За личното ви мнение по една тема, моля.

 
     
        Какво не ти харесва..    Точно в отношението...  Явно не е липса на такова. Какво те нарани.
    Явно  не са повярвали на очите си , че си голяма.  Теб те обижда, че не ти вярват на думите.  ХА!
    колкото до уважението -- запази тези чувства  и ги преразгледай след още 5 години -  после след още 5  и така..
      Уважениетоще е двустранно в един момент..   около  средата на младостта Ни  и около средата на старостта Им.
       Ако сме на едно ниво на мъдрост...   тогава има   начин да се срешнем в разбиранията си и по- рано.   Както беше при мен,  но не виждам плюсове.  виждам само ранна мъдрост.    Кас,  ти определено си мъдро и рано пораснало чедо.    Ама не им е лесно и на твоичките беее..    ужасно е ,  че ми напомняш за мен,  и ме усмихва.

не заслужават. никакво отношение не би трябвало да се очаква/дава по презумпция.

ако родителите са от типа, описан от Балу, за каквито и аз си мисля, от разговора ти няма да произлезе нищо добро. те или ще те гледат с дълбоко разбиране в този момент или ще започне шоуто още на момента. по мои наблюдения, по-вероятно да е първото. след това ще започнат тънките фасони, отдръпването, театрите на обидените, сълзливите слова и т.н. до момента в който а/ лирическият герой ще избере да обърне гръб (твърде рядко срещано) или б/ вие с лирическия герой тръгнете в различни посоки.

В момента това ми е болната тема .За първи път от 26 години съм скарана с родителите си, защото за първи път им се противопоставих......................

Избягвам да пиша и да споделям,но и на мен това ми беше болна тема......що се отнася до родителката на съпруга ми....и се убедих,че "насила очи не се отварят"......просто не става-нито с приказки,нито с разговори......оставих нещата от само себе си да се развият....заложих на това,че с нас/мен и децата/ е по-щастлив и спокоен,не съм искала да прекратява/но пък е не поощрявах контактите/ или променя отношението си....,но той сам разбра,че не е длъжен цял живот да е на разположение,че като може да бъде с хората които освен да получават,му и дават/емоции преди всичко/.....,че в тежки моменти може да се опре на мен,а не на нея.....просто нямаше нужда да задавам дилемата-аз или тя......
За съжеление ,след като почина майка ми  се промениха отношенията и с моя баща/също тежък характер,че и в комбинация с алкохолна зависимост/.......,но вече бях разбрала,че не можеш цял живот да търпиш и да се съобразяваш с някой,който не го прави и честно казано сега съм напълно убедена,че никой неможе да ме накара да го уважавам,ако той не уважава потребностите и чуствата на другите-нито с пари и имоти,нито със заплахи,нито със вменяване на вина или предизвивайки съжеление ............тъжно,но е факт...за нас остава да си извади поуките,`щото рано или късно и ние ще искаме децата ни да ни уважават,но трябва да има защо.

И аз и съпругът ми сме единствени деца-просто не можете да си представите за какво става дума.
Няма оправия.

Уважавам родителите си, но не мога да общувам с тях, просто сме твърде различни, а аз излишни нерви нямам. Те са си чудесно семейство, разбират се. Виждаме се веднъж на 2 години и това ми е предостатъчно, даже мисля още да разредя срещите. За късмет вече сме и в различни градове, така че съвсем добре се подредиха нещата 

Според мен не се полага! Поддържам някакви отношения с баща си (състоят се в това, да го поздрава като го видя ), единствено за да не страда майка ми.

според мен, да... човек е досатъчно голям, за да е независим, ако знае, че родителите трябва да се уважават единствено защото се родители, ако все пак отговарят на някакви стандарти за родителност   .....), а ако има причина - и отгоре.

Още повече, че нелепото поведение също е вероятно резултат от родителски синдром, който си е доживот, и едно разумно дете е редно да го схване овреме

А едно разумно, интелигентно и добре възпитано дете,ако е достатъчно дорасло,  може, познавайки собствените си родители, да ги доведе до по-разумно поведение... със собственото си поведение. И добра воля.

Родителите трябва да уважават децата си. Още от малки. А за порасналите деца това си е направо задължително. Така, според мен децата ще се научат на уважение /или поне би трябвало/. А уважение не се полага никому. То се заслужава.

Много интересна тема.С много отговори.Само дето отговорите са доста различни, в зависимост от гледната точка.Нормално.
Ако имам мъж,дето всяка събота и неделя ходи на село при родителите си да копат и да ловят риба-ще му кажа да си намери някоя селска мома да подпират плевнята заедно,щото аз мисля да ида на бар,да гледам филм,да понапазарувам ....
Ако имам свекърва,дето да се меси нон-стоп къде и как ще си прекарам времето с мъжа ми-учтиво и много категорично ще и заявя,че имам съвсем други идеи и вкусове.
Ако аз съм свекървата и някоя пикла се опитва да ми налага ограничения кога да си видя сина-тежко й и горко.


