Семейни трагикомедии и битовизми

Досега само чета и се веселя.Рядко готвя и много внимавам, но  преди малко щях да направя сладки пържоли. Уж щяхме да ходим при една от сестрите на мъжа ми в Симеоново да празнуваме, но той нещо се разболя и решаваме да останем. Бързо купих 2 пържоли, начуках ги и им слагав подправки. В един момент се усетих, че държа буркана със захар, вместо сол. Весело посрешане на новата година. Догодина ще пиша и други работи.

Туй за което се сетиш, ти го пожелавам. Ти си най - позитивната личност, която срещам напоследък. А трябва да сме повече

  Не знам на кой му е смешно, аз съм просто шокирана от историите ти беболина. Не само не ми е смешно, всичките истории са супер-гнусни. Четох ги с ръка на устата и се чудех наистина ли ходи толкова простотия по белия свят. Съжалих те цялата. Има ли някой който да е наред с главата в твоето обкръжение? То приятели и познати, роднини, свекърва...горката! И приемаш тези неща с усмивка? С такива гнусни хора в живота и две думи не разменям.

Ми що ги четеш?
  Стой си в филма за принцеси.

Тогава не се слушай, ще ти стане лошо 

А, като четох на кака ви Сийка за сърмите и че е царица на сандивичите, се сетих как аз правих за първи път пържени филии при първия си неуспешен опит да заживея с мъж. Не ме остави заради филиите, де   Знам аз, че с яйце се пържи и почвам. Чуп две яйца в купичката. Бъркам. Омацвам хубаво филията и я пържа. За 3 филии ми отиват двете яйца. Аз нещо смътно усещам, че не е както трябва, вкъщи не отиват толкова яйца, ама не мога да се сетя и продължавам. Туп две яйца - 3 филии...Накрая 6 яйца - 10 филии. А едни вкусни, вкуснииииииии. Момчето ми ме пита как съм ги докарала такива жълти и вкусни и аз обяснявам системата. Той ме гледа, гледа..."6 яйца за 10 филии?!". Аз гордо кимам. И той казва - "Ми то се слага и вода с яйцата...Ама нищо де, вкусни са".
И сега само като ме види някъде случайно и все ме пита дали още правя 10 филии с 6 яйца

Със същото това момче като бяхме заедно, живеехме с още две момчета. Та съм решила аз, че ще ядем пълнени чушки, които си нямам и никаква представа как стават. Викам на единия съквартирант да се обади на майка си да пита. Съответно обстановката е следната - съквартирантът говори в хола с майка си, другият съквартирант стои в хола и ми препредава съветите, а аз в кухнята мацам ли,мацам оризи и кайми...Обаче нямам спомен дали стана хубаво с тоя развален телефон...

Добре че пткрих темата в неработен ден

xenia,аз пък съжалявам хората като теб,без капка чувство за хумор и които се вземат много насериозно.
Еовин,и аз правих такива филии,освен многото яйца и 2-3 кофички кис. мляко ми отидоха.Ама колко вкусно стана.......

Хения,
ако човек не може да се надсмее над себе си и обстановката в която живее трудно ще се справя с живота. Аз пък те съжалявам, че нямаш контакти с такива хора, защото то си е направо поучително да се срещаш с тях. А пък и от къде нашия Алеко Константинов щеше да черпи толкоз много материал да разкаже за българина, ако не от тез хорица    и Беболина как щяхме да  открием ако не бяха нейните домашни "животни", да има жената с какво да ни забавлява. Едва ли и е леко, но пък надявам се намира утеха в писанията, а като гледам и Фен клуб вече ще и спретваме  и я прославяме през девет форумски теми, та в десета.
Честита нова година, много здраве и творчески успехи!

Ти пък danibaby, за какъв хумор говориш? xenia не може да диша, ако не клъвне някой.Това и е на нея забавлението.

Весела Нова Година и по-малко ядове!

