Не ме е страх от хората с неравна съдба, от децата с различни заболявания-физически и ментални ....Те имат нужда единствено от разбиране и любов.
Ще кажа от какво мен ме е страх погледнато от мойта гледна точка, като майка на различно дете, без да искам да засягам някого.:
-страх ме от ,,нормалните'' мутри които ако им се изпречиш на пътя или ги питаш защо са спряли на инвалидното мqсто, биха те помляли без да си задвижат, и двете си номални мозъчни клетки.
-страх ме е от хората , които не правят разлика м/у опасен и болен, но безащитен.
-страх ме е от реакцията нормалните родители, които като заведа децата си на площадката и разберат, че едното е със СД ( а за някои може и да е с половин мозък) биха си дръпнали децата настрана, от това би го заболяло и здравото ми дете....Затова ме е страх да давам и обяснение защо две годишното ми дете е по-дребно на ръст и още не говори например, предпочитам да му се радват какъв е сладур без да влизам в подробности.....Тук гледам, често се дават примери за деца със Синдром на Даун, повечето мислят, че това е най-тежкото увреждане което може да има едно дете, но далеч има по-страшни заболявания, някои от които може да се получат и на по-късен етап.....Не всички хора знаят какво е Синдром но Даун, дори не разпознават по външните белези, но чуят ли това се стряскат, плашат....
И в тоя ред на мисли, дали пък не е унизително да изведеш детето си с проблем сред другите деца например...не се бях сетила за това.За кой всъщност е унизително??Ако на ваша приятелка или роднина се роди такова дете дали ще ви унизително да продължите да контактувате със семейството както до преди да се случи това?
Стана дълго и спирам, не знам има ли смисъл...