Семейни трагикомедии и битовизми - 2

Аааа Ромео е уникален просто. Думи нямам . Този герой определено трябва да бъде увековечен в книжка. Пешеходке, искам още за него

Казвам ви ще ме приберат на 4-ти километър. Колегите вече и те почнаха да цвилят. Няма как споделих с тях Ромео /иначе ме гледаха лошо, една седмица вече се търкалям по пода от смях/.Сега вече и шефът ме гледа тотално подозрително, защото като влезна в голямата стая и кажа Ромео, де що има координатор и диспечер, ляга от смях на пода. Ако не пиша скоро да знаете взели са ме ония с белите престилки по заповед на шефа.

Да ви кажа един трагикомизъм, клонящ към чист трагизъм (макар и не съвсем битов ), отпреди малко. Поръчах на мъжа ми да ми напише списък за магазина, подава ми го той и под дежурните "хляб, мляко, масло" и т.н. се мъдри едно задраскано "йовка" (разбирай юфка...)   Пък аз мислех, че "овца" е единствената 4-буквена дума, която може да бъде написана с 5 грешки. Момент на умопомрачение, някакво... Иначе не е чак толкоз зле с правописа, ама на моменти хем гледа, хем блее, хем спи... Да ми е жив и здрав!

Ти що не го пита коя аджеба е тая Йовка и от къде да му я вземеш.

Беболина ме подсети нещо и мен:
Действието се развива през 1980 и някоя година - татово време отвсякъде.
Ако помните имаше Заря-проверка на 2ри юни пред Мавзолея на Георги Димитров /все още си беше там/ в присъствието на цялото кралско войнство, демек цялата партийна върхушка. От цяла София избират нашето училище да участва с пионерския отряд. От цялото училище избират мен да бъда командир на отряда и да рапортувам /така и не разбрах какви са ми били заслугите, но това е друга тема/. Почват се едни репетиции със строена подготовка и премината през "площада" /плаца на училището/. Заветният ден настава. Последна генерална репетиция се прави около обяд в невероятна юнска жега /печени това ми ти слънце безмилостно и явно поразмекна детското ми мозъче/. Вечерта под стой ни откарват с автобуси. Аз през цялото време повтарям наум рапорта пред генерала - Другарю Генерал, в пионерския отряд вечерната проверка е проведена. Всички са налице с изключение на геройски загиналите деца-партизани в борбата за Свободата и Независимостта на България. Командир на отряда.... Нищо и никакви 2 изречения, но на мен думата независимост ми е толкова толкова трудна за произнасяне /в стремежа да го кажа бързо и отривисто/, че викаха логопед, който ми обясни как и къде да правя ударения, за да не се запъвам или смотолевям. Та повтарям си аз безброй пъти 2те изречения. Почва проверката - всичко върви по вода и под строй. Отиваме всички да рапортуваме на генерала аз и командирите на роти. Аз панирана да не сбъркам наум повтарям успоредно с батковците. Идва мой ред. Звънко викайки изрецитирам всичко без грешка... само дето на края казвам Командир на рота ....../вече няма пионерски отряд - бързо се произведох в чин/. Никой не забелязва/не отреагира. Марширувайки, поемам съм отряда. Не стига, че съм най-малка, с най къси крачка, а пък те ни сложили на опашката - та бия аз пети у жълтите павета, а то разстоянието огромно бе... Изведнъж ми хрумва, че трябва да се вървя в определената /очертана с кръгче предварително/ точка пред стоя, вместо да се прибера в отряда. Почвам да се взирам, ама в сумрака нищо се не види на тия павета, почвам да изпадам в паника, но продължавам бодро да бия пети, само дето намалявам крачката, барем видя това кръгче най-накрая. Оркестъра бие барабани да отмерва маршовата стъпка -диригента проточил врат ме следи, кога ще се прибера, за да започне траурния марш и да почна да четат имената на загиналите. Да, ама аз упорито си търся кръгчето от пред и не се прибирам....най-накрая го съзирам и доволна увеличавам крачката - браво оцелях без гаф. Стигам там. Завъртам се и се чудя барабаните защо още бият. В това време все пак съзирам как от зрителите зад отряда ми ръкомахат да се прибирам и аз зацепвам, че барабаните бия заради мен. Бордо поемам и стигам отряда. Военния оркестър /по точно барабанчика и диригента/ си отдъхват и продължават по сценария. А после ще ми казват, че петима Петко не чакат, ооо чакат и още как, даже и с тъпани му бият. Оказа се, че въпреки гафовете ми това е била една от най-добрите зари, заради отривистото ми викане с ясно детско гласче. На мен само дето ми се набиха петите то това маршируваме, ама нейсе - емоцията беше страхотна. Само баща ми ме бъзикаше дълги години, че съм командир на рота и трябва да ми се подчинява.