Xenia, няма нужда навсякъде да сипеш злоба. Гледай малко по весело на живота, ще се почустваш по-добре.

Сърдечни поздрави на всички. Нека новата година ни зареди с оптимизъм. Ксения (много любимо име-означава странна, различна, непозната), пожелавам ти стерилният ти свят да е все така стерилен и всичко, което ти намираш за хубаво да ти се случва. А дори да срещнеш някой от нас, простолюдието, не унивай, смей му се!
Тази нова година посрещнахме семейно, спокойно. А преди няколко години, още ги нямаше децата и аз един месец предварително обявявам, че тази ще е семейна, само аз и милото, никакви гости, никакви купони. Да де, ама навръх нова година към 9-10 часа вечерта се обажда зълва ми и вика, аз съм днеска на три купона, какво сте се заврели вкъщи, пенсионери такива. Малей, смъртно ме обиди с туй пенсионери. След кратка свада с любимия, какъв мъж е та не е резервирал дискотеки, ресторанти и плахите му опити да се защити, че това всъщност съм искала, аз трясвам вратата и отивам в другата стая. Решавам, че въпреки всичко ще празнувам и почвам да се кипря. Обличам, събличам, чак се и гримирах и понеже не съм много майсторица в тез работи-мажа, бриша, мажа. След два часа вече съм доволна от резултата, отивам вече в другата стая и що да видя-нашият опънал диванчето, постлал си завивките, облякъл си пижамката и се мушнал в леглото. Страхотна картинка бяхме-аз като за пазара за булки, а той по пижамка. После се поотпуснахме де. Не знам как се танцува върху маса, ама върху разтегателно диванче трудно се пази равновесие...

Като новогодишен бонус, ще се копна от другата тема. Н тези, на които съм досадила с повторения, ще кажа-обещавам, няма повече така. Но просто не мога да не разпространя славата на свеки по-надалеко, постарала се е все пак...
И понеже много ме разприказвахте, ще ви разкажа как се роди знаменитата фраза "аз докато съм жива, синът ми в ресторант няма да яде". Ходихме до някакъв манастир, аз много бременна и много гладна, с ниско кръвно 70 но 50. Изчислили сме, че откакто кажа гладна съм, докът се гътна имаме половин час. Не сме си взели нищо за ядене, до вкъщи най-малко час. Наоколо само някакво горско кръчме, дето с много голям компромис можеш до норечеш ресторант. И като разбра оная ми ти свекърва, че ще се отбием през кръчмето да хапнем нещо, като зе да се тръшка, да увива, да се бие в гърдите и да нарежда: "Как при жива майка, на ресторант ше ми ходиш, пари ше харчиш, не не и не". В чудо се видяхме, само дето на земята не се тръшна да протестира. За да я успокоиме и обещахме, че само аз ще хапна нещо, колкото да не припадна и си тръгваме, минимум разходи. Сядаме, поръчваме за мене най-евтинкото - една пилешка кълка, за другите - една порция пържени картофки, да не преглъщат на сухо, като ме гледат как ям. Идва поръчката и докато се огледам, наща грабна кълката от чинията ми и я набута в устата си, на два залъка, без дъфчене, само я отгледах как изчезва в мощните и телеса. Ако щете вярвайте, пъвата ми мисъл беше за женицата. Викам си, ей ся се гътна, не може да хакне цяла кълка в гърлото си и да не се задави, ама оцеля, за веин късмет беше обезкостена. За тези дето ше питат, де е бил мъжа ми през това време, обяснявам, мъжът ми е център на вниманието и все обяснява нещо на някого, не спира да говори, усвоил е една особена техника, с която говори и докато си поема дъх, за да продължи да говори. То беше като в тъпа комедия-на фокус е някой дето примерно държи реч, а на заден план двама кретена се дърполят, е в случая единият кретен яде кълката на другия...Сега като мерна по телевизията състезание за скоростно хранене, все си мисля колко пари може да изкара тая жена...

