Споделено:Как се сбъдна мечтата ни да имаме дете! =ВАЖНО=

Здравейте.

Ето и нашата история, чийто щастлив край (или мечтано и дългоочаквано начало) дойде точно на осми март преди десет години.

Започнахме изследвания седем години по-рано, първо в клиника, която тогава се казваше "Медикус Алфа", в Пловдив. Всичко изглеждаше нормално, само кръвен тест показа леко завишени NК клетки при мен. След консултация с имунолози в "Малинов" в София започнах да вземам хранителни добавки, но отново месеци наред нищо не се случи и започнахме да търсим друг проблем, а за този почти забравихме. Оказа се, че съм с малко по-ранно изчерпване на яйчниковия резерв, отколкото е нормално, но все още с добри шансове за забременяване със собствена яйцеклетка.

Пробвахме с инсеминации,. В "Медикус Алфа" в момента нямаха резрешение да ги извършват и ни изпратиха в "Малинов", където тогава беше центърът за репродуктивно здраве на д-р Стаменов, бъдещата болница "Надежда".  Това беше първото ни посещение на мястото, където накрая, след още 5 години се случи чудото.

През тези 5 години направихме още 3 инсеминации, защото можехме да кандидатстваме за финансиране от Фонда за асистирана репродукция само като двойка с неизяснен стерилитет, изискването за което беше да имаме най-малко 4 неуспешни. Тогава вече бях пациентка на клиниката на д-р Владимиров в София и беше огромен шок, когато изведнъж, точно когато бяхме готови да подадем документи, той престана да работи с фонда. Не разполагахме със собствени средства, така че това беше катастрофа за нас.

Веднага щом разбрах, хукнах към София и имах късмета да успея да се прехвърля към "Надежда". Бях безкрайно благодарна на доктор Стаменов за разбирането.

През юни 2011 г. направихме първия опит ин витро по фонда. За съжаление, беше неуспешен. Двата ембриона се развиваха идеално, но не можаха да се имплантират. Това, обаче, даде вярната насока. Мисля, че доктор Стаменов е единственият в България, който обръща толкова сериозно внимание на имунологичните фактори, които явно не са за подценяване. Посъветва ме да се подложа на биопсия, за да се изследват NK клетките в матката. Това показа сериозно отклонение. Направиха ми "лекарство" или "лепило" с клетки от собствена периферна кръв, и контролната биопсия показа, че оказва много добро влияние за вкарване на NK клетките в норма.

Чувала съм, че има двойки, при които имплантирането не се е получило 5, 6 и повече пъти. Бих посъветвала всяка, която е стигнала до трансфер, но не и до положителен резултат да не чака, а веднага да поиска биопсия. Възможно е причината да е такава.

При ме явно това беше отговорът. При следващия опит ин витро доктор Персенска, която извърши пункцията  и трансфера казваше "Този път няма мърдане". Проведоха ми същата имуномодулация с индивидуално "лекарство", и чудото се случи!

Имах прекрасна, безоблачна бременност.  Заради високи тромбоцити трябваше да ми се бият инжекции Клексан всеки ден до петия месец, но това беше дребен проблем. Съпругът ми се научи да ми ги слага и непрекъснато беше до мен.

Сега синът ни е на 10 години, здраво и надявам се, щастливо момче, слънцето в живота ни.

Пожелавам на всяко момиче тук да намери своя всеотдаен и разбиращ лекар, да има подкрепата на мъжа до себе си и да изживее това неописуемо щастие!

Весела Коледа и вълнуваща нова 2024 година!

