За личното ви мнение по една тема, моля.

.

Склонна съм да прощавам грешките на родителите си!
Грешките, които са допуснали ги отдавам не на егоизъм, манипулация и ..., а на възрастта, техни си страхове и куп други причини, които могат по някакъв начин да застанат между мен и тях.
Имах период от живота си в който мислех, че няма да мога никога да простя /нещо си/ на единия от родителите ми, но се опитах да разбера причината за това негово държание. Разбрах, че и аз не съм застрахована да не бъда на неговото място.
И ние сме родители и ние може да сгрешим.

Простила съм им и по този начин се доближих до тях. Те са хора като всички нас и заслужават уважение и обич. 

Използвала съм безлична конструкция, т.е - говоря по принцип. А ти по-нагоре си питала дали той "има начин да прогледне" - мнението ми (нали питаш за лично мнение по темата) е, че между деца и родители и между братя и сестри всякакво "проглеждане",или "затваряне на очи" трябва да е плод на лична преценка и избор, а не на намеса на външни фактори (приятели, колеги, съпрузи, съседи... и друг род доброжелатели). Аз и моята майка сме достойни за филм на Педро Алмодовар (даже се питам дали той би бил достоен за нас двете), но в това отношение не позволявам намеса на други хора от близкото ми обкръжение. Тези връзки са уникални и единствени в живота на човек и колкото и ефимерно нормални да са никой друг няма право да доближава тази територия.

Kasidy, май при тях /родителите на човека/ нещата отдавна са преминали границата на уважението и са навлезли в зоната на психо-терора.
Предлагам вие пък да ги "уважавате" - т.е. лека-полека максимален игнор!
Т.е. - колкото се може по-редки телефонни разговори и посещения.

А аз като обичаща, разбираща и деляща живота си с този човек каква ставам? Жена, която е длъжна да понася връз плещите и ума си всичко нередно което се случва в " забранената територия ", така ли?
 Разбирам те какво искаш да кажеш, но вероятно цялата картина по проблема ми остава неясна. Спестила съм доста подробности, които са прекалено лично и само съм очертала контурите на проблема.
 Той никога не изрича на глас нередностите , които съзира. Обаче знаците са страшно нещо. Зная как и какво бълнува след среднощен монолог по телефона, в който той единствено и само слуша. Виждам тъгата в очите му, когато е държан в течение на поредния скандал у родния му дом, обрисуван до най-малките подробности. Зная колко му е трудно да се мята от крайност в крайност за да не допусне да имаме странни гости в десет вечерта, когато слагаме детето да спи. Зная колко му е горчиво, когато един едниствен ден в седмицата има възможност да е с нас на  разходка, а моментално се измисля важен 'ангажимент", който приключва в късните следобедни часове. Зная и колко му е срамно, когато чуе обида по мой адрес по време когато аз чистя и готвя защото "Те" ще идват на вечеря.
 Зная, виждам и усещам много неща които никога не е изрекъл на глас, но е позволил да ги почувствам заедно с него и започвам да си мисля дали не крещи без думи, че всъщност иска аз да му помогна.
 Дано някой разбира за какво говоря

С търпене и мълчане по-лошо става. Накрая ще те вземат за мезе. Имам една любима пословица - с родители до море, с жена през море. Та, като е мъж да има смелостта да брани своето семейство, а не това на родителите си. Иначе като нищо може да остане да кукува сам след време.

Kasidy, може би просто не можеш да разбереш колко добре те разбирам. Представи си ме в кожата на твоя партньор. На човечеца хич сигурно не му е лесно.
Може би родителите му не те харесват (предположение, не го приемай лично), може би се опитват по всякакъв начин да го откъснат от теб, може би се страхуват, че ще ги изостави на старини сами и ще "слуша" теб....Мога да изреждам до утре.
Но въпреки всичко нормално би било той да се чувства по-свързан с кръвните си близки, отколкото с теб. Да, нямаш никакво право да се бъркаш в такъв род отношения. Ти не си частица от този пъзел, колкото и да си мислиш обратното. Постът ми не е настроен лично към теб, не ти пиша това с лоши чувства, напротив, мога да си представя как се чувстваш и ти и партньорът ти.

Искам съвет така че приемам всичко казано.
Не ме харесват и не държа да съм част от техния пъзел. Искам да спрат да се врат и в нашия. Те може да са му кръвни роднини и простотиите да са част от извратените им разбирания за нормален живот, но аз не съм длъжна да търпя безкоментарно как се опитват да прехвърят част от лудостта на своя "дом" в нашия.

към Kasidy:Разбирам какво имаш предвид.Не в моето семейство,но много близко.Знам и колко е трудно понякога да откажеш на родителите си.Но да можеш да защитиш себе си и своята позиция означава да си пораснал достатъчно.Психически,имам предвид.И ако той не може да се изправи срещу тях,както разбирам,ще трябва да му се помогне.Но не знам дали ти си точния човек,защото си другата страна.Ако той е склонен да опита,и както казваш,търси помощ без думи,може би е добре да потърсите професионална помощ, от психотерапевт.Защото такъв климат не е полезен за никого.Още повече за деца.