Тъй, за трапезите. Признавам, много вкусно готви жената. Десет години с една и съща гостба ни посреща, ама много вкусна, та хич не се оплаквам. Готви месо, каквото има в наличност, с малко лукче, морковки, подправки и винце-бяло или червено. За гарнитура-сиренцето, дето сме си го донесли, зимата -туршийка някаква, а лятото от прочутите домати. Винаги това и месото винаги много крехко, дори и кокоше месо. Технологията още не съм я научила, но мога да ви дам нейната рецепта, ако искате . Веднъж ни черпи със телешко. Получи се така, че останахме сами на масата и тя много образно започна да ми разказва историята на теленцето, дето се мъдри в чинията ми. Как като се родило, при раждането, майка му губи много кръв, матката и излиза с телето, опитват се да я спасят, но горкичката все пак умира. Теленцето се гуши в нея и само дето не вика мамо, мамо, не си отивай...Нямало как, като не го захранила майка му и теленцето трябвало да мине под ножа. На това място вече тя си бърше очите, а на мене ми едно мъчно за теленцето, ма кво да правиш, вече се споминало. Свеки все повече се приближава към лицето ми с осъдителен поглед и почти нашепва - и сега ти ядеш това теленце...А то вкусно, вкусно ви казвам, просто се топи в устата, по-вкусно месо през живота си не съм кусвала. След кратка вътрешна борба, успях да игнорирам скръбта по вече загубеното, реших, че непоправимото вече е станало и спокойно си доядох. Сега знам, че щом тази случка не можа да ме направи вегетарианка, аз съм непоправимо загубена за тази кауза. Спестявам случаите, в които са ми броени залците, обидите, че с това ядене скоро няма да отслабна и подобни, аз на принципа-който се срамува, той гладува, не обръщам внимание и си папкам сладко. Утре пак съм тука и отново ви благодаря...

А за всички, дето се забавляват на историите ми, ще разкажа как завърши земния си път "корекомската" ми блузка. Като се роди малкия, поради липса на помощници видели-невидели, опряхме до свекървата. Дойде за седмица да ми помага. Един от дните протече така: всички сме в една стая, поради отопляемост само на същата. Тя баш в центъра на стаята, заела доста голямо пространство, си прави гимнастиката и нарежда: само се оплакваш от главоболие, ми то нямаш оросяване на мозъка, не правиш гимнастика, залежала си се тука, до главата ти не стига кръв и затва и си те боли...А гимнастиката и не е да речеш някакво тае-бо или динамична аеробика, ами повдигане на едната ръка, на другата, накланяне на главата към рамото, ама тооолкова бавно, все едно на забавен кадър я гледаш. Около нея следната картинка-бебето е на няколко дни, пищи та се къса, малката е на две годинки, не се е опомнила, какво точно се случва, ревнува ужасно много, отгоре на всичкото е със счупена ръчичка и е открила вече ударната сила на гипса. Между другото и тя реве, щото не я гушкам. Две пищящи деца, една гимнастичка за колорит и аз в паника, кое първо да гушна. Опитах двете наведнъж, ама малката много коварно и точно центрира бебко право в ъв фонтанелата с гипса...абе кошмар, гушнах ги като майките както кърмят близначетата -под всяка мишница по едно и ревеме вече и трите, а нашта убавица не спира с гимнастиката и през ум не и минава да гушне някой от нас, то е ясно, че аз до гушкане нямаше да се доредя, ма поне някое от мъничките...И в това време се превърта ключа в ключалката, тоест пристига мъжО и като се сурна онова ми ти женище, като се паникьоса, зер как ше я хване сина и в медитация, трябва усърдно нещо да върши и както се завтече, подбрала първото нещо дето и попаднало пред очите и много старателно се хвърли в краката на мъжа ми да забърсва пред него, зад него, да няма кални стъпки, ма и обувките, и всичко, много внимателно до най-дребното петънце. А мъжО се оцъклил и безмълвно гледа с ужас към ръката и. Тя, какво има сине, ето цял ден бърша и чиста, а той, много възмутен-хубаво бършеш, ама точно с това ли. А пък тя в бързината да подбере от стола бонбонената ми розова блузка, тънка като коприна, аз след раждането слон-балон само и се радвах и си я налагах на огромния бюст и с нетърпение очаквах деня, в който ще мога отново да се вдяна в нея. Ама нА, не и било писано, след чистката ни ариел ни джавол помогнА при прането...А чак след близо две години разбирам, че казала на мъжа ми, че него ден от сутринта ме врънкала и дърпала да сготвя нещо, та като се върне от работа, да обядва, ама аз съм викала - мани го тоя бе, той е голям, ше бръкне в хладилника и ше яде квот намери, дай ние да си гушкаме бебетата. Ма и мъжО един, аз да съм, такъв скандал ше му спретна, да си седи да си гушка бебетата, а той потаен, мълчи и си трупа, много му се ядосах...
   

