На 1.09.2007г. катастрофата отне живота на 16 годишния единственния ми син. Живях един живот, а сега вече друг. Защо ми се случи това, питам и винаги ще питам. Нищо вече няма да е както преди. Няма кой да ми викне "мамо...", няма кой на 8 Март да ми подари букет от гербери, няма кой да чака любимите блюда и сладкиши, няма кой да ми се усмихва, а аз да му "изяждам" с погледа най-сладката усмивка на света, вече няма кой. Как успява да се пребори и какво чувства този, който като мен претърпял най-страшната загуба в този вече безсмислен живот?
Аз изгубих брат си в катастрофа.... преди 5 години умря в ръцете ми... Много е тежко... . Живота на цялото ми семейство се промени коренно.... няма думи да се опише обичта и болката... Наистина живота ще е безсмислен и колкото повече време минава болката ще е по страшна и по непреодолима...
"Не е вярно че времето лекува
време мина, ала болката расте.
Не е вярно че любовта умира,
теб те няма, ала споменът е с мен."
Ще ми се да мога да ти кажа "Кураж!", а знам, че ще прозвучи нелепо и блудкаво! Без да налагам лично мнение - пиши, когато усетиш, че ти се говори за случилото се. Ние винаги ще бъдем насреща. Прегръщам те силно!
Таня69 прегръщам те силно 
