Аутистичен спектър. Аутизъм - тема 6

Сензорни усещания е термена, които определя тези аномалии. Добре ми са познати. На 4 години ми замръзнаха пръстите на краката от студ. Имах топли детски ботуши в гумено покритие и вълничка отвътре в червено както дядо Мраз. Бабите дори ми наплетоха вълнени чорапи, от които два чифта слагах и краката ми не се стоплиха поне докато не станох на 20 години. Сега не правя разлика и се чувствам добре в ботуши. А формата? Отпред трябваше да са квадратни и леко заоблени. Ако не бяха точно такива, нещо отвътре ме човъркаше и мира не ми даваше. Иначе такава небрежна бях за начина на обличане, че дори се стигна до подиграфка, когато излезе че аз бях последния човек да не хваща и мисъл за мода. Не понасях също вълнени пуловери. Бозкаха ми и изпитвах ужас от тях. Мама реши проблема с памучна блуза, която винаги обличах под пуловера. Проблема с измръзването не го реших и в основното училище изкарах всичките зими с яке на гърба в стаята. Днес не мръзна така и си ходя по тениска дори при същите температури. В началното училище обичах да си удрям опашката в гърба, но най-големия проблем се оказа една загубена изпъкналост, която се образуваше на панталоните ми отпред при закопчаването. По същия начин ме тормозеше това и ме дъвчеше отвътре както с формата на ботушите. Гризе ме, та място не мога да си открия от нервничене при тези сензорни реакции. Така стигнах до решението, че плитка кройка на панталона не прави този член отпред и вече не ме дразни. Колко ли съм се опитвала да му обяснявам на моя мъж защо мислех така а не инак и, че той никога не ме е разбирал всъщност за някои подобни неща. Последно, което ме дразнеше беше косата. Ужас, не мога да я издържам по кожата ми. Къде ли не я мятах, когато бях по-малка и в училище се стигна до там да ме подиграят, че съм се улицвала като близано магаре. Първата година така мина и втората година от гимнацията. В трети курс една съученичка ми хвана косата и започна да я прави. Нареса я, топира, какво ли не прави и накрая реши, че така било по-малко идиотско, което мен буквално ме наскърби защото техния начин не ми допадаше и толкова глупава наистина сама съм се чувствала с моите вечни фибички, които не носех заради по-ниска интелигентност или изостанала в развитието, а косата само ми пречише. Мразех много от техните идеи, другите, които се пишеха за не-идиоти, и едва към трети курс се напече и те вече не можеха да ме понасят. Тогава ми стана тъжно, но и слаба бях за да не зная как да постъпя другояче и казох на майка ми да ми вземе следващият път когато купуваме нови обувки от тези техните, които наричаха танкове. Поне да млъкнеха и да престанат да се заяждат с мене цели три години, че съм била едно джудже. Те, каките, всичките ходеха поне с една глава отгоре ми и това мен не ме тормозеше, докато не започнаха да ме тормозят към втората и третата година. Аз нямах нито усет за мода, нито изразен стил, но проблем за тях се оказа смешната ми блузка, която бях наследила от баба си. Беше трудничко, когато ти поставят този критерии и беше проблем, ако си с анцунг от времето на баба а те актуални с най-новото от бутика. Едва, когато завърших училище се научих да не подвивам колена и дори в центъра се появявах в гумени бански джапанки в знак на моята нова увереност. Единственото, което съм запазила до днес от тяхното третиране, е страха да не се покажа на улицата в палячовски гащи и манията винаги да погледна в огледалото, че не стърчат отнякъде за да ме изкарат отново идиот. Била съм им роб доста време за тези неща, когато не исках да ме наричат различна, но собствено желание да ме хартесват или да застана в център с най-хубавия вид не съм поисквала. Аз повече се стремях да се слея с масата заради тази болезненост да ме наричаха едва ли не идиот, отколкото да съм се опитвала да изпъкна с нещо конкретно или прекалено очебийно. По принцип не обичах да минавам по главната улица, и често ми се случваше да заобикалям от някоя по-затънтена по същите причини. Слагах това, което те изискваха по неволя, но някак не се чувствах в кожата си и обичах да съм вкъщи, където бях единствено себе си. Сензорни дразнения незнам дали се лекуват. Това е начин на мислене или дразнение, което изпитваш отвътре от дадена реакция и първото, което може да се направи е премахване на дразнителя. Останалото си е както при всички други. Само ми се иска понякога да можеше мъжа ми да ме разбира по-добре преди да ме обвини едва ли не материална за поредното дразнение отвътре в дадено нещо и колкото и да му обяснявам, че не се интересувам от стойността на предмета. При мене има друго нещо, което аз сама си го виждам и разбирам отвътре и се дразня дори от това, че предполага например да разбира детето ми, когато първо мен не може да разбира. Не вярвам, че при нея биха се получили същите дразнения, защото тя може да реагира за съвсем други неща, но зная че ако се появи нещо такова, леко различно и необяснимо при нея нещо, аз мога да схвана защо го прави и за какво първо да говоря със нея преди да започна да и се сърдя.  
 
  
 
 

Или има мащабни разлики или всички, които имат прилики с диагнозата не са аутист. И аз много обичах да мисля, но имах усет, че другите деца не мислят по същия начин както мен. Аз усещах разликите и приликите дори в начина ни на мислене. Визуализирах си картинно, но не както при аутистите. По-скоро разсъждавах повече, отколкото другите деца. Не бълнувах измислени светове, а обичах да размишлявам понякога картинно. Как съдих за това, че другите функционират различно от мен още на седем годишна възраст, понеже установих че те отговарят бързо с реакциите си и по това установих, че мисленето им е различно. За да установя какво ме различава, понеже аз винаги знаех, че на мен ми е нещо различно по някакъв интуитивен път без другите да ми го бяха казвали, ги наблюдавах много. Гледах ги в устата, мимиките и пропорциите на лицето, с което схванах как момчето предпочита да се върти и подава веднага топката в същия момент, както му идва мисълта. Значи я кара направо, без да размишлява или вниманието е в стаята, когато на него му пречише друг фактор да си седне на чина и да обърне главата си към учителката. Аз лично я гледах право устата и можех да видя гърлото и, но липсата на внимание идваше от другаде. Аз самата перфектно се разбирах, само това мога да кажа и не ми беше трудно да разбера другите. Тези неща съм ги наблюдавала когато бях на 7 и ги описвам чрез спомени. На 6 години ходих сама на училище без майка ми да ме води и нито една кола не ме е блъснала на шосето, защото внимавах. И разбирах как да се държа, бях напълно като другите и с възможностите си, но по-необщителна и срамежлива от тях. Дори не знам дали да се вписвам в категорията на аутистите, само защото съвсем мъничко съм приличала на тях или ми било чувствително тялото като тях. Аз намирам също толкова разлики когнитивно от тях, колкото прилики физически.