Една случка разказана ми пак от майка ми:
Майка ми скоро назначена като счетоводител в соц.предприятие. За убиване на работното време влизат колежки от други отдели обменят рецепти, плетки и други женски истории. Та една такава колежка от съседен отдел все се хвалела какви пити месела, какви пилета печала, абе голяма работа била. Една от по старшите счетоводителки решава да и спретне номер. На една такава раздумка в стаята, обяснява и каква вкусна торта с компот от кайсии  е направила. Диктува и тя рецептата, но вместо масло рецептата е със свинска мас. Та майка ми тайничко си записва въпросната рецепта, без никой да я усети и да и каже, че тя е "специално" за колежката. И щом е толкова вкусна решава да направи тортата за свекъра и свекървата. Отиват си те с баща ми на село да ги видят и майка заявява че ще прави торта със свинска мас. Баба ми (свекърва и) се чуди каква ще е тая торта със свинска мас, тя такова нещо не е чувала. Свекъра на свой ред защитава снахата - да остави младите, те по - знаят! И претва се майка ми , прави тортата. Като я обръща, като се белнала тая свинска мас отгоре,чак им се отяло. Ама какво да правят хората ,снахата торта направила, ще ядат. Опитали те, то не се кусва. И баба ми бързо взела решение да я изхвърли на кокошките, но да не обиди майка ми , казала: Мама и тате много обичат такава торта , сега ще ида да им я дам. А те живеели през една къща. Отива баба ми и без да им се обади даже и хвърля тортата на техните кокошки. Връща се в къщи и казва на майка че много са харесали тортата и всичката са я изяли, чак с тавата се прибира жената. Майка ми се чудила, чудила,как пък са я харесали, все пак и тя я е опитала.  Но нали още млада и наивна, повярвала на свекърва си, но отишла все пак да ги пита дали им е харесала тортата с цел да я похвалят. Влязла тя в къщата и що да види, едни бели кайсии се пилеят по двора и кокошките не ги ядат даже. 

Не е пикантна, но е свежа следващата случка. От бита на моето сем-во.
    Гледаме наскоро по телевизията репортаж за проблеми с осиновяване на български деца от чужденци.Всички гледаме и мълчим.
    Към края на репортажа петгодишната ми дъщеря се изправя и констатира:"Аз имам мама и татко и друг никой не ми трябва."  Аз казвам:"Да,мамо!Пък имаш и кака!"  А баща й се намеси:"Тя каката е бонус!"
    Това разведри обстановката, защото излъченото беше доста тежко емоционално.Обаче човечето малко доста точно съотнесе себе си към поставената ситуация.

Една по-отдавнашна случка, от ученическите ми години. В час по изобразително изк-во трябваше да нарисуваме животно по избор.Минава учителката и гледа кой какво е нарисувал.Вече е към края на часа, а Красимир има върху белия си лист само три черни точки или петънца някакви.Учителката много разочаровано:
- Ама как така?За цял час нищо не си нарисувал!Това рисунка ли е?Какво е това?
Красимир малко тихо, но убедително:
- Животно е.Полярна мечка.Бяла.Това са очите и носа й.
Учителката след петнайсет секунди мълчание каза провлачено:
- Доообре!