Не е хубаво да се караш с роднини,независимо чии са и какви са.Опитай се да намериш някакъв компромис-така,че желанието на всеки да бъде уважено.
Аз например,не съм познавала моите свекъри,когато са били всеотдайни родители,жизнени и забавни.Когато се оженихме те вече бяха двама скучни старци с безброй болести,които още си живеят в тяхното си време и не разбират много неща от съвременния живот.Въпреки това,обаче, те продължават да са родители на мъжа ми и имат нужда да го виждат отвреме-навреме,да му задават едни и същи въпроси,да спорят за едни и същи неща,даже да го поучават колко да работи,колко да почива и т.н.Колкото и да им неадекватни съветите,знам,че го правят с най-добри чувства и нито мъжа ми, нито аз спорим с тях.Изслушваме ги,после правим каквото решим.Ако имам някакви критики към тях, винаги ги поднася мъжа ми.Така не ги били толкова,колкото ,ако аз им кажа нещо неособено любезно.И с моите родители така действаме.По един начин звучат упреците от детето ти и от съвсем чужд човек, израснал в друго семейство, с друго възпитание.
Понеже на мен ми идва множко всяка неделя да ходим на вечеря у баба и дядо,мъжа ми ходи с детето за целия следобед, а аз си стоя у дома.Винаги съм добре дошла с тях,но съм наясно,че те искат не мен да видят ,а мъжа ми.Реших така,след като майка ми ми сподели,че и е много мъчно,че не може да се види с брат ми насаме,да си поговорят само двамата.Ако изобщо отиде, то е с жена си,която все се меси в техните разговори(по-скоро вика по майка ми) или тя му звъни на всеки 5 минути.
Според мен,всяка майка има нужда от детето си, а и то от нея,независимо на каква възраст са и двамата.И независимо дали майката е била всеотдайна или никога не е била близка с детето си, то всеки един от нас плаче,когато я изгуби.И това пак независимо дали детето е на 5 или на 50.

Да нараниш някого,да го обидиш и да ти олекне е много лесно.Но дали това би премахнало пречките от пътя ти?Според мен би донесло само излишни отрицателни емоции.Когато обясниш,че целта ти не е да вдигаш олелия,да се караш,а имаш някаква нужда,причина нещо,което е свързано с тях да се промени,имаш по-големи шансове да успееш.ДОБРАТА ДУМА ОТВАРЯ И ЖЕЛЯЗНА ВРАТА.
Да бъдеш любезен не е лицемерие.Да бъдеш груб и гневен-е.Защото ти,Касиди,си един много добър човек и носиш в себе си много любов.Просто напоследък си толкова изнервена,че си го позабравила.
Прегръдка за теб!

                     Глас от мен 'за' безусловното уважение... Моите родители са вършили много неща против мен, но съм склонна да го отдам на родителски грешки...

Това ми се струва нормално. Мисля, че темата е за злонамерени родители, които вредят, за да си уважат някаква си там тяхна нужда.

След като децата пораснат родителите имат право да мислят за себе си, нали? Ти какво искаш - хем да си самостоятелна и да вземаш решенията, хем те да ходят по акъла ти и да мислят преди всички как да ти изпълнят прищявките?

Никой не е застрахован от неволни грешки. Повечето грешки на родителите не са направени с цел ущърб на детето, а поради неправилна преценка на ситуацията. И в такъв аспект, какво те кара да смяташ, че ТИ винаги си права? Никога не грешиш по отношение на собственото / ите си дете / деца?

И... Замисляла ли си се някога дали ТИ заслужаваш уважение? Както от родителите, така и от децата си?

Аз пък смятам, че човек трябва да уважава родителите си.
И не разбирам защо родителите са длъжни цял живот да вървят подир задниците на децата си и да им помагат. А за тях кога ще им остане време? Кога да помислят за себе си?

Защо пишете глупости без да сте чели темата? Кой говори за помощ, за уважаване на деца? Това да не е разменна търговия, това че аз уважавам някой в никакъв случай не го прави длъжен и той да ме уважава.
Всеки е прав за себе си, макар че в очите на околните може даправи най голямата грешка. Именно затова иде реч- 70 годишните имат едни представи за живота, 30 годишните съвсем други. И тъй като все пак става дума за живота на 30 годишите е естествено нещата да се случват според техните представи, а не според тези на родителите им, които най вероятно в случая живеят в друго време.