Семейни трагикомедии и битовизми - 2

Е това просто е върхът  Невероятна история. Само като се опитам да си представя аптекарката и сълзи ми потичат от смях 

За да не се "записвам", ще разкажа как веднъж изрядната и внимателна майка (която никога не се залисва с форум, когато ужким превежда и гледа дете, готвейки и прибирайки къщата)
веднъж излезе на балкона си и видя там малко негърче.
Малко се поучудих, зер живеем на шестия етаж и до този момент тази раса не се срещаше вкъщи, но негърчето ми обясни, че видяло една кутийка крем и решило да се понамаже "за да ми е хубава кожичката" 
Пак бях много доволна, че не беше взела крема за обувки за крем за ядене!

Чета и се хиля на глас, все едно съм отворила Чудомировите разкази. 
За жалост в момента не мога да се сетя за някоя подходяща история. Това вместо запис

По повод "негърчето", като бях малка у нас бяха дошли на гости приятелско семейство с момче, по-голямо от мен с 1 г. В началото само се гледахме, после намерихме общ език и щуряхме из цялата къща. Не знам той откъде беше намерил кафяв крем за обувки (от онзи в тубичката) и реши, че можем да го ядем. Не си спомням вкуса, защото почти не се включих в яденето, но няма да забравя очите на всички родители, когато той влезе с мен в стаята и устата му беше омазана с нещо кафяво (както се изрази майка ми години по-късно "с неизяснен произход"). Горките, те си помислили, че е хапнал изпражнения

Сетих се за една история. Още се разказва по семейни сбирки.
Идва у нас приятелско семейство на гости. За пръв път водят и сина си, около 4-годишен тогава.
Настанили се вече и ще ми го представят. Онзи обаче се запъва, майка му и баща му го подканват "Е, хайде кажи как се казваш, да се запознаете". Малкият мушморок гледал, слушал, гледал, пък накрая взел, че се изтъпанил пред мен, свалил си гащите и така изразил почитанията си пред младата дама. 

Преди няколко дни се оказа, че вече повече от месец, с мъжа ми си мием зъбите с една и съща четка за зъби 

Когато последно сменях четките, купих една зелена и една лилава.
Слагам ги в чашката без разяснение. Все пак зеленото си е по-мъжки цвят от лилавото, това е моята логика.

Аз между другото се усъмних преди няколко седмици, но нещо го обърнахме на майтап и така и не се разбрахме.
Но онзи ден мъжът ми вика: "Много странно четката ми е започнала да се разкривява, а твоята си седи като нова".
И аз пак подех въпроса кой с коя четка се мие.
Той вика: "с лилавата, що?".
Аз му казвам, че и аз с лилавата се мия, нали лилавото е женски цвят, но той изкарва друга логика - лилавото бил по-силния цвят от зеления и за това решил, че тази е неговата 

  И аз се сетих за една интересна история,а тя е следната:
     
            Летните ваканции аз прекарвах на село при баба и дядо/лека им пръст/.Всеки следобед след сън и почивка баба ми мажеше филия с масло,лютеница или сладко,а аз тъй като не ми се ядеше ,а уж,че ще ям разхождайки се из двора я хвърлях там където бяха тиквите,защото имаха големи листа и те милите нищто не подозираха само до есента, когато изчистиха двора и там познайте какво имаше- много,много изгнили филии хляб...............

Моят племенник проговори много рано. Когато беше на почти 2 години, вече можеше да казва даже и "р", сестра ми и зет ми, студенти и двамата, го вземат да ги придружи душичката малка до деканата за някакви документи и да го представят какъв е умничък. Секретарките, твърдо решени да проверят истината за неговото бурно развитие започват да го разпитват:
- " Къде живееш?"
- /той отговаря/
-" Как се казваш рожбо?"
- " /той отговаря/
- " Как се казва мама?
- /той отговаря/.
 Него вече му писва, а лелките във възхита:
-" Я какво е мъничко, пък всичко разбира!"
- " Как се казва тати?"
- " Тати се казва Йордан, дядо се казва Йордан, всички мъже имат чурки!"

И до сега не знаем кой му го е казал, ние у дома такива неща не говорим!

 Ми нали сама казваш, че било умно детето - само се е сетило.
В тази връзка се сетих как моя племенник за пръв път видя от по близо крава. Понеже си беше пъзльо като си беше на село, преминаващите крави ги гледаше от двора и явно не им беше обърнал особено внимание. Но един ден след дълги агитации от моя страна излизаме пред оградата и ще гледаме връщащите се от паша крави. И той явно за пръв път от толкова близо 1.5-2м., пък и от собствената си височина вижда и вимето на кравата. И страшно впечатлен започва да вика към баба си в двора :
"Бабо, бабо, виж кравите имат много пишки"
Спукваха го после от бъзици, че и до сега го подкачат.

