Номинации за най-голяма муня

Аз преди доста време си бях забравила закачени в пробната на Метро ключовете на колата. Платих на касата, излизам от магазина, тук ключове, там ключове... йок. Върнах лентата на зад и се усетих, къде съм ги зарязала. Върнах се, обаче с пълната количка няма как да вляза обратно, червих се пред момичето на информация, оказа се, че са прибирани от охраната. След това докато намерят кой, къде и кога ги е предал, та да ми ги върнат. Най-накрая един охранител ми ги носи с думите: "хората колко по-странни неща си оставят по пробните, пък вие едни ключове". Не исках да разбирам другите какво забравят, а просто да изчезна от там.

Аз си загубих едни много готини очила из пробните. Връщах се да ги търся в няколко магазина, ама ги нямаше. Някой им се е зарадвал. Още не мога да ги прежаля. От тогава влизам да пробвам с прилежно прибрани очила в чантата.

И аз останах без едни очилца Трусарди точно така, в заплесия по разни туники. Купих си харесаната, излязох от магазинчето и .......не мога без очила на слънце. Бръкнах по чантите, няма ги, включих, че ги закрепих на една закачалка, връщам се - няма ги. Питам момичетата, бяха двечки и никой нямаше в магазина, и докато мерех бях само аз и те, ами не били виждали очила. Много тъпа ситуация, аз се чудя къде са изчезнали, те само повтарят, че, ако ги били видели, щели да ги приберат, някъде другаде съм ги загубила. А аз никъде другаде не бях влизала, ами тъй, като съм завеяна, без трусардитУ останах.

Някъде през втората половина на 70-те години. Моят милост още ходех на ДГ. Взема ме майка ми от градина и ме води да ми купува обувки. По пътя обаче, рядко  щастие, ми купува сладолед. Докато стигнем магазина останало на дъното на чашката малко разтопен сладолед. Ама хвърля ли се току-така? Влизаме в магазина, настаняват ме на стол да чакам и ... майка оставя до мен дамската си чанта. И заръчва на висок глас:
- Гледай чантата.
Да, ама аз задълбочено гледам дъното на чашката. Мери ми майка обувките и като посяга за чантата - портмонето й липсва!
Още се чудя коя е по-голяма муня - аз, че улисана в сладоледа не обръщам внимание на нищо около мен или майка ми, поверила ми в този момент заплатата си?
От днес. Тръгнахме с децата на лекар и аз заключвам. Чакаме си чинно автобуса на спирката, когото се усещам, че ключовете ми ги няма. Знам, че заключих, значи са на вратата. Връщам се (спирката е до блока) и докато звъня на майка да ми отвори входната врата виждам как автобусът идва. Естествено, изпуснахме го.
Влизаме в кабинета на ЛЛ и Емо от вратата изстрелва:
- Може ли да ям сладолед? (Току-що изкара скарлатина)
След прегледа и полученото разрешение да яде сладолед го получава. И в този момент минава автобусът, а докато ближат сладоледите и тролеят замина. Следващ транспорт след 30 минути, ако тръгна пеша за 40 минути сме у дома. И така се прибрахме с такси, което пък заради ремонт на пътя заобикаля, съответно сметката набъбна с 40%. Златен сладолед ми излезе.

