За коловозите..

Опитвам се да не влизам в коловози...
За сега живота ми е доста динамичен и разнообразен,
но сигурно ще ми се случи... Една екскурзия
би свършила работа 

Държа посоките здраво. Променям ги плавно.
Понякога се движа с бясна скорост. Вятърът тогава ме пронизва до кости.
Но общо взето съм фен на бавното движение, така имам възможност да се любувам на гледката, да спра, ако нещо ме привлече, да се отколня внимателно. Няма защо да бързам.
Мъжете около мен? Питай тях 

И аз се боя от коловозите, затова и не съм се качила на влака. Все още подтичвам около гарата и не ми стиска.

Напълно разбирам за какво питаш! Аз съм в един такъв коловоз от много време. И понякога ми се иска да подишам различен въздух, но няма как без да сгафя. Затова си позволявам да правя малки забежчици, ама съвсем малки, с които да се залъжа. Засега се получава, но докога...

И аз съм в коловоза,невъзможно ми е да не бъда.Но през определени периоди започвам да се чувствам неспокойна и дотежи ли ми ежедневието,отбивам.Azzy спомена за шофирането без цел.Снощи бях на Златни пясъци,навръщане слушах музика в колата и запраших безцелно.Обиколих хууубавичко града и чак тогава оставих приятелката си пред дома й.Тя ми казва:ти си луда,но аз разбрах,че тя е наясно защо го направих.И мисля,че й хареса.Погледите на чуждите мъже също ме карат да заблестявам,въпреки,че, между нас казано,не са ми нужни.Не са ми нужни самите мъже,незнам от колко време чужд мъж не ме е вълнувал.Но да ме гледа одобрително,о,да ме гледа одобрително и пожелателно...умирам от удоволствие.Не танцувам и не пея,защото твърде не умея,но обичам да бъда само с приятелките си някъде,за кратко и с много наситена програма.
Мъжът ми ли как ме приема?Той ме познава като петте си пръста.наблюдава ме много внимателно,това го знам.И засега успява с непредвидени за мен моменти да ми върне сладостта от брака,когато ми натежи.

мене ме спасява движението, извън коловоза! среща, природа, комплимент, понякога една усмивка или шега! внимание отвън, морето, книга,телефонно обаждане с хубава новина!и семейните дискотеки, тогава сме някак слети, родители и дете! хармония! или един дълъг маршрут с колата, хиляди км пред нас, да разполагаме с нощта за да видим морето и изгрева!зависи от състоянието, такова и ле4ението на рутината!

                     Влязох, и много ми тежи... Най-вече ходенето на работа, и всъщност ужасно многото време, което отделям за работата си... Тежи ми много, избеснявам чак, търся начини, но засега си остават само в главата ми  ...

Да не изключваме и варианта, когато си се носил във всички възможни посоки и си залитал и от най-малкия полъх на вятъра; попадал си на места, от които едва си се измъквал, както и на такива, на които не би се върнал за нищо на света...

Тогава добрия, стар, отъпкан коловоз, се оказва най-привлекателния начин да ... се поспреш, самоопределиш, насладиш на предвидимостта на мига.

Засега ми харесва. Но може би защото съотношението свободно летене:коловоз е 5:1 като продължителност

и аз така...влакове много а един не избрах да се кача...вече си мисля дали нетрябва да сменя превозното средство... на самолет например   

Аз гледам да не влизам много много в коловоза на живота. Все намираме начин със съпружието и дребния да си направим живота интересен - спонтанни излизания извън града, импулсивни срещи с приятели, пътувания до екзотични дестинации.
Да не забравя и няколкото дружки от отчетната, които направиха така, че майчинството ми да е наситено с много приятни разпивки. Наздраве, мацки!