Касиди, не съм била в такава ситуация, затова моето мнение също е принципно.

Аз никога не бих позволила на някого да обижда родителите ми, или въобще да ги критикува. Единствено аз мога да си го позволя. Те може да са всякакви, но са мои родители и никой няма право да обсъжда техните действия пред мен.
Моят съвет е просто да си обичаш човека, безрезервно, при все родителите му. Казваш, че той се чувства зле от това, че не може да ви отделя достатъчно време. Покажи му, че го цениш и разбираш, свали този товар поне от плещите му: да се чувства виновен. Не мога да си представя какво му е: от една страна го дърпат родителите, от друга страна обвиняващ поглед.

Пак казвам, че се опитвам да се поставя и на твое и на негово място, но все пак мнението ми не се базира на конкретна ситуация. Единствено знам, че най-боли да критикуват родителите ти, защото косвено малко или повече критикуват теб.
А, че и аз бих се дразнила, бих.

 Ще мълча, колкото мога но не съм сигурна дали мога да съм толерантна безкрайно. Макар да съм сигурна, че бездействието ще ги активизира още повече (дано и този път не се окажа права). За мен е въпрос на приоритети и принципи, което не означава че всички трябва да мислят като мен естествено.

Kasidy-все едно аз съм писала всичко това!Аз имам същия проблем.Много уважавам родителите му,но те просто не искат да го оставят да живее своя живот,мен много ме обичат,но все пак аз не искам да живея с тях и техните проблеми,а с мъжа си и детето.Според тях,той е длъжен по всяко време да се отзовава-за каквото и да било-както казваш редовно звънят късно нощем,за да си кажат проблемите.Никога не се извиняват за късния час,никога не питат имаме ли планове за почивните дни-знаят той кога ще почива и веднага му дават хиляди задачи.
Той се чувства задължен да го прави и НИКОГА не им е отказвал.Говорили сме,карали сме се-не и не!Според него той ТРЯБВА винаги да е до тях/а те не са възрастни или болни/.Навремето са имали пари и са му купили апартамент,в който сега живеем-сега цял живот трябва да ги боготворим.Просто те са хора,дълбоко привързани към сина си,особено майка му.Наскоро ми попадна разпечатката на телефона му.Никога не се бях заглеждала,не знам какво ме накара да погледна номерата-оказа се,че за първите 3 дни от периода на засичане,са си говорили26!пъти/а с мен10/.За следващите 3 дни резултата беше почти същия.Търсят го за щяло и нещяло-за всичко!Искат постоянно да е зает с тях/с нас/.
С течение на времето се поуспокоих,но на моменти избеснявам.Страх ме е,че когато вече ги няма,мъжа ми хич няма да може да се оправя в живота...незнам какво да мисля...
Понякога,както казва Larla,се обвинявам,казвам си,че може би аз съм егоистка,че искам да прекарвам повече време с мъжа си,поне един ден без да са звъннали 10пъти за деня,друг път си казвам,че това са "бели кахъри".Но със сигурност нищо не мога да променя,защото те не са малки та да ги превъзпитава някой-това е.Просто трябва да се примирим..

                       Според мен единствено той може да определи отношенията си с родителите. А той какво и защо е решил - ... За да го позволява, значи му е ок така, независимо дали мрънка или демонстрира удоволствие... Сигурна съм, че ако нещо не го устройва, ще вземе мерки сам. Може би е по-важно да се разбереш с него това да не пречи на вашите отношения - да му кажеш на какво държиш, той да се оправя...

Ох,не е толкова просто!....

Ако родителите обичат децата си,би трябвало да могат да ти пуснат да летят сами,както се казва.А такава привързаност и зависимост е болестно състояние.Според мен.Ще споделя нещо от личен опит.Големият ми син е на 19 год.,сега завършва училище.В края на февруари реши,че трябва да живее сам.Имахме някои несъгласия /няма да навлизам в подробности/ и той се изнесе.Намери си квартира,намери си работа на половин ден /след училище/ и просто се изнесе от къщи.Няма да ви казвам как го понесох.Три дена ревах ,бях на успокоителни,баща му се чудеше как да ме успокоява.Но синът ми не разбра нищо от това.Не исках да го товаря с чувство за вина.Дадох му само да разбере,че винаги ще намерим общ език и че винаги е добре дошъл обратно у дома.Е , върна се.В началото на май.Не знам защо.Не го и питам.Проблема го разрешихме.Но това бяха негови решения,а не мои.Може би трябва всички родители в един момент да оставят децата си да се оправят сами.А когато не могат....Затова споменах,че може би е добре да се потърси професионална помощ.