"Най - трудно ми беше през първия месец. Не съм си представяла нито за миг, че ме чака такова безсъние, умора. Бебето ми беше от тези, които спят по малко и се будеше почти на всеки час, за да го кърмя. Може би това, че никой не се включи в помощ, ме изнерви до краен предел. Толкова бях преуморена, че седях на края на леглото, плачех и си молех на Господ да оцелея, защото мислех, че ще умра в съвсем буквалния смисъл, защото няма да издържа. Не ми тежеше самото обгрижване - смяна на памперси, къпене, миене, кърмене, тежеше ми това, че не можех да свърша нищо друго, буквално нямах никакво време за себе си. Тони искаше да е постоянно с мене, носех го на ръце почти непрекъснато, с изключение на времето, когато излизахме на разходка и когато спеше. Най-хубавите моменти ми бяха свързани само с разходките навън.
После, на около 3-4 месеца започнах да го слагам в шезлонг и така имах възможност да го разнасям из всички стаи, където съм и аз. Но това не е всичко. сега пък започваше да реве, веднага щом се обърнех с гръб към него.
Свекърва ми постоянно ми казваше, че сега било най-лесното за майката, защото бебето само трябвало да се кърми и да спи. Да, ама аз не бях на същото мнение. И така трудно ми беше, докато не го сложих в проходилка. Тогава вече имах макар и малка възможност да ходя до тоалетна, без детето да е с мен вътре, но това беше за твърде кратък период.
Исках да споделя, че трудно беше, докато имаше колики, защото тогава ми се налагаше да го нося почти непрекъснато на ръце, да го люшкам. Трудното по-скоро идваше от мъката, че не можех да му помогна.
Общо взето, периодът до навършването на годинка, ми беше много труден, много тежък, много тъжен, много проблемен.
После детето проходи и трудното беше, да го пазя да не пада, да не се нарани..."