Та за незабравимите 4 дена, когато свеки ми помагаше за бебко. Тя беше цанена за седмица, но на четвъртия ден се разделихме по взаимно съгласие, без скандали и делби...Още от първия ден се откриха с хазяйката,  с която живеехме врата до врата. Една възрастна и симпатична бабка. Та двете два дена си пият кафето и доста време прекарват заедно. Чак вечерта на втория ден се светнах, че не съм предупредила свеки, че хазяйката почти глуха и нормална реч няма как да чуе. Но пък бяха идеалната партия-едната не спира да говори, другата кима с глава и се усмихва любезно, всяка намери каквото и трябваше-бабата си намери компания, а свеки-слушател...Обаче имах неблагоразумие да споделя с милото откритието си и той веднагически изтропА на маман, че бабката е глуха. На следващя ден, въоръжена с новата информация, свеки отива пак на кафе. И след десетина минути чувам ужасна врява и крясъци откъм съседния апартамент и понеже много ясно се чува, слушам интересен разговор:
-Кур-ва е, ме-не слу-шай, крещи свеки
-Не е, знам я, про-у-чи-ла съм я, крещи хазяйката
-Айде бе
И като почна хазяйката да я информира, останах като гръмната-кога излизам, кога се прибирам, кой ми дошъл на гости, кога си тръгнал, колко стоял, всичко. Тя вярно ми правеше изненадващи посещения, но освен с гореспоменатия Точоро, не ме е хващала. Пък на него само един бегъл поглед да му хвърлиш, е достатъчен, да разбереш, че него нит за реален, нит за потенциален любовник можеш да набедиш. Пък и аз може да съм всякаква, ама свеки си го познава момчето-почтено, с жени не говори...След малко се чува-мръсно е, никаква домакиня не е, спи до 12 и така точка по точка, се изредиха всичките ми "квалитети". Ама хазяйката не се дава, люто ме защитава, все едно род брани. А аз не знам какво да правя, онея панели кънтят, стъклата дрънчат от виковете им, от съседните входове вече почват залагания е ли снахата такава, не е ли...Не събрах смелост да отида да тропам по вратата и да им кажа да спрат, че всичко се чува...Май съм единственият подсъдим, дето се моли защитникът му да млъкне поради гръмогласност...Спомням си, че затворих очи и изпращах телепатични сигнали до хазяйката, да не спори и да спре да ме защитава, че само ми удължава агонията, но изглежда телепатията не ми е силната страна, защото не подейства. Добре поне, че никой не извика полиция, че тези двете сериозно смутиха обществения ред. А аз както си мрънкях, че са бабешки суеверия, да не се извежда детенце до 40-ия ден и до 50-ия не смеех да си покажа носа пред хората. Дълго след това ако някой на улицата ме поглеждаше изпитателно, все си мислех, че е свидетел на надвикването. Така се прочух през два квартала в трети...