С детето на моя близка приятелка се разхождаме в парка.
Насреща ни негър. Момата (тогава близо 3 годишна) за първи път се среща с човек от тази раса и заявява на висок тон:
- Мамо, този батко дълго време е бил на морето и се е пекъл, нали?
Баткото-негър обели зъби в блестящо бяла усмивка и отговори на малката:
- Не бил море, аз церен коза - и отмина.
След секунда размисъл момата възкликва удивено:
- Мамо, козата нали беше бяла?
А ние, с майка й не можахме да отговорим от смях ..... 

Покрай вашите детски истории, си спомних нещо. Като малка се ужасявах от животни, независимо от вида и големината им. Нашите, не знам по чий психарски съвет, ще ме сблъскват със страховете ми, за да ги лекуват. Домъкнаха едно рижаво котенце с размерите на плюшена играчка. Ама като си ме е страх, дето го видех, там пищях до побъркване. Горкото животинче, докарах му параноидно-хистеричен стрес-синдром. И така, като се видехме -аааа, мяу, ссс, фъс...Веднъж майка ми и сестра ми отиват до магазина, който е на петдесетина метра от нас. Аз съм била около 4 годишна. От улицата чуват нечовешки писъци-пооомощ, пооомощ. Втурват се набегом да помагат в прединфарктно състояние и чуват продължението-пооомощ, пооомощ, пастееетааа ми, пастееета ми, изяде ми пастееета. Изполягват на улицата от смях като се договедили за какво иде реч, не могат да се притекат на помощ от хилеж, а аз разярена, сърдита и иззад таблата на леглото наблюдавам как рижко, обръгнал вече на крясъците ми бързо и чевръсто изплюсква всичкият пастет...

Аз да се изповядам какви ги дробя напоследък, че ме няма тук. Много съм сърцата, отдам ли се на нещо, може да е за кратко, но се отдавам без остатък. Заплеснах се аз от темите във форума и открих каталожната търговия он-лайн. Мъжо избягва да ме води по магазини, че много харча, ама баш егоцентрично-инфантилно-искам и точка. И потропване с крак. Ха, решил е той, че се оттървал, ама беболина знае две и двеста. Та, ориентирам се аз в правилната посока, пълня кошницата с дрешки, че и на прилични цени, ама милото категорично отказва да ми повери дебитни, кредитни и каквито и да било карти с пари, щото си знае, че жена с пари е като луд с картечница. Обяснявам, че имам отчайваща нужда от нови дрешки и геният на мъжката шовинистична мисъл отговаря: "Че за какво са ти като не излизаш." Бях прекалено назлобяла да му отговарям на мига, но съставям план за действие. Ще го бойкотирам. Като не ми трябват дрехи, няма и да нося. Ще си стоя по пижама. Дип, че нямам пеньоарче и ролки за коса. Така щЕх да се бАрна, че да избяга с писъци от къщи га ме види...Пусто три месеца, никой не влиза вкъщи, ни по погрешка, да ме пита кой номер е улицата, а сега за тез бойкотни три дни, кой ли не се изреди-чичо, вуйчо, свако, бако. И всичките едни такива загрижени-да не си болна. Ахъм, отговарям, много гаден вирус. Първият ден милото така и не разбра, че го бойкотирам, щот се връща по вечерно време и решава, че вече съм се подготвила за лягане. Вторият ден се чуди, но се ограничи само с критиката, че кое време е та съм си с пижамата. на третия ден работата взе да намирисва. Нали знаете, какво е да сте си с едни дрешки три дена и три нощи...(емотикон, който си стиска носа с два пръста и гледа сгнусено). Връща се по обед мъж ми и се чуди, що аджеба съм още по пижама. Казвам, събирам кураж да притичам така до магазина, ограничавам броя на дрехите до минимум. И без това не излизам, а магазинът ми през улицата. Е, подейства, веднага ми изкара картичка, че и с париии  . Идва друг проблем, взех едно кукленско сантиметърче от 50 сантиметра и меря. Разграфих бюрото на децата и, натаманявам разни конци по тез сантиметърчета. (Казвам, че децата драскали нещо по бюрото. Като пораснат, с кого ли ще си прикривам пакостите...).Меря, струвам, изкарах се 44 мярка по европейски стандарти. Поръчвам 44, че до 48. А мамите във форума казват, ако си по български размери 44,по европейски си 40, а на мене всичките ми български дрехи-44, че и ми се въртят около кръста, уДжасТ. То да сбъркаш номер, два, разбирам, ама осем мерки нагоре, какви ли чували съм си поръчала. Обаче има светлина в тунела. Почвам да ям усилено, докато не изпълня мярката. Сбогом диети, гладна тъга в очите и преглъщане на сухо. Деца, вадете шоколадите, не ги крийте и без това са вредни за вас...
П.П. Не е смешно, но си е битово, много даже...

