Любими откъси, мисли и пасажи от книги, стихове, с които живеем

Всичкия смисъл толкова много зависи от превода, че няма на къде

Няма Как


Дори да ни споходи мъка,
Дори да ни подложат крак
Една утеха се промъква –
Няма как.
Дори да се заключи в здрача
Приятелят зад своя праг,
Пак дълго ни крепи това, че
Нама как.
Живеем сташно упорито,
В лицето ни заплюе враг,
С юмрук изтриваме сълзите –
Няма как.
Полека нещо си отива – няма как,
Във нас е пак и няма как,
То ни убива.


           В. Самуилов

Не помня дали някой не го е пускал вече...простете ако се повторя

Хората са упорити, алогични и егоцентрични.
Обичай ги ВЪПРЕКИ ТОВА !

Правиш ли добро, ще те обвинят
в егоизъм и задни мисли.
Прави добро ВЪПРЕКИ ТОВА!

Успееш ли, ще се сдобиеш с фалшиви приятели
и истински врагове.
Стреми се към успеха ВЪПРЕКИ ТОВА!

Доброто, което правиш ще бъде забравено утре.
Прави добро ВЪПРЕКИ ТОВА!

Най-големите хора с най-велики идеи
могат да бъдат убити от най-дребните хора
с най-дребните съзнания.
Не ограничавайте мислите си ВЪПРЕКИ ТОВА!

Хората са благосклонни към губещите,
но следват само победителите.
Борете се за победените ВЪПРЕКИ ТОВА!

Каквото си градил с години, може да се срине
само за една нощ.
Не спирай да градиш ВЪПРЕКИ ТОВА!

Дай на света най-доброто от себе си
и той ще те отритне.
Дай му го, ВЪПРЕКИ ТОВА!

Майка Тереза

Виолка, това на Майка Тереза много го харесвам! благодаря ти, че ми го припомни

Моля!!!  Препрочитам го пак и пак и пак ,за да го приема....и за да се опитам да го  спазвам до колкото мога....

Violka,и аз ти благодаря!

"Той се прекръсти и дръпна въжето, което люлееше отведнъж трите езика на камбаните. И плеснаха силно тия три железни езика по медните уста на тежките камбани. Веднъж, дваж, триж.

Но камбаните мълчеха и не издаваха никакъв звук. Тия бронзови майки, обременени от звукове, бяха занемяли.

Страшно беше да се гледа как железните тежки езици бият по чистия метал, а той стои безгласен… Имаше нещо мъчително в тая работа. Трите камбани се люлееха и се напъваха ужасени, като глухонеми, които искаха да обадят за някой страшен пожар и не можеха."
Елин Пелин, Занемелите камбани

"Непознатият като че не го чу. Той бавно излезе вън.

Отец Никодим застана в мрака сред пустата черквица и дълго стоя така. Вън полека-полека чезнеха равномерните стъпки на непознатия, удара на тоягата му и живия звън на звънчетата.

— Кой знае — продума на себе си отец Никодим, като се свести. — Тоя човек може би е по-близо до божията истина. Той живее под само звездите."
Елин Пелин, Изповед

Ни лъх не дъхва над полени... Пенчо Славейков

Ни лъх не дъхва над полени,
ни трепва лист по дървесата,
огледва ведър лик небето
в море от бисерна роса.

В зори ранил на път, аз дишам
на лятно утро свежестта —
и милва ми душата бодра
за лек път охолна мечта.

За лек път, за почивка тиха
през ясна вечер в родний кът,
където ме с милувка чака
на мойто щастие сънят.

Нощ преваля. Зад гори... Пенчо Славейков

Нощ преваля; зад гори
ясен месечко се скри,
ей зора ще сипне скоро —
сбогом, жадена изгоро!

Що е, че съм разделен
аз от теб? Нали весден
мила на сърце те нося —
сбогом, птичко свилокоса!
 
Скоро пак ще притъмней.
Славей песен щом запей,
ти възчаквай ме тогива —
сбогом, моя желбо жива!

Не чезни, а имай мен
мило на сърце весден —
би ще времето крилато...
Сбогом, мое златно злато!

И още едничко от него

Месеца самотно грей...

Месеца самотно грей
и лъчи вълшебни лей-
над планинските вършини
и обвити в мрак долини.


Сънний мир сън осени...
Само будните вълни
в тъмното море немирно
се премятат беззапирно.


И унесени, в захлас
нещо шепнат с тъмен глас, —
дали сага съкровена?...
И заспалата вселена,


като че ли в трепет плах,
слуша, схванала во тях
нейде някой рев далечен —
ек от хаоса предвечен.

