Бихте ли оставили детето си в Дом, ако...

И какво ще се случи след като обществото започне да обсъжда този проблем?
И изобщо това обществен проблем ли е или лична драма?[/quote]

В отговор на въпоса ти ще разкажа една история.
За преддипломния ми стаж бях назначена в Оздравителна детска градина (за деца с проблеми в развитието). Една сутрин, разхождам дете с ДЦП (детска церебрална парализа) на улицата пред градината. Минава майка с дете. Детето тръгва към момчеко, което разхождам, а майката ужасена дърпа детето си и му казва " Недей отива при него. То е болно! "

Най-лесно е да не говорим, да. Да се правим, че проблем няма, да извръщаме глава, за да не го виждаме и хоп - той не съществува. Толкова е лесно. Но има такива деца, факт е, че се раждат.

Мен ме вълнува тази тема. Аз нося бебе и до момента всичко е наред. Но гаранции никога няма в нищо. И ако недай си Боже, нещо не бъде както трябва... Да го родя и да съм пред дилемата какво да правя с него? С него - което вече обичам и изпитвам най-топли майчински чувства? Каква дилема... няма такава. Детето е мое, наше - на мен и моят любим. Създадено от моя и негова клетка, ген, плът. Това сме ние двамата, събрани в едно и да се откажем от него, би означавало да се откажем от себе си. Да се правим, че го няма, значи няма нас.

Не осъждам никого за неговия избор, не коментирам никого и не смятам да споря по въпроса. Говоря само и единствено за себе си и моето семейство.

  пожелавам ти от све сърце всичко да е наред! 

Продължавам да не проумявам какъв точно обществен проблем е вземането на решение от родителите дали да оставят или не в дом увреденото си дете???? Нали това е въпроса на авторката, накъде задълбахте вие с огромния обществен проблем?

...чети, де.
Родителите, детето, съседите, роднините, непознатите по улицата....това е обществото и проблемът е на всички.
Пък и целта е да няма такива домове, все пак.

Така де, разисква се общественото отношение към хората с увреждания, а не личното решение на родителите как да постъпят. И да има връзка тя е много далечна.
Това решение всеки го взима в душата си и обществото не е фактор.
Лично е.

Хич дори не е далечна връзката, хора.

Когато лекар те посъветва да си оставиш детето заради цепка на устната.
Когато семейството отказва да приеме детето с увреждане.
Когато човек от малък е настроен, че тези деца трябва да живеят някъде далеч, в дом.

...тогава проблемът личен ли е?

Едно семейство би могло да откаже да приеме дете с увреждания по много причини и те със сигурност са лични. Дискусията не се води където трябва. Не е нужно да се убеждават майките да задържат такова дете, а да им се създават условия, които биха намалили  у тях желанието да го сторят. Да усещат подкрепата на държавата, да има специализирани центрове, програми и други. Тогава все по- малко хора ще се питат дали ще е по силите им (финансови и емоционални) да се справят с грижите за едно такова дете.
Този проблем е обществен, а не личното решение.

Нека и аз да кажа мнението си

Въпроса дали да оставиш такова детенце или сама да го гледаш е лично твой и на твоето семейство. Личен е

От тук нататък се превръща в Обществен
Да решим,че решиш да го оставиш.Една прекрасна пролетна утрин лелките от Дома извеждат твоето и останалите деца навън, да подишат свеж въздух. От съседния блок обаче чичко си пие кафенцето, поглежда през прозореца и решава, че гледката на тези деца не му е приятна.Кафето му се отпива. Става скандал или не, но това е обществен проблем.

Решиш да го запазиш.Чудесно. Детето расте, ти се грижеш за него, но животът ти е ад. Навсякъде ви зяпат, сочат с пръст, хората цъкат от съжаление, децата се присмиват.Не можеш дори и на автобуса да го качиш - ами  няма нужните рампи. Ето това също е обществен въпрос

Докато всеки не разбере, че по никакъв начин не е застрахован и може да се случи и на него, този въпрос няма да се решава както трябва
Някой казват, че вече имат деца - живи и здрави, а внуци един ден ако имате. Чувала съм, че за внуче боли най-много

Въпросът е обществен, но не това е проблема, а как да се решава

Горгона Медуза, не си прочела историята на Green Dream. Тя в момента си гледа именно тази дъщеря с Даун, която навремето е оставила под силния натиск на семейството си.

Колкото до темата-ами защо пък да не говорим за това? Толкова години сме мълчали и сме се правили, че няма такива проблеми, пък и да има, те са някъде далече от нас....май че е време да се поговори! На който му е неловко, или смята, че въпросът е твърде личен, да не пише и да не чете!  