Неизбежно е да не влизаме малко или много в определени коловози, но пък всеки човек е хубаво да има своите малки "бягства". Аз ги имам - понякога това е оставането сама, друг път разходката без чадър в някой пороен дъжд; понякога е лудото танцуване в някоя дискотека, друг път е изненадващото заминаване нанякъде или пиенето на бира на "лафче" с някоя "стара" приятелка; понякога е невинното флиртуване с някой красив екземпляр от мъжки пол, друг път е шопингът; понякога е почивката някъде с приятелки и много спа, друг път е "отвличането" на половинката някъде извън къщи на романтичен уикенд; понякога е вдетеняването покрай собствените деца, друг път е пушенето на балкона със собствените ми мисли в малките часове и т.н.
Не обичам еднообразието (вж. подписа ми).
А половинката ми? Той обича сигурността и спокойствието и тази моя моментна лудост го обърква - започва да се притеснява и да ревнува. Опитвам се и него да го въвличам в моите малки бягства и тогава му харесва, ама не винаги...
Благодарна съм, че работата ми е такава, че ми позволява постоянно разнообразие, пътувания и повишаване на адреналина. В семейството предпочитам спокойствието, но пак в умерени дози...

Мен пък така описаните откраднати моменти на щастие ме натъжават. Напомнят безгрижното детство, веселата и бурна младост и после.. влакът тръгва. Колкото и да излизаш от коловозите, все трябва да се върнеш в тях. Иначе не става.

(Може да греша, защото още нямам дете, което да осмисля останалите моменти. Не съм се решила и това е.)

Няма нищо лошо в коловозите, или в руслото, или на познатите релси. Уютно е, познато е, а и нищо не пречи да се отклониш, да смениш бавния влак с влак-стрела, да заобиколиш, да полетиш и пак да се върнеш на утъпканата пътека 

Така е. Натъжават. И детето не помага даже.

Не грешиш - колкото са хубави тези моменти (докато ги изживяваш), толкова са и тъжни, защото осъзнаваш, че не можеш да си на 18 и да си абсолютно безгрижен...
Но пък и връщането в колковоза после е много сладко, защото там те чакат хората, които обичаш и децата ти...
Та, много си права.

В коловоза съм откакто се роди сина ми. Тогава напълно разбрах какво значи думата "обвързан" макар, че бях от 10 години омъжена преди този момент. Искало ми се е естествено да изляза от коловоза и не е оставало само като мисъл в главата ми. Танци със стара бойна дружка / понякога и брат ми играе тази роля / и някой и друг флирт обикновено вършат чудеса. 

Аз винаги съм обяснявала на детето (голямото), че всяка възраст е хубава, стига човек да се чувства добре.
Това е нагласа към живота.

Сама се качих на влака и знам, че той върви по релси! Честно казано в коловоза ми е добре. Знам , че малките залитания понякога довеждат до дерайлиране! Но радостите и тръпката могат да се срещнат и по правия път, стига да ги забележиш и да не ги подминеш, т. е. да ти се сторят прекалено дребни и незначителни.

Мдааа, само дето на всяка възраст и коловозите, и бягствата са различни...

Влизам, излизам и пак и пак. Детето ме вади от монотоността с някаква непридизвикана от мен нежност или "мамо Сашко те бича".
Приятелките и дискотеките - до временно умопомрачение ме водят - хубаво е, но нетрайно.
Мъжете - Chanel  го е казала добре - не искам чуждите мъже (или рядко ги искам ), погледите им не отказвам.
Чувството, което ми оставят тези погледи е важно - усещане, че всичко пак си е както и преди.
Не искам да е съвсем както преди и сега ми харесва - само понякога ми е криво. Детето е границата ми за преди и сега, и сега-то има смисъл. Мъжа ми понякога ме изненадва и изравнява коловоза - заради мен.

Дали ме разбрахте?

 Не приемам като лукс разнообразието.
Доста често напоследък ми се иска да вляза в коловоз. Да ми е поне за ден, два или три спокойно и еднакво. Нямам тази възможност. Може би скоро...

Мисля, че хванах правилния влак, затова и животът по коловози не ми тежи-дава ми единствено сигурност и спокойствие, без да ме отегчава или ежедневието да ми носи някаква тегоба.Сякаш дори не усещам, че животът ми е влязъл в някакви релси-харесвам работата си и я върша с удоволствие и ентусиазъм, а моментите прекарани със семейството ми ми носят най-голямата радост.
Не искам да излизам от коловоза, не искам да се връщам към младежкия  буреносен живот.
Едно пътуване до някое ново и непознато място, една романтична вечер навън, един неочакван жест или среща със стари познати са достатъчни, за да ми върнат живеца.

Пет пъти пиша нещо за нагласите, настроенията и (не)константните им величини и все не ми звучи както бих искала, моля за съдействие. 