Това е случка от отдавна минали времена, но се разказва още в рода.
Някъде към средата на миналия век.Баба и внучка ще тръгват за бостана.Там имало фасул за бране.Вземат две кошници- голяма за старицата и по-малка за внучката.Тогава традициите и ритуалите са били много важни и са се спазвали стриктно в детайли.Преди да тръгнели на работа трябвало да кажат"Бог напред и аз след Него!" задължително, пък дори и за бране на боб, иначе нямало да спори, не било на добро и т.н. На момето езикът нещо се оплел и то изтърсило:Аз напред и Бог след мене! Че като врякнала оная баба.То ругатни, то кавга...по целия път почти.Стигнали на бостана и току почнали да берат боба, че като плиснал един дъжд като из ведро.Грабнали си кошниците и хукнали обратно към селото."Ха сега!На ти тебе Ти напред!Хай напред!"-викала бабата и бой с кошника малката грешница по отзад.Та така чак до село!

Тържество в детската градина- чакаме дядо Мраз. Появява се старецът, започва задължителната програма със стихчета и песнички. По едно време една от другарките пита:
"Деца, знаете ли къде живее Дядо Мраз?"
Аз, понеже съм повече от сигурна за отговора, бързо вдигам ръка и отговарям:
"Дядо Мраз живее заедно с жена си Баба Марта в старчески дом".

Ей, добре, че съм сама в стаята, колежката я няма, че направо със сълзи рева от смях!!!
      Уби ме, просто, с тая история!

Аз в момента, като позабърсах сълзите и оправих гримчето, се сещам за една история, в която баща ми, майка ми и вуйчо ми са на сватба. Студенти са, аз още не съм планирана, купонът тече нон-стоп.
Е, сватбата минава, ресторантът ок, след това отиват да си докупонясат в къщата на младоженците. Дотук добре, ама по едно време, на не знам коя вече фаза на пиянството, мезето свършва. А татето и вуйчето изгладнели. Ами сега? 
Мятат по един кървясал поглед наляво - надясно и единственото, което фиксират като потенциално мезе се оказва фикусът на домакините. Зелен такъв, напращял, сочен им се видял - ще го ядат. Отрязали си те 2-3 листа, накълцали ги, почнали мезенето, ама им загорчало. Брех, маа му стаа, ами сега? Тръгва се на нова експедиция - "с какво да подправим мезето". И единственото, което им хванало окото бил кремът Нивеа на младоженката. Тогава е било едва ли не лукс да имаш такъв. 
Е, подправили си фикуса. И си го изяли. 
Още ги подиграват за тази история, като седнем на маса, нищо, че вече са минали почти 35 години.

Лелеее, колко трябва да си изгладнял да ядеш фикус с Нивеа?    
А мои комшийки в Студентски град веднъж от мерак да се напиват и от нямане с какво - с оцет!  

Аз и един приятел(не точно приятел,защото честичко се гушкахме и си пускахме езици, ама не и гадже , защото ходех с друго момче(настоящия ми съпруг)  решаваме веднъж, че  щото има опасност никой да не ни направи коледни подаръци, ние да си купим по нещо-да имаме поне един подарък гарантиран.Излизаме ние, подари ми едно страхотно плюшено куче,ама го сложил в торбичка, която много много не съответства на размерите му, така че главата му стърчи отгоре между дръжките После ще ходим на кафе, след дълги обиколки намерихме едно което да ни хареса, но вътре пълно с народ.Имаше една свободна маса за двама човека, настанихме се там,ама няма къде да си оставя подаръка и го пльоснах върху масата отгоре.Идва сервитьорката да взима поръчките и възкликва:"аууу какво хубаво куче, какво е" и докато аз се чудя какво да отговоря, приятелят ми изръсва с напълно сериозен и естествен тон"ами нищо, това ни е вечерята за после" Обслужващото ни момиче погледна стъписано, записа поръчките и се отдалечи на бърза ръка

Всички сте страхотни, моите комплименти. 

