Номинации за най-голяма муня

Моите изцепки не са особено смешни, но затова пък са редовни.

Сред най-запомнящите се е един случай, когато изпратих 10000 лв на грешна сметка. Написах платежното нареждане прилежно и два пъти проверих сметката – оказа се, обаче, на друга фирма, с която работим, а не тази, на която трябваше. Добре че управителят им се обади на другия ден да пита за какво изпращаме тези пари, иначе щеше да мине много време преди да хванем грешката – на банковите извлечения (както и на нареждането) си пишеше името на правилната фирма като получател.
След това шефа ми нямаше доверие що се отнася до платежни, обаче сигурно вече е забравил, щом ми дава да пиша, от време на време, за много по-големи суми.   

Друг път си тръгнах от работа, но съм забравила да заключа офиса (колежката беше излязла), а имаше пари, извадени от касата, които си седяха в едно чекмедже. Добре, че тя се прибрала след малко и се успокоила, когато видяла, че са там.

Колата редовно я оставам отключена, но най-често забравям смъкнато до долу  стъклото на вратата, съседна на мястото до шофьора. Първия път валя дъжд и разбрах, какво съм направила, когато забелязах локва и се зачудих какъв силен дъжд е бил, че е влизал през уплътнението. Разбрах, каква е работата, и на другия ден ... се случи същото... и продължава да се случва лятно време.

Веднъж упорито се опитвах да отключа колата, паркирана пред входа на един магазин. Не се получи и след многократни опити, тръгнах да заобикалям, за да пробвам с другата врата и видях дънково яке на седалката. Тогава зацепих, че не е моята кола – тя беше през няколко места. В момента, в който я отключвах, видях собственика на чуждата колата да излиза от магазина и да гледа подозрително към мен, докато вървеше към нея. Направих се, че нищо не виждам и побързах да се омета от местопроизшествието.

Та, такива работи, ежедневие....

Случката е от преди години, от студентските. Времето е топло  и аз седя с приятелка на кафе на маса на открито. Минава бавно кола и един мъж се вторачва в нас. Аз, съответно решавам, че това е мой бивш учител и макар и да не съм 100% убедена (това все пак съм АЗ), решавам да помахам усмихната, почти в последния момент. Щото не искам да рискувам и учителят ми да си каже: „Гледай каква надувка е станала, сега когато не и преподавам се прави, че не ме вижда”.
В следващия момент колата спира и съвсем непознат мъж (осъзнах го, макар и не в първия момент) идва към мен, явно приел помахането ми като покана да се присъедини към нас. Да не казвам, колко неловко се чувствах, докато опитвах да обясня на вече седналия на масата ни мъж, че всъщност изобщо не го искаме за компания и тотално съм се заблудила относно кой всъщност е той.
От тогава не съм сигурна кое е по-лошо – да подминавам познати, или да кимам и махам на непознати. Съдейки по изражението на някои хора, явно продължавам с второто.

Много странно, че са превели парите. Аз наредих превод на друго лице, обаче съм попълнила номера на моя сметка и от банката се обадиха, че нито на човека могат да ги преведат, нито на мен, а трябва да ходя да анулирам превода на място.

Ами, до тогава и аз мислех, че не може, но факт е, че се случи. Фирмата, която ги получи, ни ги върна без никакъв проблем. Спомням си, че в счетоводството писаха някакво обяснение за данъчните, за да обяснят двете транзакции. Това се случи преди около четири, пет години, може и повече.
Сега не знам дали ще се получи, не смея да пробвам

При мен е обратното - поздравяват ме хора, които не познавам, но се оказва, че все пак сме познати, затова вече редовно отвръщам с усмивка на поздравите, прехвърляйки наум кой е човека и от къде ли се познаваме. Понякога в хода на разговора разбирам че е примерно  майката на съученик на мое дете. 

Запалки редовно пера и после суша в сушилната, излизат работещи. 
С предишната си кола имах случаи неведнъж да цъкам с дистанционното и да се нервирам, че не отваря, докато забележа своята кола на метри наблизо. За щастие сегашната няма как да я сбъркам, просто защото друга такъв модел и цвят в София няма. Затова пък по подземните гаражи редовно изтръпвам като не я намеря на мястото, на което съм я паркирала, докато се усетя, че съм на грешното ниво.
Имам си достойни наследници мунчета - малкото обуло панаталона наопаки, но не само с ръбовете отвън, ами и с дупето отпред и редовно тръгва за училище без чантата (простено му е, още е в предучилищна). Голямото мунче веднъж тръгна по пантофи за училище, хванах го в гаража и го върнах. Често ми се случва да пропусна да сложа в чантите приготвения обяд на едното или и на двете деца и да ходя пак в училище да го оставя на охраната. Горките деца с такава отнесена майка! 

Отивам аз до колата си след тежък работен ден. Пред мен се появява някакъв сърдит чичко и ми казва строго да се преместя. Аз  не мърдам. Той ми пречи да си отключа колата. Пак троснато ми казва да се преместя. Няма пък!   Какво му има на този нахалник? Той ме заобикаля със сумтене и застава до вратата на колата ми и пак ми казва да се изместя. Няма! Слагам си чантата върху капака на колата, та по-лесно да си намеря ключовете и ... виждам, че от огледалото виси нещо дет го няма в моя Опел. Човекът вече беше запалил двигателя, когато аз още се блещех в предното стъкло и  чантата ми стоеше върху капака на чуждата кола.  

 Преместих се, де и взех да му обяснявам, че аз все на това място си паркирам колата, ама той с откачалки, явно  не разговаря, щот хич не ме отрази  

Днес ми е докривяло нещо и съм носталгично настроена та реших да ви разкажа една случка - де весела де не.

