Здравейте,
Ще отговоря според личния си опит...
Въпросът е: "какво ще правя като умреш". Това е много важен въпрос, тъй като за детето майката освен най-обичания човек е този от когото зависи и физическото му съществуване. "Ако мама умре, кой ще се грижи за мен?" И мисля че по-правилно е да се отговори "Ако някога ме няма, ти ще бъдеш обичана и гледана от баща си, баба си.... Ти си най-прекрасното дете и никога няма да останеш самичка." И ако ви е страх да не създадете излишни страхове може да добавите: "Мама няма намерение да те оставя - грижи се за себе си, храни се, млада е, шофира безопасно, пресича правилно улиците и каквото още се сетите, но само неща, които наистина правите". Мисля че това ще има по-добър успокоителен ефект, защото е обоснован отговор. Според мен "Никога няма умра или ще умра, когато съм прастара" е обещание, което няма как да гарантирате, че ще изпълните. На децата това им е ясно и затова пак питат и пак питат. Те всеки ден чуват истории за катострофи и загинали родители. Как ще ги убедите, че това няма да се случи с вас???
Има и друга страна на въпроса- човек никога не знае... Никому не го пожелавам!
Аз бях на 9, когато майка ми почина. Много пъти съм се страхувала, дали няма да остана без майка, но мисля ще само веднъж се бях осмелила да я попитам дали ще умре? А въпросът какво ще стане с мен ако умре не можах да задам- а мисля, че ако знаех отговора му, после щях да си спестя много страдания.
Разбрах случайно за смъртта на майка си, подслушвайки телефона. Имах чувството че земята под краката ми рухна, представях си всякакви ужаси, а бях толкова уплашена, че имах чувството, че зад всеки ъгъл се крие по едно чудовище. Мислих си, че ще попадна в дом, че ще имам мащеха, че няма да има какво да ям, а какво ще правя когато съм болна... Бях толкова уплашена от това че се случва немислимото, че не можех да осъзная че имам баща, баба и т.н. Много обичах майка си и дълги години се борих с мъката, но страхът и ужасът, които изпитах тогава ми оказаха по-голяма психологическа травма.
Съжалявам че постът ми стана леко сдухващ. Не искам да навявам черни мисли. Просто изказвам мнението си. Мисля, че е по-добре истината отколкото спестяването. Простете ми ако съм пристрастна.
Виж целия пост
Ще отговоря според личния си опит...
Въпросът е: "какво ще правя като умреш". Това е много важен въпрос, тъй като за детето майката освен най-обичания човек е този от когото зависи и физическото му съществуване. "Ако мама умре, кой ще се грижи за мен?" И мисля че по-правилно е да се отговори "Ако някога ме няма, ти ще бъдеш обичана и гледана от баща си, баба си.... Ти си най-прекрасното дете и никога няма да останеш самичка." И ако ви е страх да не създадете излишни страхове може да добавите: "Мама няма намерение да те оставя - грижи се за себе си, храни се, млада е, шофира безопасно, пресича правилно улиците и каквото още се сетите, но само неща, които наистина правите". Мисля че това ще има по-добър успокоителен ефект, защото е обоснован отговор. Според мен "Никога няма умра или ще умра, когато съм прастара" е обещание, което няма как да гарантирате, че ще изпълните. На децата това им е ясно и затова пак питат и пак питат. Те всеки ден чуват истории за катострофи и загинали родители. Как ще ги убедите, че това няма да се случи с вас???
Има и друга страна на въпроса- човек никога не знае... Никому не го пожелавам!
Аз бях на 9, когато майка ми почина. Много пъти съм се страхувала, дали няма да остана без майка, но мисля ще само веднъж се бях осмелила да я попитам дали ще умре? А въпросът какво ще стане с мен ако умре не можах да задам- а мисля, че ако знаех отговора му, после щях да си спестя много страдания.
Разбрах случайно за смъртта на майка си, подслушвайки телефона. Имах чувството че земята под краката ми рухна, представях си всякакви ужаси, а бях толкова уплашена, че имах чувството, че зад всеки ъгъл се крие по едно чудовище. Мислих си, че ще попадна в дом, че ще имам мащеха, че няма да има какво да ям, а какво ще правя когато съм болна... Бях толкова уплашена от това че се случва немислимото, че не можех да осъзная че имам баща, баба и т.н. Много обичах майка си и дълги години се борих с мъката, но страхът и ужасът, които изпитах тогава ми оказаха по-голяма психологическа травма.
Съжалявам че постът ми стана леко сдухващ. Не искам да навявам черни мисли. Просто изказвам мнението си. Мисля, че е по-добре истината отколкото спестяването. Простете ми ако съм пристрастна.
... викам й - "Добре де, няма да ходя". 
), но тези разговори си ги водихме лятото, значи към 4 и половина е бил. 
Какво друго ми е казал не помня, помня само, че от тогава до сега не съм ходила на други "гледачи". Реших, че са пълни глупости и губене на време, ама с годините тези думи все по-често се връщат в главата ми и аз имам чувството, че ако някак не спра да мисля за това ще полудея. И проблема не е в това че аз ще умра, а че ще оставя две дечица без майка!!! Пишейки тези редове сама осъзнавам колко съм откачила за да си мисля такива грозни неща. Явно ме е обзела някаква следродилна депресия, не знам, ама няма и с кой да споделя- ако кажа на мъжа ми, първо ще му стане смешно, после ще се ядоса, а накрая може и да се притесни. На майка ми съвсем не мога да споделя... Да ходя на психиатър ли, що ли? 
Преди пет години пак ме беше обзела такава параноя, ама ми мина. Дано и този път да е временно чувство. Опитвам се да си наложа да не мисля за тези глупости, за да не "предизвиквам лошото" ама като прочетох тази тема и много се разстроих. Поне си поревах да ми олекне( слава богу децата спят и тази вечер мъжа ми го няма), та малко ми олекна... Дано не съм ви натоварила вас. А този "гледач" ако можех да го срещна някъде такъв бих му ТУПНАЛА по главата... 