И аз ще се включа с една селска случка. Четирима първи братовчеди сме по бащина линия и всяко лято родителите ни изпращаха на село при баба и дядо, че да си починат от нас. Аз и единият братовчед сме големите, брат ми и другият - малките. За малкият братовчед още се носят легенди по село, такова друго дете не съм виждала. Все гледаше беля да направи, даже и да не се стараеше, все такива му излизаха. Баба ми беше вдигнала ръце от него, освен да му пъха паничката под носа да яде, за нищо друго не го закачаше. Ръцете я боляха от него, да го бие, беше минала на по-сериозни методи на възпитание, дилафа от печката вече сам си го носеше като си чуеше името.Неговите пакости са толкова много, че цяла тема могат да заемат, но една е паметна.
Дядо ми беше запален пчелар, имахме 15-тина кошера в единия край на двора, където беше забранена територия от съображения за сигурност, но както се разбра - не само. Тръгна един ден дядо да вади пчелите ( не съм сигурна в термините, но действието се състои във изваждане на пчелите от кошерите ), не знам с каква цел ( профилактика, може би ), но по това време, за да излезеш на двора трябва или да си много смел, или безкрайно глупав. Седим си ние кротко в стаята, на мен пари да ми дават не излизам. Братовчедът как се измъкна и с какъв акъл, още не е научно доказано. Интересно му станало на човека, а и само с пчела още не се беше сблъсквал челно, да си премерят силите. Кротко и спокойно, отишъл при дядо, който тъкмо бил извадил пчелите от един кошер във въпросния леген. До ден днешен умът ми не го побира как му е хрумнало да вземе една пръчка и да "разбърка" малко животинчетата. Докато дядо се усети какво е направил, се чуват кански писъци. Цялото село разказва как, като в илюстрация от "Емил от Льоняберя", нашето момче тича с викове, а след него рояк пчели, жилят, ли жилят. Те са били упоени, но след това мощно стимулиране с пръчката, са скочили на война.
Оцеля братовчеда, любовта му към животните и пчелите, в частност, не намаля. Лошото е, че стана неустрашим и белите му нарастнаха.
Сигурно е най-известното внуче в цяло село. Всички го знаят като " МедарО" 

Отдавна се каня да напиша и аз някоя история, но все не ми остава време ... от четене 
Ето и една история от мен.
Един мой колега имаше котка. Всъщност не знам дали миналото време е подходящо в случая... а и никой не се сеща да пита. Ето защо:
За котката се знаеше само, че е много зла и подла. Говореше се за нея, че е "диво животно". Напада без причина... всички, дори и стопаните си. Та, друг мой колега (запознат с нрава на животното) и неговата приятелка (незапозната с нарава на животното) отиват на гости на първия.
Девойката се навежда да погали котката, при което котката я наръфва, нахапва, издрасква и й раздира цялата ръка. Тръгват спешно към Пирогов. Там лекарите я зашиват, превързват и й назначават някакви препарати, за да не се развие инфекция. Като причина за лечението посочват "нараняване от диво животно"  . Девойката се прибира в къщи, а моя колега отива в аптеката, за да купи лекарствата. Дребна подробност (неизвестна нему) е, че същия препарат се изпсва и за лечение на венерическа болест - например трипер (тук не съм сигурна). При това очевидно доста по-често. Та колегата подава рецептата и в аптеката се провежда следния диалог.
Аптекарката: "Знаете ли как да приемате препарата?"
Колегата (който малко си пада темерут и му личи на физиономията, лаконично): "Да"
Аптекарката (сугестивно, подозирайки сексуални взаимоотношения): "А нали знаете, че и другата страна, която такова ... е взела участие ...трябва да приема също от препарата".
Колегата (възмутено): "Как пък не тръгна да давам пари за лекарства на тъпата котка?!?"
Аптекарката:  Котка?!? Как така котка?
Колегата: "То пише, че е диво животно, но всъщност е котка".
Аптекарката безмълвно му подала лекарствата. Не посочва дали въобще е пипала парите, които й е подал, но със сигурност знам, че не пазарува повече от тази аптека.