Номинации за най-голяма муня

Вчера излизам от вкъщи и взимам боклука да , го изхвърля.
Обаче кофата е далеч.
 Реших , че ще го сложа в колата на задната седалка и пред работата ще го изхвърля.
Вечерта се качвам в колата,  обаче вътре мирише на портокали
Почвам да си мисля от къде е тази миризма  От съседните коли, свръхестествени сили   
След около 2 минути се сетих , че боклука е още на задната седалка. 

Еееееее, искам и моят боклук да мирише на портокали 

А с каката, дето говори на английски много се смях 

Почти като да си търсиш очилата, а те - на главата!  

Лече, и аз това си помислих 

Аз често си търся телефона, докато говоря по него. Най обичам да възкликна "Ай стига бе, как можах да си изгубя телефона". И после следва много смях.

Като казахте телефони, та се сетих и аз за моя мунска изцепка ....
Обаждам се на щерката, обаче звъня на стационарния телефон у дома и я питам остро: Ти къде си???    Още ме бъзика .... 

... На работа най-редовно си търся очилата, пък те си кротуват на носа 

На работа редовно си търсех химикала, а той в ръката ми. Имах навик каквото и да правя той да е между пръстите ми, можех да разлиствам документи, да пиша на компютъра, че и кафе да си правя с химикала, интересно ставаше като ми потрябваше точно той.По институции даже бяха разбрали, че дадат ли ми химикал не пускам.
А веднъж трябваше да си взема едни документи срещу име и подпис и забравих собственото си име  Още ме бъзика момичето от гишето, а беше преди 7 години

Това ми напомня разговор- някакъв господин търси баща ми на домашния стационарен телефон преди години:
Той: Добър ден, търся еди кого си
Аз: Няма го, нещо да му предам?
Той: Да ми се обади!
Аз:На кого  !?
Той: На мен, на кого!
Аз: Как се казвате???
Последва бурен смях и от двете страни....

Хахаха ми така де. Бива ли да не знаеш кой се обажда

По повод нещото в ръката имам много ясен спомен от малка как редим с брат ми LEGO. Баща ми носеше всички играчки от Русия, знаехме, че са скъпи и съответно двамата с брат ми бяхме възпитани да ги пазим много (поне доколкото можем). И сглобяваме си ние легото и тръгвам да търся някаква част. Бре търся.... търся.... търся.... ми няма я пустата част. Като му ударих един рев.  Брат ми отсреща като по-голям взе да се прави на шеф и да ми се кара как може да я изгубя. Знам, че и после нашите ще ми мрънкат, защото изнервени от ежедневието си трябва да се скарат на някой от нас двамата. А бе мъка страшна  Но не се отказвам, продължавам да ровя из частите. Минава някъде около 1 час и аз вече отчаяна решавам повече да не търся. Когато се облягам назад вече много разочарована и ядосана, гледам юмрукът ми свит. Отварям и О чудо! Сам самичка там седи черната част от Легото. Като се зарадвах. Сигурно е бил най-щастливия ми момент от детството  Е брат ми ме изпорти де, ама не му мина номера щото майка ми и баща ми само се изсмяха на случката 

Това ме подсети за вица:
Една мутра.
- Ей, на тази моята жена наистина може да се разчита.   Обеща ми и го направи!
- Какво?  
- Ми откакто й взех мобилен телефон, винаги си е вкъщи.  

Аз пък забравях името на собственото си дете и то първото, в продължение на седмици! Следродилна депресия ли бях, що ли...?
Мислили сме ние с мъжа ми имена, спрели сме се на едно-две.
Но, синът ми се ражда на Великден!
Преди време, в началните месеци на бременността някаква жена ми е казала, че детето ми ще се роди на голям празник и трябва да го кръстя с име на празника. Започвам да мисля имена, но нито едно не ми харесва..., на финала майка ми дава идея и аз и се въодушевих, че това ще е!
Избирам името и вече сме у дома, започват да звънят колеги и приятели и след дежурните поздрави ме питат как се казва детето. И аз започвам: „Ами той,  понеже се роди на Великден и затова се казва...” и през това време се мъча да се сетя как се казва детето ми!!!!
До ден днешен ми се подиграват за това!
Сега много ми харесва името му, но дълго време не можех да го запомня!