Здравейте. Няма да изпадам в големи подробности, ще напиша накратко.
След 5 години борба за дете, Декември 2023г. се роди нашият син - дълго чакан и така желан ❤️❤️❤️
След 2 неуспеха в една болница, последвали- извънматочна бременност,премахване на тръби, решихме да сменим мястото. В другата болница / болница СЕЛЕНА Пловдив/, при първата Инвитро процедура, за съжаление ембрионите спряха развитие в 7-8 седмица, но ние не се отказахме.След 3 месеца последва 4-та Инвитра процедура, която доведе и до щастливият край. 😊
Така че момичета - не се отказвайте и се борете до край! 🫶🙏❤️

Десет години чакахме и се молехме на Бог и Богородица.В клиника Надежда нищо не се получи...Бях отчаяна!!!Спрях се на клиника в Кипър.Но един ден тук във форума "срещнах" едно момиче-Росица Гергова и тя ми каза"Защо в Кипър,опитайте в Киев.?И аз надругият ден писах на имейла на клиниката,отговориха ни почти веднага.Подготовката за трансфер отне доста време(времето на Ковид),но всичко си заслужаваше!На 15.07.2022 се роди синът ни Маттиа❤️Благодаря на Бог,Богородица, Матушка Алипия и на Росица❤️❤️❤️