Понякога ли? Мине ли ми и най-беглата мисъл, че съм в коловоз предприемам мерки, нерядко драстични. Най-често се изразяват в смяна ра работата, смяна на хоби, временна смяна на местоживеене, подмяна на  компания и подобни.   За мен коловоза е душевно самоубийство, независимо колко правилен е той.

Сериозно ли така мислиш? За мен коловоза е еквивалент на спокойствие. Не ми се чини да е толкова лошо.
 Я си представи как постоянно сменяш дом, работа, окръжение...Изпиващи са прекалените емоции и новости.

Хората са различни, Касиди   

Сериозно го мисля Каси. Но  така го чувствам аз, различните хора имат нужда от различни неща.. За мен промяната не е изпиваща, за мен тя е живот. Мисля, че  и ти имаш нужда от нещо друго, не точно от коловоз.

Зная че хората са различни, заради това ви чета 
 

Ох, аз пак наопъки.   Цял живот мечтая за коловоз, в който да пусна парната машина, пуф-паф, пуф-паф, ту-ту-у-у.
Извънколовозието ми не е такова, каквото го описвате. Моето е вътрешно. Все едно имам бенгалски огън в главата.   (Там все нещо трябва да има, нали...  ).
Все нещо хвърчи, блести, угасва, пращи ( последното са неясни сигнали от извънземните, обаче). Мъжът ми какво прави по въпроса? Когато ме видял, си помислил, запленен: "Страхотна е. Обаче е малко лудичка."
Не след дълго разбра, че "малко лудичка" не е точният израз.   Обаче и той е бенгалски огън, та разбира.
Обаче у нас винаги е весело.  

Лошото е, че повечето хора/жени сме такива, че хем коловоз ни се иска, хем и редовно дерайлиране. А не ставааа. И се почват публикациите в ДиС.

Тези дни любимата ми дума е "обаче". Забелязахте, нали? 

И в коловозите и през просото все е хубаво, бе хора. 
Не разбирате ли?!

ех,Касиди, на мен понякога ми се иска просто да си седна в някоя градина като жената на аватара ти и да си чета ли четаа.... без да мисля за нищо друго,освен това,което става в книгата. Искам да си имам една такава градина-убежище,където всичко е спокойно, слънчево и розово. Иначе не мога да се сърдя на коловоза,че съм си го избрала, понякога от прозорците се разкриват прекрасни гледки, друг път пейзажът е малко едообразен и времето между "пуф" и "паф" ми се струва цяла вечност, но пък след това се появяват още по-красиви местности пред погледа ми. Аз си знам,че съм бърз влак. Все бързам, а бавно стигам. Понякога загубвам посока- малко съм неориентирана, но рано или късно се озовавам на гарата,на която е трябвало, дали тя ме намира или аз нея,не знам, не винаги е съвсем преднамерено това намиране, но пък в повечето случаи е за добро. Понякога пътуването ми идва множко и започвам да мечтая за онази градинка... всъщност много пъти съм била на подобно място, но бързо забравям, може би защото не съм мислила за нищо друго,освен за написаното в книгата.

Разпознах се в този израз и аз.
Иначе за градината и спокойствието...има време. Успокоявам се ч в пенсионна възраст само това ме очаква. До този момент филмите и скорстта на лентата при прожекция ще се сменят постоянно, явно.

Дали?

Ух, остави ме да си вярвам.
Малко се успокоих че някой разбра желанието ми за спокойствие

Когато избирам любими посоки, не ме е страх от коловоза. Уютно ми е. Искам да остана.
Харесвам си живота, семейството, приятелите, временно изоставената ми работа.

За "бързите влакове" предлагаме уроци по плетиво на една и две куки.
Успокояващото и релаксиращо действие, съчетано с достатъчното време за подреждане на мисли и емоции, както и близкият контакт със собствената ви креативност ще ви подарят незабравими мигове в мир и любов със себе си. Предлагам игли, прежда и схеми безплатно. Елате в наш'те коловози. 

Пътуванията ме вадят. Увличам се от  много неща и много за кратко. Понякога отговор на в-с в Стани богат може да ме заинтригува и да 'изора' една цяла нова област, после я забравям.  Харесва ми да гледам. Музеите ги открих наскоро. Списанията също.  Абонирана съм за всичко. Мода, интериор, политика. В момента увличам от кампери. Покрай Сайнбек и Пътешествие с Чарли. Правя си блог. Той пък ще ме отведе до сърф-увлечение, усещам и до нови и нови места... Вечно си мечтая за нещо.  Повърхностна съм.  Мъжът ми как реагира - мисля, че му е приятно, че не съм съвсем нормална.