За себе си лично си мисля, че не бих могла да понеса товара на вината и угризенията на съвестта си, ако оставя такова дете. Нечовешко е към страданията и недъзите, с които се е появило на бял свят, да се добави ежедневното страдание да бъде лишено от родителска обич и грижа. Затова моят отговор е- не, не бих.

Иначе съм на мнение, че от много години обществото и държавата не правят нищо, за да помогнат на семействата, в които се раждат деца с увреждания. Обществото ни е пълно с предразсъдъци, суеверия, жестоко е, нетолерантно, и родителите се обричат на самоизолация, защото се чувстват различни, неразбрани, защото премного време им отива да се борят с бюрокрацията, да воюват за елементарни права на децата си, да се блъскат в стената от бездушие и лъжливо съжаление.

Време е отглеждането на деца с увреждания в семействата им да престане да бъде героичен акт, а да се превърне в нещо нормално, но за целта трябва да се промени мисленето на хората и най-вече това да стане приоритет за държавата. Да се впрегнат всички възможни ресурси. Да се създаде среда, в която инвалидите да могат да участват активно в нормалния живот. Да се създаде нова етика на работодателите и да бъдат окуражавани да наемат хора с увреждания на подходящи за тях длъжности. И т.н. и т.н....

много добре казано
но ето че никой не се интересува какво се прави за децата и възрастните с увреждания, докато не го стигне
а масларова и гайдарски не са много щедри

Не бих оставила детето си за нищо на света ,щом съм го родила ще го гледам колкото и трудно да ми е независимо дали има увреждане или не!!!

Кръци, ако толкова те вълнува отношението на обществото към децата с увреждания, смени си заглавието! Защото в него ти питаш нещо съвсем друго, с което бъркаш в раната на много хора тук. А не на всеки това е приятно - нито да му бъркат, нито да гледа как бъркат на някой друг. 
Ако ще си говорим какво можем да направим, за да се промени общественото мнение - ОК, но не и да поставяме морална дилема пред околните, особено, когато сами не знаем как бихме реагирали в такава ситуация. Много е лесно да се каже: "Ще си го гледам!". Дали, обаче? (Кой, красавиците, които се гнусят от грозновати деца и олющен маникюр? Айде, бе!  )
И не забравяйте, че въпреки огромното желание на държавата и определени министри да свалят от гърбовете си и тази тежест (ех, ако можеше така лесно да се отървем и от пенсионерите, и от затворниците, и от безработните и изобщо от всички, които имат претенции към бюджета, освен нас!  ), има случаи, които е практически невъзможно да бъдат отглеждани в домашна обстановка...
Такива домове има във всички страни. И това е напълно нормално. И вместо да бързаме да ги закриваме, нека първо да осигурим достойно съществуване и хуманно отношение към пациентите им. Защото и най-тежките случаи заслужават и могат да получат прекрасни грижи, отворени врати и съпричастност от околните, стига някой да си свърши точно работата, за която му плащат.
А не да си избърсва ръцете с нещастните родители и близки, вменявайки им вина за решението им.

Проблемът с увредените деца възниква според мен защото човек отдавна се е отделил от Майката Природа и се опитва да се прави на Господ. Ако човек спазва природните закони и в човешката популация действаше естественият потбор то проблема с увредените деца нямаше да го има. Майката Природа вследствие от милиони години еволюция на живота на Земята е намерила най-ефикасния начин за да се пребори с проблема с увредени живи същества - и този начин се казва естествен подбор. Проблема с тези деца в човешката популация се е появил тогава когато човек е започнал да си мисли че за него природните закони не важат.

Само да попитам нещо така и така говорим на тая тема. Някой спомена тук че е необходимо да се развият диагностичните методи за да се установи още в утробата на майката че детето е увредено и да се прекъсне бремеността. Само че тук възниква следния въпрос. По принцип тези увреждания се установяват след като плодът вече се е развил и е добил човешки вид към края на бремеността.
Та искам да ви попитам - вие виждате ли разлика в това да убиеш детето в утробата на майка му или да го убиеш след като се е родило. За мен разлика няма - и в двата случая става въпрос за убийство.

Борисе, и при животните се раждат поколения с малформации, въпреки идеалния природосъобразен живот, който водят. Но не ги виждаме, знаеш ли защо? Защото майката ги убива и изяжда, даже и при видовете, които по принцип са вегетарианци (това вече се прави с друга цел, а не, защото е потресена от вида на рожбите си).
Е, скъпи ми радетелю за чистотата на вида, ти би ли изял детето си? А жена ти? Защото това е природосъобразното решение!