Ставам аз, рано-зарана, носът ми запушен, две не виждам, но имам боен списък със задачи, започващ с подреждане на кухнята, пускане на миялна и пералня, след което пиене на чай и свободни занимания на мирно сърце (без ангажименти по почистване). Сутрешен тоалет, ала-бала и съм вече в кухнята. Пускам пералнята, зареждам и пускам миялната и викам, прибърсвам тук-таме и край, но нещо ме хвана нервата, че два от шкафовете ми са много хаотични. Ще подреждам.
Наредих си тенджерите, па подхващам шкафа с провизиите брашно, сол, захар и подобни. Скоро си купих много хубави кутии за захар, кафе и чай, но гледам 2 отворени пакета захар на горния рафт не са сложени в кутията. Срамота! Ще сложа, викам, край на таз анархия. Свалям пакетите и супер доволна и спокойна изсипвам първо едииииния, после и друугиииия. Прибирам буркана, понатиквам нещата и съм най-щастлива на света какви полезни неща съм свършила тази уютна зимна утрин, съща работна мецана.
Разбира се, остана ми да изхвърля празните опаковки от захарта, и кога гледам, що да видят моите невиждащи очи... единият пакет е бил от сол (не е купуван от мен, защото аз купувам сол в солница, някой ми е заложил капан). В момента в кутията ми със захар има пласт от 4 пръста захар, пласт от 4 пръста сол и отгоре е пълно до горе със захар - фин кристал. То и солта е фин кристал, де... кво пък. Ходих да събудя милия, за да му съобщя тържествено и да се посмеем заедно.
И сега не знам цялото съдържание ли да хвърлям или да се опитвам да ги разделя и да спася малко от захарта...