Олее, как съм пропуснала да се включа в любимата ми тема.
Ето от мен първата ни среща с ПОНЮ.
С Поню ни запознаха наши познати. Преди за първи път да го видим знаехме, че е хлапе на около 5-6 години, дълго чакана рожба на два големи рода и поради това малко поразглезен. След известно време имахме честта лично да се запознаем с момъка. Ето как протече първата ни среща.
Неделен, тържествен обед във въпросните познати, през далечната 1986 година. Появява се семейството на Поню (аз и до сега не съм разбрала какво точно ги свързваше, но това няма значение). Майката едра, въз дебеличка, яка българка, с благ поглед и явно глава на семейството. Бащата почти с нейния ръст, слаб, тих човек, който гледа жена си в очите и е готов при най-малък знак да изпълни всичко което тя пожелае. Поню - доста пълничко момченце с хитри очички и лъчезарна усмивка. Въпреки, че знаем колко е разглезен Поню, аз започвам да се съмнявам, че това е истина защото малкото ангелче се държи прекрасно, мълчи си и се храни, без да досажда на никого. Обаче започвам да се плаша като виждам количествата храна, които методично напъхва в устата си. Докато с вилицата се опитва да завре колкото се може по-голяма част от кюфтето в устата си, с другата ръка вече е намотал парче от тънко нарязано мезе и в момента в който махне вилицата, го набутва плътно не допускайки и парченце да стърчи извън здраво стиснатите му устни. Гълта като пате, леко опъвайки вратле, явно несдъвкана храна, защото ръцете му не спират и практически за дъвкане няма никакво време. Не подбира и вида на храната и яде практически всичко до което късите му пухкави ръчички достигат без усилия. По едно време всички започваме да го гледаме стреснато. Детето изяжда невероятни количества храна, като не спира да ги полива обилно с Швепс. Постепенно разговорите замират и всички се вторачваме в Поню, надявайки се някой от родителите да спаси детето си от пръсване, но те невъзмутимо и с обожание наблюдават завидния апетит на наследника си. В един миг Поню става от масата, ляга на дивана и започва да вие "ОООООО, пооомощ, умиръм, изгубвам съ!"  При тези думи майка му започва да се суети около него, но освен на кърши ръце и да повтаря "Ох Поньо, ох Поньо, кво ти е!" не прави нищо. При този факт, по незнайни причини той добавя към воплите си "дърта краво". Стенейки  "ОООООО, Пооомощ, умиръм, изгубвам съ, дърта краво!" той оголва корема си и започва да го гали. Обедът е окончателно провален. Всички един през друг дават съвети за облекчаване на състоянието на Поню, майка му почти плаче, а той стене. Най-накрая с общи усилия майката и домакинята го замъкват в банята и там настъпва така желаното облекчение. Повърнал, измит и освежен Поню триумфално се завръща на масата и за всеобщ ужас се готви да яде торта.  В този момент, аз неразумно казвам на майката, че това преяждане на детето е много вредно и те трябва да ограничат количеството храна, което той поема. При тези мои думи, Поню, това дете с ангелски вид, спира да яде от тортата, поглежда ме право в очите и с невинно детско гласче, пръскайки трохи и плюнки изрича знаменателната фраза "Кой си има магаре си го ибе как си иска!", след което отново започва да се тъпче с торта.
Казвам "знаменателна", защото и до сега като се опитам да дам непоискан съвет, любимият винаги ми напомня за Поню и магарето.

Хахахаха, е, Поню ме разби окончателно!!!

Мъж ми беше решил в чужбина да ходи пари да изкарва.До чужбина не стигна,но чинно си подготви всички документи,бележки,листенца и тн. и тн.Та прибира се в къщи вечерта геройски стиснал в ръка прилежно надиплените бумаги и започва да се хвали на женската част от фамилията(моя милост и двете ни щерки).Малката с интерес разгледа паспорните снимки на баща си,но коментар общо взето нямаше.На другият ден хуквам с детенце към центъра.качваме се в маршрутката(любимото ми превозно средство трудно можеш да намериш подобно вдигащо адреналина преживяване)и сядаме до маршруткаджията,до тук всичко ок,но след малко отрочето мило ни в клин ни в ръкав се изцепва"Пък аз си имам мноооооого татковцииииии."Аз умрях от срам,а маршруткаджията и до сега всеки път като се качвам при него ми се усмихва мазно и ми намига.чак на другия ден след дълги терзания включих,че Теди говори за снимките на баща си,нали са по 6 в пакет.