Номинации за най-голяма муня

От лаптоп пишеш, нали? 

Моята история е с жена и кола. Жената съм аз, колата - почти на една приятелка На въпросната приятелка й беше "подарена" кола, а тя милата нямаше книжка Под "подарена" имам предвид, че имахме ключовете и документите, които са на трето име, с уговорката скоро да й бъде прехвърлена Тук историята става дълга, но в крайна сметка трябваше тази кола да стигне до друг град. Кой да я закара мислите... аз, която нямам опит, а последно съм карала преди 2-3 години. Чудно. Изтекла винетка, изтекла гражданска, кола на трето име в съмнителна изправност и шофьор, който не знае какво да прави зад волана. Тръгваме в неделя в 6 сутринта да няма движение с кръстене и молитви да стигнем живи и да не ни спира полиция.   Всичко точно, никакви произшествия. В един хубав момент тази кола трябваше пак да се върне до София. Пак аз. Страх, емоции, гаснене по светофарите(поради техническа неизправност), стигаме живи и здрави, паркирам пред блока на един наклон в хлъзгава кал, ръчната не държи, на скорост също, колата шава. Ми хубаво, ще я местя на друго място като ще ме навигира пасажерът жена, която не е шофьорка. Връщам назад към улицата, тя ми вика "Давай, давай смело..." и в един хубав момент се чува грохот и колата се разтриса. Гледам в огледалото - една мадама с бял Ровър ме подпряла отзад. Тя напред и не спира, аз назад и не спирам и БУМ ! НО див ужас НЯМАМ ГРАЖДАНСКА и още куп неща, вероятно съм и за затвора А местните пийняци по пейките наоколо се сцепиха от смях. Ровърът и той не бил на жената, с която се ударихме, та тя звъня на собственика да му обясни, че имало драскотина и какво да правим. Всъщност половината й броня висеше на косъм!   "Нашата" кола нямаше и драскотина(или поне не прясна). Накрая прецениха да не правим нищо, стиснахме си ръцете и по живо по здраво. Може ли да мина половин България два пъти без проблем и накрая да се нацепя в някого пред блока? Няма такъв резил! Оттогава шофирам само с мъжа до мен и само, когато е наложително(като пийне и трябва да ни прибирам)!

ПП Това, че не погледнах огледалото, май не се брои за муньовщина, а просто съм идиот

Била съм на около 8- в едно много по-спокойно и човешко време.

Звъни се на вратата, глледам през шпионката- един приятел на нашите. Отварям, каня го и предлагам да ги изчака, защото те още не са се прибрали от работа.
Като млада отмяна на мама му предлагам кафе. Човекът приема.

Аз съм виждала майка ми как сервира кафе- кипва вода, налива я в чашка и я сервира заедно с бурканчето кафе и захарта.
И аз така.
Само че вместо нес кафето, сервирала съм била смляното.
Човекът обаче си сипа. Това го помня!

Не си спомням обаче кога разбрах какво е намерила всъщност майка ми, когато се върна. Но още се смеем на моите домакински пособности.
За добро или за зло - не ги развих много след това

Дядо ми имаше юбилей и е събрана цялата рода. Една от чинките на баща ми иска кафе и ми се обяснява къде е то със захарта. Нали знаете как бабите си слагат всичко в бурканчето и то еднакви. Правя аз кафето и давам захарта. Чинката си сипва щедра супена лъжица,разбърква и отпива....и остава в една странна ококорена физиономия. Аз съм объркала бурканчетата на захарта и лимонтозуто. Още като се видим ме пита дали ще й сервирам пак кафе.

Излизам от къщи и тръгвам към кварталното магазинче за няколко покупки.
Влизам, слагам чантата си на рафтчето за багаж под работния плот на продавачката.
Тя ме поглежда очудено, но изпълнява поръчката ми. Взима торбичка за да реди продуктите.
Аз казвам, че не искам торбичка, защото ще сложа всичко в чантата си. Тя пак ме поглежда с огромна
изненада, а аз поглеждам към "чантата" си. И о, ужас вместо нея на рафтчето стоеше  торбичката с
домашния боклук, който исках да изхвърля по-късно.

Преди няколко години се наложи да обикалям из пловдивските дискотеки (неделя, полупразни, търсим по-оживена) Посетих поне 4-5 ...  с пижама в дамската чанта. Една, плюшена, зелена, на усмихнати облачета ... подарък от сестра ми. Тъкмо ми я беше подарила и аз трябваше направо в къщи да се прибера, уж ... Не искам да си спомням как се чувствах когато от охраната  претърсваха голямата  и натъпкана до пръсване чанта, с подозрително изражение и как, като видеха усмихнатите облачета ...                   