 Владимир Свинтила
Интериор

Оставих я във тишината,
слънце върху тъмно жълтата стена,
слънце в слънцето,
китарата,
в непредполаганата тишина.

Канарчето е удивено,
и алтът на цитрона му расте!

Дали да сложа над комода слънчогледите от Арл?

Ако намериш в стаята
разлята светлина по пода
не я изнасяй със рогозката,
а остави
да тържествува юли.

Из „Улица Консервна”
 

„Вълшебна е ранната утрин на улица Консервна. В мъглявия промеждутък, когато вече е светло, но слънцето още не е изгряло, обляна в сребристо сияние, Улицата сякаш увисва някъде извън времето. Уличните фенери угасват, а буренакът става блестящо зелен. Вълнообразните покриви на консервните фабрики светят с опаловото лъчезарие на платината и стария пиринч. В този миг автомобили още няма. Улицата е притихнала, без двежение и труд. Чува се прибоят, който подплисва между купищата отпадъци от фабриките. Миг на затишие, миг на пустота, една кратка ера на отдих. Котките се прехвърлят през стоборите и като сироп се проточват на земята да дирят рибешки глави. Смълчани кучета пристъпват в ранната утрин с царствена походка и разсъдливо търсят място да вдигнат крак. Пристигат морските чайки, изплющяват с криле и кацват върху покривите на фабриките в очакване на всекидневните отпадъци. Те се нареждат една до друга по най-високите части на покривите. Откъм скалите на морската станция „Хопкинс” долитат гласовете на тюлените, които вият като кучета. Въздухът е прохладен и свеж. В задните дворове лалугерите издигат утринните си купчинки от влажна пръст, изпълзяват и придърпват цветята в дупките си. Мяркат се малко хора – толкова, колкото да изглежда още по-пусто. Прибира се някое от момичетата на Дора, което е било на посещение при клиент, прекалено богат или прекалено болен, за да дойде лично в „Мечешко знаме”. Гримът й е малко поразмазан, а нозете й са уморени. Ли Чун изважда кофите за смет и ги подрежда на бордюра. Откъм морето се задава старият китаец, прешляпва Улицата и се загубва нагоре покрай „Палас”. Фабричните пазачи поглеждат навън и примигват на утринната светлина. Разпоредителят на „Мечешко знаме” излиза на верандата по фланелка, протяга се, прозява се и храчи. С дълбок ехтеж като в тунел откъм тръбите се носи хъркането на квартирантите на господин Малой. Това е опаловият час, границата между деня и нощта, когато времето спира и се замисля за себе си.”

Много обичам Талев, а точно този момент от цялата история ми е страшно мил.. За конкретния цитат обаче ме подсети подписа на една съфорумка, признавам си :

"Майка.Нема да има за нея веке ни мир,ни сън..." 

Благодаря, Кроасания! Страшно хубаво е, имах нужда от нещо подобно.

"-Тя носеше отвратителни, тревожни жълти цветя. Дявол ги знае как се казват, но, кой знае защо те първи се появяват в Москва. Тези цветя много ярко се открояваха върху черното и` пролетно манто. Тя носеше жълти цветя! Лош цвят. Тя сви от Тверская в една пряка и тогава се обърна. Знаете къде е Тверская, нали? По Тверская минаваха хиляди хора, но аз ви уверявам, че тя видя само мен и ме погледна не само тревожно, но дори някак болезнено. Порази ме не толкова нейната красота, колкото безкрайната, невиждана самотност в очите и`! Подчиних се на жълтия знак и също свих в пресечката, тръгнах подире и`.Вървяхме безмълвно по кривата скучна уличка, аз по единия тротоар, тя по другия. Представете си, по уличката нямаше жива душа. Измъчвах се, защото ми се стори, че трябва да я заговоря,а се боях, че няма да произнеса нито дума и тя ще си отиде и никога вече няма да я видя. И, представете си, изведнъж заговори тя:
 -Харесват ли ви моите цветя?
 Добре помня как прозвуча гласа и`, доста нисък, но пресеклив и колкото и да е глупаво, стори ми се, че ехото отекна в уличката и се блъсна в мръсната жълта стена. Аз бързо минах на нейния тротоар и докато я приближавах отговорих
 - Не.
 Тя ме погледна учудено, а аз изведнъж и съвсем неочаквано, разбрах, че цял живот съм обичал именно тази жена!....

                                        "Майстора и Маргарита" Михаил Булгаков

 Това е една от любимите ми книги. Препрочитам я всяка година и не мога да и` се наситя. Препоръчвам я на всеки.