Какви поетични души имало сред нас във форума, какви метафори, какво чудо, завиждам направо.
Как виждат живота си в какви картини, при мен нещата са толкова прозаични..... 

Смени метафорите- стига с тия бързи влакове и тесни коловози! А каквото и да измислиш- хубаво ще е.(Това май е за " Симпатиите....")

Аз съм като Ева на сцена, ама с тази разлика че съм дърта. 
Иначе си имам своите лудости и слава богу.

Излизам от релсите мисловно, рядко, но се случва.
Рея се и си мисля, пресъздавам ситуации, рисувам битието с други краски. Тогава всичко ми става чуждо.
Това става обикновено късно вечер, и в ситуации на прясно отминало напрежение. Дълго не заспивам после.
Към мечти може да ме тласне и телефонно обаждане на близък, скоро невиждан човек.
Спящото ми дете ме приземява. То ми е вододел. След появата й живея друг живот, така да се каже от тогава опознавам новото си Аз.

Мъжът ми приема, да кажем, не негативно. Един мечтател е достатъчен.

Пина, ти дърта?!       Ти си една от най-младите и диви души тук, пътешественическия ти дух няма как да те вкара в релси..
За метафорите - така е зададена темата, кефи ме и се придържам, доколкото мога. С този пост дерайлирах леко, извинявам се.

Знаете ли, аз не оспорвам удоволствието от семейното щастие и спокойствие.
Аз, самата му се наслаждавам и прочие, просто темата не е затова.
Точно за обратното е- моментите, в които вие не сте съпруга на мъжа си, майка на децата си, домакиня в дома си, а сте просто вие.
Не знам дали се изразих правилно, знам, че има хора, които не изпитват подобни емоции, отъждествяват се изцяло със семейството си, работата си  и т.н. и така се чувстват пълноценни, разбира се, но аз не съм съвсем от тях.
Обхваща ме определено безпокойство понякога, което ми трудно да определя и да опиша, но ми е приятно, че ме разбрахте.
Аз описах част от нещата, които ме успокояват и ми връщат равновесието.
Те не застрашават семейството ми, работата ми изобщо светът, в който живея, но не го касаят.
Това е нещо мое, лично.
Имам близки, които го забелязват и понякога споделят.
Мъжът ми ме познва, усеща тези ми моменти, но изпитва някаква ревност, без да ми я натрапва.
Може би трябва да ви призная, че аз харесвам тези моменти, по някакъв начин.
Също така не отъждествявам тези малки бягства с крайности, които биха застрашили няко от нещата, които ценя.
Говорим за нюанси, дами.
За ярки индивидуалности, може би и за малко здравословен егоизъм.
Също и за някоя добра идея.
Ева на сцена, аз също изпитвам известни затруднения в изразяването на мисълта си по тази тема, но съм много щастлива, че ме разбрахте.
Уточнението за мъжете беше също важно, благодаря ти, Шанел.
Разбира се, нямах предвид изневяра, а само поглед на възхищение в нечии мъжки очи.

  Много хубава тема. Накара ме да се замисля за собсвеното ми ежедневие,а то напоследък е точно като в коловоз.Бавничко се движим в коловоза,скоростта се определя не от нас със съпруга ми,а от децата...Понякога тъжно гледам прелитащото покрай нас време и се питам,дали не пропускам нещо?Но това е само когато съм много уморена и недоспала...Иначе шареното детско влакче си е моето возило и не бих го заменила с никакви други лимузини...И така ще е занапред,докато пораснат дребните.Всъщност за мислите и мечтите коловози няма,а също и за любовта!

Ева на сцена, мед ми капна на сърцето! 

На мен ми изглежда най-страшна точно тази ситуация


това усещане ме гонеше повече като ученичка, макар тогава определено да не съм имала кой знае какви отговорности. Коловоза май е състояние на духа, независещо от възраст и семейно положение. Напоследък все по-рядко ми хрумва, дори почти никак. Може би съм помъдряла, намерила съм себе си или някакво подобно клише.