Да се похваля със случка от вчера. Прибирам се от работа доволно напазарувала неща за вечеря и с нагласата, че повече няма да излизам. Да де, ама приятелят ми се размънка, че хлябът, който съм купила за тост "Хавай" бил с "много силен вкус" и нямало да се получи добре. Някакси успя да ме убеди аз да отида да купя друг хляб от близкия супермаркет (мързелът му с мързел!).
Слизам в мазето да си изкарам колелото от моето помещение и виждам един съсед, с когото се запознах предния ден, да оправя своето помещение. Заговорихме се, аз си изкарах колелото от моята клетка, казах му "чао" и тръгнах към супермаркета. Заключвам там колелото към предвидената стойка и успявам за по-малко от минута да вляза, купя хляб и изляза от супермаркета (нямаше хора на касата). Доволна, че всичко стана толкова бързо, отивам до колелото и... греда. Ключовете ми ги няма. Нито в панталоните, нито в раницата, никъде. Връщам лентата назад и се усещам, че, докато  бъбрех сладко със съседа, съм си оставила ключовете да висят на вратата на клетката... А веригата на колелото ми е с ключ, а не с числова комбинация. Трамбовах до вкъщи десетина минути и взех ключовете на приятеля ми, за да мога да си взема моите - врата към мазето също се заключва за щастие. Като слязох долу видях реалният размер на муньовщината ми - не само, че ключовете висяха на вратата на клетката, ами и тя самата беше широко и гостоприемно отворена.
След това изпълнение връчих покупките на приятеля ми - той да прави вечерята. А аз си взех един заслужен душ.

Влизаме с детето в мебелен магазин в който още в началото има посуда. Първо, че от 35° влезнахме на 18° сигурно и така ме зашемети студения въздух, второ бях съвсем се замаила от обикаляне. Предупреждавам детето още от входа да не пипа чиниите и започвам да разглеждам. Детето започва да ми мрънка нещо и повтаря ли повтаря, обаче аз въобще не загрявам какво ми говори. Просто не намирах смисъл и вече в един момент достига до мен обработена информацията и детето писка ли писка" какви филии, тук има ли филиии? Не виждам никакви филии" Аз да взема да му кажа вместо "не пипай чиниите, не пипай филиите"...

Незнам дали е мунско, ама да споделя какво ми се случи преди месец някъде.
ММ отсъстваше от вкъщи 3 дни, ставам едната сутрин за работа, както обикновено в 5часа (сутринта), затварям вратата на терасата, че беше станало хладно, а вечерта, заради котарака я бях оставила отворена и комарника, тъй като, когато си лягах, не искаше да се прибира и хем да не го прибирам принудително, хем да не го оставям цяла нощ там, оставих отворено.
Оставих си дрехите на дивана и се запътвам да излизам през вратата на хола, като виждам че котарака си играе с нещо, а зад вратата има празен ъгъл и фотьойл долепен до стената...поглеждам и виждм нещо черно на пода, така леко рошаво...веднага ми идва на ум, прилеп , събрах си дрехите и излезнах от стаята...
 Оправих се за работа и си викам...страх, гнус, няма кой да ме "спасява", ММ ще отсъства още 2 дни...отворих вратата, като животното се падаше зад нея, ама нямам смелост да влезна, така около 10мин си повтарях "мечка, страх, мен не ме е страх" и най - накрая влезнах въоражена с метла и лопата...лекичко затварям вратата и очаквам да видя черното нещо...няма го. Да е излетяло, едва ли, лампата светеше, пък те нали не са адекватни на светло, вратата на терасата беше затворена...значи е някъде в стаята...поогледах под секцията, под масата, не се виждаше.. трябваше да тръгва за работа, така че само отворих вратата на терасата с надежда да си излезе по някое време.
Обяснявах на колегите си за неканения гост, те ми се смяха, тъй като беше малък прилеп.
Прибрах се и започнах пак търсенето му...нищо не намерих.
Вече започнах да си мисля, че съм си въобразила и не е бил прилеп, тъй като навън беше тъмно още, пада се зад вратата в сянка, аз погледнах още сънена за няма и минута и си викам объркала съм се, с нещо друго си е играл котарака.
На 3-тия ден, когато ММ щеше да се прибира, аз почивах и ест в почивния си ден, трябва да вкарам къщата в ред...местих дивана, фотьойла, под секцията чистих...изкарах какви ли не играчки на детето и скровища на котарака отдолу, но прилеп нямаше...
Вече бях спокойна, че съм си въобразила.
Прахосмукачката ми робот стои в единия ъгъл на стаята и нея изчистих, контейнер, четки...тъкмо тогава пералнята изпра и викам простирам и сядам да почивам, отивам, взимам дрехите...минавам покрай робота, за да излезна на терасата и виждам до него...прилеп...с изплезен език...
Лек шок...мисли, от къде е дошъл, аз до преди малко чистих стаята, местих мебели...пък и робота чистих и го нямаше, след няма и 5мин, той вече проснат на пода...
После кой ще го махне от там, като имаше 2 часа, докато ММ се прибере...
В крайна сметка, така и не разбрах къде точно е бил, но предположенията са ми, че котарака го е уловил и го е скрил...единственото място от стаята, което не съм проверила е във дивана, а котарака успява да влезе през облегалката ..толкова му е направията, че виси един плат и той се шмугва вътре. .случвало се е да го търсим той влезнал и спи там...та решил котьо явно да ме изчака, като изчистя, на чистичкото да ми покаже трофея си...

