И заявиха със строг тон, че ако не взема да се погрижа за тях щели да ме номинират за изгонване 
) и почти всеки път го глобяваха за превишена скорост. Любител на високите скорости.....и то с Москвич . Та така не знам къде сме били стигнали, някъде дето вече се усеща дъха на морето.....та някакъв чичка с Лада изпреварва баща ми. Баща ми: "неговата мамица, ще ме изпреварва друг път". Та като даде газ, газ, като се започна едно лудо изпреварване и така около час сигурно, де да знам, може и по-малко да е било, но по едно време влязохме в някакъв град, даже и табелка не сме видели. Ладата понамали скоростта, баща ми се изсмя :ААА, умори се ти. Видя ли кой е победителя". Да, ама Ладата хоп и спря пред една къща........жената отвътре отвори портите на двора и човекът си влезе дом, дето се вика......А ние не знаем къде сме. Баща ми срам, не срам слезе и отиде да пита авера къде аджеба ни е докарал с това увличане в надпреварата. Оказа се, че сме пристигнали в Девня. В тоя дух и аз да разкажа за първото ни семейно море, ама като дете, взели сме си едно оранжево трабантче , пушка, брат ми му викаше Стрелата след тоя случай Та тъй, пътуваме ний за Бургас, 1995 година, то едни големи коли, едни братя руси от Изтока, пък ний от Македонията идем хехе, свитички в нашта мила, първа колица, гледаме свят 
Движим се със 60 -70 км по магистралата, баща ми млад шофьор, не смее човека повече...обаче гледаме все ни подминават, свиркат нервно, викаме с братлето " Дай газ, тате, покажи им 
!" и тате ускорява, кеф му е на човека, майчето започва да нервничи, и стиска седалката, и вече стигаме 100км, картончето се клати като в лодка в буря и се задава един огромен тир зад нас, започва изпреварване, и свири, ама се къса с клаксонааааа, лелееее, тате вика, какво иска тоя бе, картончето се клати, ама ще излезем от пътя, такъв вятър от тоз тир, ще изхвърчим изравнява тираджията, свалил стъклото викаааа нещо, тате се чуди и блещи очи, мама вече крещеше, ще се мре, хихи, ние се кефим, та гледаме после, нашенец човека, да поздрави, тъй беше традицията тогаз, надалеко нашенци да си смигват ххихи няма да го забравя това море, тая картонена пушка ни закара без проблем до морето, че и хайманосвахме насам-натам, тате супер горд вика, ей германска работа, не се дава и на тирове хихих Да отбележа само, бяхме единственото трабантче, дето видяхме през цялата почивка 
. На следващия ден, ставахме рано,рано в 6, в 6,30 ни товареха на едни джипки и в 7 вече копаехме, че август месец - голяма жега, издържаше се до към 12 и край вече. Та така на разкопките сме. Копаем си, копаем си и по едно време вдигам аз глава и какво да видя, ма то само аз си копая. Пред тоалетната се наредили жените и чакат (имахме само една химическа тоалетна на един от хълмовете), стиснали се за коремите и охкат. Мъжете нейде из пущинаците тръгнали да си търсят подходящи местенца да се облекчават. Жените нещо и те с еотказаха да чакат и тръгнаха да си търсят храстчета и дървенца. На терена останахме само аз и Плетньов, който тогава ни надзираваше, понастоящем май е директор на Варненския археологически музей). Спомням си, че беше някъде преди 10, тък като в 10 имахме кратка почивка. Та точно тогава дойде баш си шефа, този, който ни ръководеше разкопките. Гледа той, гледа, само аз връткам лопатата, нийде никой друг не се вижда. Пита той Плетньов какво става и човекът му разправя "Диария". "Е, как диария. Всичките ли?". Всичките, без Петя" и Професора мълча, мълча и накрая каза "Ще им кажа на онези от столовата никакви яйца повече". 
Препоръчани теми