Не мисля по този начин. Когато си свободен да бъдеш себе си за какъв коловоз можем да говорим?! А сега заради детето се съобразявам с неща, които изобщо не са в кръвта ми, но то е най - важното все пак. Най - важното , но не единственото, което ме определя, като личност, жена и т.н. Не единственото, което може да ме накара да се почувствам щастлива. Релсите за мен са точно нещата, с които се съобразяваш без да имаш голям избор. Въпреки нещо, заради някой - избрал си го сам, но все пак не изцяло това, което ти се иска.
Нагоре някой беше писал за романтична вечер със съпруга си, ами чудесно, само дето няма на кой да оставя малкия дори за 2 часа, че да излезем само с баща му като едно време. Давам го само като пример, далеч не е единственото, което имам предвид, но надявам се да ме разберете.
Пълно щастие няма и човек живее с изборите, които живота му предоставя.
За това малките бягства на откраднато щастие понякога са много ценни и за мен поне не тъжни....

pasinet, съгласна съм! Точно затова ме е страх, както каза Ева, и аз се съгласих. Просто си поразсъждавах за мойто битие в движение и открих, че съм се чувствала така и без да съм физически ограничена... Макар, че бях, от други неща, но бях.
Ако почета тая тема още малко и никога няма да родя дете.

То мойто ми се падна без план  , така, че ако на мен се очакваше да се почувствам подготвена сигурно и аз нямаше да се реша. 

Излизам много лесно и пак влизам, като се наложи. Съвсем елементарни неща- дори дискотеките не  влизат в списъка ми, погледи и флиртове- не ме вълнуват особено, дори и не ги забелязвам вече.
Обаче без тези коловози, особено работата- не ми еясно как ще може да се излезе от тях. ОСвен в сънищата и мислите

Моето виждане за темата е, че тя няма нищо общо с децата.
Всъщност има дотолкова, доколкото мога да го метна на седлото и заедно да препускаме 

Azzy, аз много добре те разбрах. Никак не ми е приятно да ме "мамосват" по тази причина (освен синовете ми, де). Не съм никакво майче (умирах, когато в родилното ми казваха така), не съм и от "мамитата"  . Децата са ми много желани, много мечтани, много обичани, но аз, мерси, не съм "майката на...". Човек може да има и други щения душевни най-паче.
Това се опита да каже в една тема съфорумката Седада, ама я ядоха, ядоха...
Ми не ме е срам да твърдя горното. Нямам никакви съмнения добра тролска майка ли съм.
(Пак казвам, не винаги работата опира до бягство с чужд мъж или бар до рано сутринта.  )
П.П. Анджелина много хубаво го е написала. Обичам Анджелина. (Каква е температурата на морската вода, казваш?  )

Е, хубава работа.
Настоявам, че темата няма общо с щастието от семейния живот, децата и прочие.
И пак настоятелно подчертавам, особено за необвързаните дами, че аз, самата се чувствам щастлива с мъжа си и детето си и ако темата ми е оствила и сянка съмнение, че брака е всъщност тежки окови и влачене на безцелно и еднообразно вегетиране под куп мръсни чинии, моля да прочетете отново.
Темата не е отчаян вик, а лек намек, усмивка.
Между другото, аз не вярвам в лозунгите за готовността за деца.
Децата според моите скромни представи трябва да се раждат от любов.
Но моля ви, нека в тази тема не говорим за деца, семейства, домакинства и работа и отговорности изобщо.
Само за бягството от тях и вашият начин да го направите и това да ви дава усещането, че сте живи, в самия живот, в най-прозаичния смисъл.
Ох, Василиса, първо за теб се сетих, когато пишех заглавието   

Дойдохме си на думата 

Около 19 градуса, Василиса. Все още става само за пиене  .  И аз те обичам.

Карам в един коловоз, докато много ме стегне шапката и тотално го сменям. И така пак мога да изкарам няколко години, но в новия коловоз. С времето смяната на коловоза се доближава все повече към този коловоз, който съм си представяла като завърших училище. При мен нещо лекото кривване в друг коловоз не върши работа.

Работата, децата, домът, изобщо всичко онова, което се превръща в ежедневие, един кръг, в които започваш да се въртиш и неусетно животът влиза в релси, които понякога малко отегчават, независимо, че носят спокойствие, сигурност и прочие.
Въпросът ми е дали понякога ви се иска да излезете от тези коловози?