Винаги с мама сме живели при родителите на баща ми. Баба ми бе човекът, който въртеше къщата и наглеждаше децата. Не бяхме близки в смисъла на душеприказчици, но бе стабилна, сърцата и винаги съм знаела, че ни обичаше. Нейната смърт съвпадна с началото на доста труден за мен и близките ми период. Беше време да се слага помен на гроба и и с мама отидохме да свършим полагащото се. Още на входа на гробището мама се сети, че не носим вода за цветята. Слезе и отиде до близките къщи /познава хората в селото/, а мен изпрати да оплевя и да наглася нещата.
Паркирах и отидох до гроба и ми стана много криво, че дървения кръст липсваше. Гробът леко се бе слегнал, а почвата напукала с големи цепнатини и това отприщи водопад от сълзи - плевих и плаках, и и говорих, и и разказвах. Едно гущерче изпълзя от една от пукнатините и ме зазяпа с черните си очички без страх, а това ме накара да се почувствам разбрана. Приех го като знак!
Та бях оплевила малката могила, запалих и свещичка, когато мама се върна с бутилка вода. Застана на алеята, разделяща гробището на две, на известно разстояние от мен и ми вика:
- Дори, какво правиш?
Стана ми неудобно, от от зачервените ми очи и подпухналия нос, нима не се сеща какво правя?
Тя влезе между гробовете отиде до един от тях - през 3-4 от този, който съвестно оплевих и остави чантата си на земята.
- Баба ти е тук. Ела сега и нейния гроб да оправим. - Аз ревнах наново и тръгнах към правилното място, а тя ме успокоява - Е, нищо де, нищо то нещо добро си направила.
И до ден днешен ходейки на гроба на баба скришом поглеждам към онзи другия - през 3-4 места нататък и се питам дали гущерчето е още там и помни моите тайни и мъки ... 

the Дорис
Там отгоре две души ти се усмихват и ти благодарят. А съм сигурна, че когато  видиш гущерче, ти се усмихваш

Кварталната месарница, от която пазарувам 10 години поне. Плащам, нарамвам торбата и се закотвям като глупак пред изхода, леко нервна бабичка зад мен ме подканя: Хайде бе момиче, задръстване направи.
В офиса външната врата е стъклена, с фотоклетка. В месарницата също е стъклена, но очевидно без фотоклетка.

Работя на компютъра и разсеяно си припявам с радиото. Синът минава покрай мен, поглежда ме странно и пита: Мамо, какви глупости пееш?
"Тесееен, толкова съм тесеен. Усмихвам се, но съм ти тесееен..."
Оригиналната песен е "Бесееен, толкова съм бесееен. Усмихвам се, но съм ти бесееен...."

Червена-зелена отидох да си изчистя ушите. 

много се смях с вас. Аз вчера вместо да си изсипя пакетчето кафе 3в1 в чашата го изсипах в пепелника

От известно време имам проблем с ключалката на вратата на колата-не може да се отключва/а колата е стара и е на доизживяване........та,такива дефекти изобщо и не съм помисляла,да оправям,само каквото е наистина належащо и касае безопастостта.../..Та,след като ми заяде,отивам от другата страна-отключвам,мятам дамската чанта на седалката..........и съвсем механично/и въпреки,че си повтарям всеки път,да не го правя/,заключвам.......обикалям-пак не ще да се отключи,пак обикалям.....и така,обикновено на третия път,успявам да се справя.....Та,ако видите на някой паркинг,нафукана госпожа да си обикаля колата,да знаете,че  не е против уроки или някакъв ритуал за късмет......просто пак съм забравила какво трябва да правя/или да не правя/,за да си влезна в колата....

И на мен ми се случва често да ме поздравяват непознати.Работя като медицинска сестра,естествено не мога да запомня всички хора,които съм срещала покрай работата,затова кимам усмихнато наред.Само че ми е трудно да отговарям на поздрави от рода на:"Здрасти како,помниш ли миналата година като лягах при тебе",идващи от субекти с мургав цвят на кожата насред центъра на града!Върви обяснявай на ухилените физиономии на хората наоколо,че е бил пациент в отделението ти и не работиш на магистралата!

... и после разправяй, че нямаш сестра 

Ето една млада муня-дъщеря ми,с прясна-прясна муньовщина.Пращам я аз преди малко бързо да изтича до магазина за ванилия,че крема вече ври на печката.Обяснявам,че в Т-маркета до нас има ванилия на др Йоткер и да се връща набегом.Да,ама не!Носи се след половин час мунската наследничка и ми вика:"Мамо,няма ванилия!"Тоест как,мигам аз на парцали,че там,където я пратих,винаги има!Ама аз не съм ходила там,а еди-къде си-и ми изрежда други четири далечни магазина.В мига,в който съм обяснила къде да отиде,и тя забравила...

Онзи ден пазарувам в хипермаркет. Бързам, че стана късно и редя покупките в багажника. Сещам се, че на задната седалка останаха едни ябълки и си мисля да ги преместя и тях в багажника. Действам механично, без мисъл и в крайна сметка сядам зад волана и паля колата. Някакъв човек застана пред мен и взе да ръкомаха и да сочи назад. Поглеждам - не разбирам какво ми сочи, зад мен е тъмно, няма хора, няма други коли. Правя с жест КАКВО? и той продължава да сочи назад. Накрая се ядоса и дойде до шофьорското място, за да ми каже, че багажникът ми е отворен. Толкова се засрамих, че вместо "Благодаря!" смотолевих "Явно днес съм руса..."
Кой знае колко ме е говорил после човекът...