До последно си мислех, че ще се окаже някоя плюшена играчка пък то наистина прилеп било..бррр

Излизаме вчера на кафе. Облякла съм нова туника, фръцкам се пред ММ. Малкото кара колело и мрънка, че иска сладолед. Казах му, че ще вземем от магазина. Едвам си допих кафето, а малкото само ми брои глътките.

Отиваме до магазина. Аз естествено претоварих торбата. Синът ми държи сладоледа и в същото време се опитва да кара колело.  Разправяме се. Той мрънка, че щял да се справи, а аз искам колелото да го бутам и да си закача торбата на кормилото. Колелото е Драг 18. Отрочето се нави и ми връчи колелото.

Метнах торбата и бодро забутах. Навеждам се да погледна торбата, защото се жулеше здраво в предната гума. На втората крачка туй колело спря и се запъна кат магаре на мост. Ни напред, ни назад. Малкото се завайка "олеле мами и сега какво? Как ще я оправиш?" Гледам си ръцете не съм натиснала спирачките. Поглеждам назад. Единият край на убавата ми нова туника се омотал около задната спирачка, гумата и калника. С едната ръка държа колелото да не падне, а с другата дърпам туниката. Лошо ми стана като я издърпах и я видях - една чернилка, все едно комин съм чистила (а туниката е червена).

Успях да я изпера

Преди два дни сме на разходка до Камчия. После слязохме към морето. И виждам племенницата и зет ми качени на един дънер, малко след брега. И аз със засилка се опитвам да се кача, и със същата засилка паднах от другата страна на дънера. За първи път падам с дрехи в морето. А не е като да не съм живяла 30 години на брега на Черно море. Още ми се смеят всички. Имах пясък в устата, косата, аз просто паднах по очи.
Добре, че племенницата имаше хавлии, че си събух панталона, от който изтисках 1 л. вода, че се завих през кръста с тях.
И за капак, падайки чувам зет ми като казва, Ама къде отиваш?

Отказа ме да пробвам покачване на всякакви дъски/дънери/.

Само в река съм падала с дрехите, опитвайки се да вървя по гайдата на доста по-малкият от мен братовчед. "Како да идем за раци". Но пък бяха вкусни

Да му беше казала "Да видя какво има на дъното"
 

Пътуваме късно през нощта, когато е вече тъмно. Изведнъж пред колата изскача животно, мъжът ми набива спирачки, свистят гуми.
Аз: Ха, как ме изплаши този бобър.
ММ: Какъв бобър, това е лисица. В Дунавската равнина бобри все още не съм виждал

Нали не си казала сункс... бобър по-бива.

При едно пътуване на тъмно моят мъж така ме стресна. Викна змия на пътя и познайте дали не качих крака върху жабката...
Сутринта бях на фризьор и почти си бях тръгнала с кърпата на раменете. Добре, че ме спряха...