Ами я ми обясни пак как темата да няма общо със семейния живот и децата, че нещо между тези два твои поста има огромна разлика? 
В началото на темата пишеш, че точно работата, децата и т.н. те докарват до коловоза, после, че нямат нищо общо. Кои са твоите коловози, че не можах да разбера.
 Аз за моите съм си ги написала.
Сега започваш да казваш темата няма общо с това, няма общо с онова, аз разбрах, че темата е за коловозите на всеки такива каквито той ги усеща.

Коловози, релси, черни пътища, криволичещи глухи пътеки, шосета, автомагистали, полоси, къде с кръстопътища, къде право напред, за всекиго различни,


аз така я възприемем и така пиша

Azzy, и аз разбирам за какво иде реч, но за малко ще се откъсна от метафоричната образност на темата. За мен статуквото е по- скоро състояние на духа, отколкото на заобикалящата ме действителност. Едно нещо, което вчера ми се е сторило тривиално и скучно, днес го виждам по друг начин. Дали не е признак на одъртяване това?   Пък и тези малки залитания ( ето, че пак се намеси въпросният троп)  мисля, трябва да са част от живота ни.

По коловозите се кара леко и спокойно, но шофирането там често води до амнеза и заспиване на волана. Също така се оказва, че по този път се намират и едни малки камъчета които могат да катурнат колата. Шофирането офроуд от време на време е добро средство за разсънване на пътниците и подобрява уменията на шофьора...
може да редуваш и двата пътя (стига да не изръсиш някой от пътниците извън колата) и да стигнете до там на където сте се запътили.

скоро ми разказаха един виц...
за един нюанс....
голям смях падна...
Аз съм бледа индивидуалност, сори че се изказах

Сега влакчето сладко шепне " пуф-паф-пуф-паф", след като дълго време ме катереше по урви и спускаше по стръмни склонове
Успокоява ме фактът, че винаги мога да дръпна аварийната спирачка  .

Тук е истината за мен. Отказвам да разбера жените, които се вживяват в нещо (дом, работа, дете) до степен, че забравят истинското си Аз. Явно никак не си го харесват..
Ярката индивидуалност почти винаги оживява, тя не се претопява току-така. Към авторката: самият факт, че си задаваш такива въпроси те прави непретопяема. 

(много кофти написана теза, ама съм пийнала, съжалявам  )

Нямам време да вляза в коловоз

Едно момиче написа, че ако чете още малко, никога няма да се реши да има дете.
На нея отговорих.
Не очаквам всички да разберат, но очаквах да започнат да ме убеждават в щастието от семейния живот, децата и прочие.
Доколкото чета какво си написала, смятам, че отлично си схванала върху какво точно ми се говори, но ако имаш нужда от леко заяждане- нямам против да се включа, но малко по-късно, когато съм подходящото настроение.

Ева на сцена, In vino veritas   

Добре,де,как така не си в коловоз?Имаш дете,съпруг,работа,хранене,захранване,разходки,занимания с детето...Всичко това те вкарва в коловоз.Ако не си в такъв,би трябвало днес да си на сафари в Кения,да вечеряш в Le Pre Catalan,а утре вечер да гледаш постановка на Бродуей.

Не съм в коловоза, не бягам. Имало е опасност да вляза. Справям се някакси за сега. Може би защото получавам разбиране и подкрепа в това отоношение.

За мен коловоза е в главата на влезлия в статуквото.
Има си разни причини да си нагазил в рутина, но това не е задължително коловоз. Ако не ти тежи, прави те щастлив и това искаш - не е. Тогава му казвам спокойно щастие по-скоро. Макар че не всеки е създаден за този вид точно.

Няма връзка и с това колко динамично живееш. Може да цепиш секундата и да  сменяш по 100 дейности на ден за да се справяш и пак /и въпреки разнооразието/ да си в коловоз.

Аз разбирам въпроса наистина без връзка със семейство и деца. Имате ли свободата да промените ежедневието си? Малко, повечко, за разнообразие, за проба... или изцяло? Искате ли? Смеете ли? Искате ли нещо само за себе си? Или сте забравили как става. Василиса го е описала много добре.