Историята се развива преди време...когато бях в 8-ми клас.
От бебе приключих със следобедния сън и до ден днешен рядко ми се случва да спя през деня.Ходех на детска градина с единствената уговорка, че няма да спя следобед...
 Та отидох на училище след една безсънна нощ (не помня вече защо), прибрах към 14 часа и легнах да си почина. Както съм легнала, така съм заспала. Събудих се по едно време и гледам часовника - 6 и 30. Ужас! Бях се успала, ставах обикновено в 6, за да мога да смогна в 7 и 30 да съм в училище. А и не си бях научила, което беше по-лошото Станах като ужилена и почнах да се оправям, взех си чантата и рисунките (цял куп),защото имахме рисуване този ден и отидох на спирката. Пътувам си аз, обаче нещо не ми е както трябва. Но сънена и кисела, че не съм се събудила навреме, не мога да разбера какво точно не е наред. Както и да е, слязох от автобуса и си ходех по улицата, а това странно усещане все повече и повече се засилваше. Ходех и гледах някакви хора, всички жизнени, усмихнати, приказват си и си мисля: "Боже, кво им е толкова весело на всички!"  . Отидох в училище, няма никой на двора, обикновено там се събирахме преди да влезем в час. "Ужас! Закъсняла съм....еми така е, като ставам в 6 и 30." Уж бързах, а и часовникът ми показваше 7 и 30. "Сигурно е изостанал"- помислих си аз. Още повече се ядосах. Отидох до входната врата. "Ужас, тези наистина са почнали да заключват!" Така бяха казали. Започнах да чукам на вратата. По едно време се появи някой, май портиерът беше и ме гледаше се недоумение. Отключи вратата и ми каза:
- Кажи, момиченце!
- Ами искам да вляза в час.
И той ме гледа странно:
- Какъв час? Късно е вече!
- Е колко е часа?
Той:
- 7 и 30.
Вече обезумяла и неразбирайки какво става, казвам:
- Добре, значи все пак не съм закъсняла, след като е 7 и 30  и защо не мога да вляза, и защо няма никой на двора, и защо по дяволите е толкова тъмно в 7 и 30  ?
Човекът ме гледаше и сигурно си е мислел: "Тая луда ли е, друсана ли е или е просто хахо" ....ама и с право де...
- Защото моето момиче, е 7 и 30 вечерта, не сутринта. Занятията тук са само сутрин!
- Какво.... ......
Сякаш ледена вода ме заля. За миг ми се върна цялата картинка назад и разбрах защо имаше толкова много хора в автобуса и по улиците, защо някои си разхождаха кучетата "толкова рано", защо си говореха на висок тон и бяха толкова жизнени, защо не се съмваше, въпреки че вече отдавна трябваше да е светло и не на последно място, защо нямаше никой на двора в училище и защо портиерът ме гледаше толкова....странно или и аз не мога точно да определя...
Почувствах се толкова неловко, така и не разбрах този човек какво си помисли за мен, поне разбра колко съм ученолюбива и как все към училището ме влече. 
А аз пък се успокоих, че все пак не съм отишла на училище с ненаучени уроци и ще имам време вечерта да наваксам...а като се прибрах у дома, не бяха разбрали даже, че съм излизала...
Все пак имах нужда от една разходка и малко чист въздух....

Ееее, Spate, недей така наполовина да си разказваш историите - кажи как се казва малкия

  И на мен ми стана интересно  Велислав сигурно. Или Велко....  Не знам защо останах с впечатление, че е момченце

Миналата вечер нахлух по грешка в колата на съседа, вместо на половинката . И така му бях набрала,че добре,че се осъзнах на време и не започнах да му викам. Иначе щях да го шокирам направо.

 

Шарки, твоята история ме върна назад във времето, но в друга ситуация. 

На рожден ден сме на шефа и след тържеството по- лудите глави решихме да продължим. Една скромна колежка реши да се присъедини към нас. Много танцувахме, пихме, щуряхме. Страхотен купон стана. Вече ще си тръгваме. Качваме се по стълбите и същата колежка ме пита:
- Бени, а бе колко е часът, че моя снощи е спрял в 7 часа. 
- Хич не ти е спрял часовника. Просто отново е 7 часа, ама сутринта.