Снощи вечерта с приятеля ми отиваме до един цех при негов приятел. Пред нашата кола има спряна друга /различна марка и цвят/. Поседяхме малко и се връщаме и аз с най-уверената крачка тръгнах към другата кола и той по едно време /точно ще отварям вратата/ ми вика "Само да знаеш, че това не е нашата кола"  този номер ми се случва през определено време...

Преди малко пак сложих да топля ядене в шкафа над микровълновата. Ако моя нарисува копчета и таймер на вратичката на шкафа, хич и няма да я ползвам микровълновата.

С един приятел сядаме в кафе, говорим си сладко сладко. Поръчката е готова, ставаме, взимаме кафетата и каквото бяхме поръчали, продължаваме да говорим, седим си на масата ... по едно време и двамата забелязваме, че на масата ни има нЕкви хора, които ни гледат опулено. ... Сенали сме на съседната маса )))

Отиваме с колежката ми да уговаряме празник в едно заведение. Посрещнаха ни хората, действително много отзивчиви и любезни. Поръчахме си кафе, седнахме на една маса с управителя, доволно дълго се обяснявахме. Накрая, след като се уточнихме с човека, той ни остави сами, даде ни една схема на масите в залата, та спокойно да си обмислим кое и как. Накрая, ухилени, че са ни дали карт-бланш и изцяло са ни удовлетворили претенциите, двечките си тръгваме. Викнахме си такси и почти преди да слезем, се усещаме, че нито една от двете не е платила това, което сме пили.
На всичкото отгоре визитката с телефоните на заведението е останал на бюрото в работата. Обадихме се, като пристигнахме в службата, добре, че човекът излезе разбран и с чувство за хумор. Засмя се и каза, че ще ни ги пише на сметката, като отидем да празнуваме.
За да съм съвсем честна - на самия празник цялата консумация на нас двете беше за сметка на заведението. Управителят дойде и каза, че е решил, че ще ни черпи. Кой знае как сме им изглеждали двете с нея 

Сетих се за още нещо. Със същия приятел решаваме, че ще обядваме. Влизаме някъде, сядаме. Донесоха напитките и почна едно чакане за яденето. След известно време започнахме да гледаме лошо сервитьора.
След о/о 40 мин приятелят му изръмжа "Ще ядем ли?"
Сервитьорът: "Ако си поръчате, ще ядете."  

Това ми напомни за една моя история. Отиваме на палатка край един язовир, в една гора. Отидохме, 'апнахме, пийнахме, поспахме и ще тръгваме. Аз отскоро шофирам сама, това да е 5-тото ми каране въобще на кола след взимането на книжката. Натоварихме багажа и ще тръгвам. Ама трябва да извадя колата от дърветата. Лесна работа, но има много хора около мен. Гледам аз в страничните огледала, да не блъсна някой. Давам назад, давам, давам, всички са далече от колата и изведнъж БАМ - спрях! Забравих да гледам в огледалото за обратно виждане и нацелих едно дърво. Е, к'во толкова, нали не беше човек. Странно защо на връщане никой не се качи при мен, само багажа ми повериха. 

Тази история ме подсети как в студентските години се бяхме събрали с колегите в едно заведение на кафе за сутрешно изтрезняване. Един от тях дискретно ме помоли да му платя питието, че не му останали пари. Аз поех ангажимента и останах, а той си тръгна. По някое време и аз си тръгнах ... без да оставя никакви пари.   Уморена бях и само си представях как ще се прибера и ще си легна. Един от колегите се пошегувал: "Какво става, бе? Днес заведението ли черпи? Гледам хората  си тръгват без да плащат. Дайте и ние да ставаме!"  

     -----     -----     -----     -----     -----     -----     -----     -----      -----     -----     -----

Пък, тази вечер обяснявах на детето, че щъркелите са защитени от Червения кръст. Мъжът ми повтаря през смях :"Червеният кръст? " Аз кимам утвърдително. "Сигурна ли си, че е Червеният кръст?" Аз - да! - какво друго ще е? Като спомена за Червената книга някак си ми просветна...    То бива-бива, ама толкуз да съм затъпяла...  

А, затъпяла си.  

Онази вечер синът ми бше в къщи и вечеряме. Разказва ми той за работата си и това, че може би често ще му се налага да пътува до Полша. И аз се радвам, радвам, и се изцепвам:
- Еееееее супер, мамо. Полша е толкова красив град.  

А пък снощи се прибираме по околовръстното, вече е тъмно. На един от светофарите ни удрят от зад. Аз гася колата и съм готова да изкоча и да набия тоя, дето ни изтряска, а мъжът ми стои съвсем спокойно, направи една полуидиотско- щастлива физиономия и казва: А, удариха ни   Интунацията му беше толкова весела, че очаквах да излезне и да изтанцува танца на радостта.  
/ Може би точно това спаси изплашената шофьорка от другата кола, от саморазправа/