Има едно чувство на обреченост, което може да изпита човек когато всичко е застинало в рутина и досада или пък се движи толкова бясно, но познато и скучно... че няма измъкване. И вече почти не помни какво иска сам засебе си. Коловоза се е оформил вече в този момент. И тогава  е по-трудно,

Ммм, не е до нехаресване. Изброените неща, в които се вживяваме, СА част от истинското ни аз, ние сме си ги избрали (ако е обратното, нещата стават много тежки, но говорим за общия случай). Проблемът е, че загърбваме чисто егоистичните си потребности. Че ако по радиото пуснат любима моя песен, а в същото време детето ме дърпа и иска да се къпе, аз ще пренебрегна песента и ще вляза да го изкъпя. Но то не е защото не харесвам истинското си Аз.

На мен ми харесва да се движа в коловоз,защото така мога да излизам от него.Ако не е така,каква ще бъда?Муха без глава,сплескана на случайна релса.

  Много съм далеч от това да се разнообразявам със заяждане.  Предпочитам доста по приятни неща. Попитах, защото ми се стори , че има някакво размнаване между постовете ти, само за това.

Да, Dona,  но има и вариант да го гушнеш или хванеш за ръце /според ръста и килцата му/  и да си спретнете чуден празник преди банята.

Има отговорности, които се трупат, но това не значи да нямаш лично пространство, лични нужди и моменти.  Лошото е, че по силата на стремежа всичко за другите да е ОК, понякога човек забравя да се погрижи за себе си.

Chanel, явно ти харесва да си в коловоз. Няма да ти отнемам радостта от това, но според мен не си. Ти знаеш потребностите си и си ги вземаш когато и както решиш според написаното. Ако си in charge, няма коловоз.

Точно така.Взема си ги когато и както реша.И после се връщам и се посвещавам изцяло на това,което съм избрала да има смисъл в живота ми.

арт мама, говорим за едно и също нещо, но с различни имена.
Коловоза, за който говори Шанел е онова, което аз вложих в тази метафора, повдигайки темата.
Това са неизбежните отговорности, които има всеки от нас, с изключение на така щастливите малцинства и клошари, които живеят без никакви ангажименти и децата им се търкалят по улиците.
Иронията е насочена към хората, които пропагандират липсата на коловози, в смисъла, който АЗ вложих в това, защото звучи леко нелепо.
В този ред на мисли, аз съм в такъв коловоз от ранна детска възраст, когато на наситената ми програма можеха да завидят не БДЖ, а Японските железници с пълно основание.
С днешна дата, моята лична организация е перфектна, но дори и с подобен на моя стандарт и начин на живот, аз от време на време изпитвам някакъв дефицит, а съм сигурна, че не съм единствена.

Мисля си че те бях разбрала още в началото, но как съм обяснила е друг въпрос
Всяко нещо си има цена и тази цена, за която ти говориш не е толкова висока все пак.
Може би ти трябва малко за да намериш повече време за любимите си моменти и най-вече повече време, в което да имаш очи за тях. Това е най-трудното с много задачи. И всички имаме нужда от него май.

Не се чувствам в коловоз.
В очите на околните може и да съм в такъв, но в собствените си усещания съм толкова далеч от него, че даже се опасявам как няма да ми стигне времето дори линията му да изградя.
В крайна сметка важното е човек да е щастлив, нали

Като гледам колко са живи темите от анонимните гости, се чудя пък как една от вас не писа, че я кара на два коловоза и затова и е интересно!? Ма пък и що ли се чудя - тук повечето са това което не са, но са искали да бъдат!

Нямам нищо против коловозите. Дерайлиралите влакове причиняват много жертви.
По релсите си има и стрелки за смяна на посоката, и гари, и скоростни отсечки, обръщала, гари...
А аз съм огняр.

Нотар, а ти си си точно това, което си - прост, нали?
 

Съвсем наскоро дерайлирах, жертви има, не е като да няма.
Петна от кръв, лимфа и урина по не/семейните чаршафи също.
На мен коловозите не ми действат добре, особено, ако ме водят в нежелана посока.
Но аз нямам кой знае какви отговорности и може би това улеснява бягството.

Което не ни убива, ни прави по-силни...
Аз обаче предпочитам да съм от по- слабите. Въпрос на нагласа ( и както образно си го описала- и на хигиена).