коя си е със нещо повече от мен във дадена насока. Или пък сестра ми макар и по-малка от мен е доста по-умна и със светлини години по-добра от мен. Това не може да не породи завист или ревност anette1104. Родителите често забравят обаче, че всяко дете е индивидуално и не е задължително детето им да има точно еднакви интереси със комшийското дете или пък със по-малката си сестричка. Майка ми обаче със нейния странен подход, виждам че прави сега същото и със внучките си.  Сравнява щерка ми със братовчедка й (която е на 2 годинки, дъщеря ми е на 3год и 8 месеца). Племенницата ми ходи на ясла и знае песнички и стихотворения, а моето магаре не ходи и не знае чак толкова много, но ме е яд, че от устата на майка ми постоянно излизат думите такива каквито към мен едно време. Което ме навява на мисълта, че още не й дошъл акъла или пък не осъзнава колко неправилно постъпва, което е по вероятно! ''Вики, я изпей някоя песничка, я виж Г... колко много знае...'' или нещо подобно. Това си е абсолютно сравнение между двете деца и предпочитам да го оставя без коментар...
 Освен това когато често си ядеш пердах, заради по-малкото си сестриче или братче, тогава нещата определено загрубяват. На моменти дори съм си мислила, че съм осиновена, заради отношението им към мен. Това като си го мислиш и не го споделиш със родителите си е много тежко и нараняващо психиката.
Да, смятам, че родителите във повечето случай са виновните за отношенията между децата си, ама не го осъзнават. Аз вече като пораснал човек, виждам грешките на родителите си от онова време.
Надявам се, да не допусна да бъда такъв родител. Нищо не мога да кажа, защото за сега имам само едно детенце, което пък расте доста голям егоист, което също не е хубаво...
.............
Ама, каквото и да си говорим ... трудно е да бъдеш родител! 

 anette1104, напълно съм съгласна с теб. Категорично подкрепям това, че няма никакъв смисъл и полза човек да вдига рамене (или ръце ), да казва-"ех, какво да се прави" или още по-зле-"няма какво да се направи...", защото има какво! Напълно съм убедена. Написах го и в предните си постове. Да оставиш на времето или възрастта (или и аз не знам на какво), да  оправи нещата, или да се оправят от само себе си или, още по-лошо, да се примириш,че ще се влошават...Е, за мен това не е приемливо. Не се връзва с моята представа за възпитание и отношение към децата и толкова! Както казва На Кронки жена му, "трудно е да си родител" и е по-добре човек да е наясно с това, но и отговорно да подхожда, въпреки трудността... Не ангажирам никой с това и не обвинявам-само изразявам личното си мнение и разбиране.

Ух....Излиза, че съм лош родител щом ми се случват такива неща... Ще трябва да поработя май ...над себе си

Сравнението между двамата...ами неизбежно е. Старая се обаче никога да не го правя явно и пред тях.
Всички останали обаче ги сравняват и особено в детската много ме ядосаха как се изредиха - всички учителки, лелки, директорката, дори охраната, да ме питат дали и той е толкова умен като сестра си(това винаги в негово присъствие)
Добре, че още е малък и най-вероятно не му е стигнало до мозъчето за какво става дума(надявам се поне).

Сестра ми много я тормозеха всички, нали вървеше след мен и все ни сравняваха(все в моя полза), въпреки, че нещата не бяха сравними - ние бяхме мнооого различно, с различни интереси и възможности. Тя си беше силна в едно, аз в друго, ама защо никой не го виждаше...не знам.

Какъвто и да си, си родител. Посипи си главата с пепел и се захващай със задълженията си. 
Ти викаш за помощ, хората ти помагат. Дават ти съвети. Анализират вероятни твои грешки. Не се треси излишно. 
Дадох акъл, но не ми пречи да повторя: никога не влизам в спора. Раздавам правосъдие по равно. Случвало се е, когато влетя в стаята, голямата да застане между мен и малката. Щото знае какво може да последва. Като в мафията сме. 
Разпитвам едва след като са се успокоили. И тогава се получава по-готин разговор.
- И ти защо я удари?
- Ми защото се ядосах, че ....

..от казаното излиза (дано съм разбрала правилно думите ви) че децата ревнуват защото ние
а) сравняваме
б) прилагаме 1 мярка на 2 абсол.различни човека
в) нямаме време да се спрем и да помисилим стратегия,а след 10 часов работен ден и готвейки вечеря можем само да викнем и да разделим..

всичко казано е така,но и 3те точки са дело наше,не на децата -т.е те "ревнуват" защото ние не сме си свършили работата,не защото от мига в който са се родили това им  е даденост

разбира се че е ужасно трудно,особено при деца с малка разлика- да съобразиш вкусове за ядене,дрехи,излизания,рдни,приятели;да не сравняваш; да има дадеш време здравословно да решат спора за да се научат как с прави-така че всеки да се чувства уважен  и личност-но аз лично никога не съм мислила че ще е лесно или че ще ми дойде отвътре (затова и м-у другото чета по темата нон стоп,просто защото често не се справям)

Знаточе, тъй си е - разговора тече по друг начин когато страстите утихнат. То и при големите е така де. Отшумяха уикендските "драми" с идването на новата седмица и редовните задължения. Като че ли нямат време да се сдърпат качественно А що се отнася до грешките - човешко е. Твърде е вероятно и да съм допуснала и аз такива - я съм се разбучала неоснователно, я нещо друго... Поне се опитвам да си ги поправя, извинявам се редовно за изблиците и...така.
Ще прозвуча пак като развалена плоча ама - всьо будет в порядки...някой си ден .
Кофти звучи ама си е така. Помня колко съм се тръшкала и ревала за някакви моментни състояния на едната и другата докато бяха по-малки и как все ми казваха, че ще се израсте и това, а аз не вярвах. Е, така стана. Не и без мое участие разбира се. Но и времето много ми помогна.
Та - благодаря на всички ви за дискусията. Получих много ценни мнения, съвети и гледни точки         
Никой не е казал, че това им е даденост. Ревността е вид емоция, а не черта на характера. Поне аз така я разбирам. Много често родителя няма вина за породената такава емоция, както и обратното също важи, но не е правило в никакъв случай. Страшно много неща могат да отключат това чувство , а наша работа е да научим децата да го разбират и контролират. Това е моето мнение. 

При нас е същото, а моите са само на 4 и 2 г. Надявах се до година две да отмине, но ......... Ако продължи до пубертета, незнам как ще я караме. И при нас малката е много чувствителна, занимава си се само с нещо и кака й все ще намери начин да я закачи, раздразни и разреве. Ще следя за идейки за справяне със ситуацията.