Здравейте. Искам да споделя с вас пътя, по който преминахме аз и моята съпруга, за да сбъднем една от най-съкровените ни мечти – да имаме свое собствено дете. Обещах си, че ако всичко завърши благополучно, ще опиша подробно нашето преживяване, за да дам кураж и насоки на хора, изправени пред подобни предизвикателства.  В нашата страна темите като тези често остават в сянка, затова реших да бъда възможно най-всеобхватен.
Всичко започна още при моето раждане. Родителите ми забелязали, че единият ми тестис не се е спуснал в скротума – състояние, известно като едностранен крипторхизъм, от което страдат 2–5% от новородените момчета. Лекарите посъветвали родителите ми да изчакат няколко години, надявайки се, че тестисът ще слезе сам, но това не се е случило. На 6-годишна възраст съм започнал терапия с инжекции, които да подпомогнат спускането, но и тя не е довела до желания резултат и се наложило операция за принудително сваляне на тестиса. Първоначално операцията изглеждала успешна, но години по-късно, след прегледи с ехограф и доплер, се установи, че тестисът е бил свален, но усукан, което води до невъзможността за правилна циркулация на кръв към него и съответно невъзможността му да се развие правилно.
По време на пубертета забелязах, че не се развивам както моите връстници – бях по-дребен, липсваха типичните признаци като лицево и телесно окосмение. Мислех, че пубертетът ще дойде при мен на по-късен етап, но това не се случи точно така. Посетих клиника по ендокринология, където ми поставиха диагноза: хипогонадотропен хипогонадизъм, свързан с микроаденом в хипофизната жлеза, което води до намалено производство на полови хормони, най-вече тестостерон. Започнах терапия с Омнадрен, като дозите и интервалите се настройваха, докато не намерим оптималното равновесие. Благодарение на тази терапия постепенно започнах да "възмъжавам". Налагаше се обаче всяка година да постъпвам за няколко дни в болница, за да се проследи състоянието ми и това как се отразява терапията.
След това съдбата ми подари най-ценното – запознах се с бъдещата си съпруга. След няколко години на споделен живот и разбирателство решихме, че е време да направим следващата крачка – да имаме свое дете. Предвид състоянието ми имаше не малка възможност при мен нещата да не са наред – както и се случи. За съжаление, при направените изследвания се установи, че имам азооспермия – липса на сперматозоиди в еякулата – една от най-страшните диагнози, които може да чуе един мъж. Първоначално и двамата бяхме в шок, търсейки насоки. На прегледите при водещи специалисти незабавно ни предложиха инвитро процедура или инсеминация с донорски сперматозоиди, но ние, все още млади и изпълнени с надежда, не можехме да се примирим с тази опция. От клиниката по ендокринология, която посещавах от години, чухме за възможността за терапия с гонадотропни хормони. След допълнителни изследвания – доплер за варикоцеле и тестове за хормони като Anti-Muller и Inhibin B – установихме, че мога да започна тази терапия. Тя имаше своите предизвикателства: продължителността й – от 6 до 24 месеца, високата цена (около 1500 лв на месец, повече от половината ни месечен доход) и липсата на покритие от здравната каса. Въпреки финансовите и физически усилия – включително необходимостта да започна втора работа – решихме да опитаме, защото мечтата за собствено дете бе по-силна от всичко.
Започнах терапията с Пурегон (FSH) и Хориомон (LH), използвани по 3 пъти седмично, като дозите постепенно се настройваха. След шест месеца кръвните изследвания показваха идеални нива на хормони, но спермограмите отново потвърждаваха, че сперматозоидите не се появяват. Надявахме се, че следващия 6 месечен цикъл ще донесе промяна, но резултатът беше същия. И така и така до към края на втората година, когато спестяванията ни бяха изчерпани. Тогава с лекуващия ми лекар обсъдихме последната възможност – биопсия на тестисите, за да установим дали въобще се образуват сперматозоиди. Предложиха ми процедурата Микро-Тесе – по-щадящ вариант, при който посредством микроскоп се търсят сперматозоиди в тестисните канали. Тъй като тази процедура не се практикуваше в България, се насочихме към Турция.
След внимателно проучване избрахме болница „Мемориал Шишли“ в Истанбул – място, където работят висококвалифицирани специалисти, както и водещи ембрионолози и генетици. Чрез координатори от болницата, говорещи български, комуникацията беше сравнително безпроблемна. Насточихме преглед с уролог/андролог доц. Фатих Янарал,  който от своя страни ни увери, че досегашната терапия е била правилна, но без налични сперматозоиди биопсията оставаше последната надежда. Но преди да насрочим дата за такава ме насочиха да направя няколко изследвания. Отново изследвах основните хормони, отговорни за сперматогонезата, както и направих генетични такива – Хромозомен анализ (Кариотип) и Микроделеции на Y хромозомата общо на стойност около 700-800 лв. Тези изследвания са от решаващо значение, защото при наличние на нарушения в хромозомите, то биопсията би била безсмислена. За наше щастие, генетичните изследвания бяха нормални и хормоналните такива отлични. В тази връзка ми насрочиха дата за операция след няколко седмици. Бяхме ден-два по-рано в Истанбул, през които трябваше да се направят други изследвания, тъй като все пак биопсията ще бъде под пълна упойка и може да продължи 1-2 или повече часа, докато се намерят сперматозоиди, ако има такива изобщо. Цената на самата процедура текущо беше 1050 евро + допълнитени разходи за кръвни изследвания и PCR тестове, тъй като съвпадна с времето на пандемнията. За наше щастие, лекарите намериха сперматозоиди и в двата тестиса. След операцията ги замразихме и оставихме на съхранение в болницата, което струваше допълнителни 1000 евро. Сперматозоидите не бяха с най-добро качество – особено тези от крипторхичния тестис, които имаха „издължена главичка“ (както ми казаха генетиците) – но надеждата оставаше с наличните от другия тестис. Допълнително, инвитро процедурата трябваше да се направи в същата болница, тъй като нямаше как да ги транспортираме в България или да се възползваме от възможността за кандидатстване по Държавния фонд за асистирана репродукция.
Възстановяването от биопсията не беше леко, но фактът, че процедурата беше успешна, засенчи всички болки. След месец насрочихме преглед в инвитро клиниката към „Мемориал“ и обсъдихме възможностите за процедурата и евентуалната дата. Лекарите предложиха да изчакаме 6 месеца, за да се възстановят тестисите от операцията – защото при по-голям брой яйцеклетки след стимулация може да се наложи нова биопсия. През този период продължих с гонадотропната терапия, като дозите ѝ засилихме до оптимално ниво, за да бъда във възможно "най-добра форма". Междувременно съпругата ми трябваше да направи множество кръвни изследвания (за над 800 лв), при които се установи, че има много високи нива на пролактин – в следствие на открит микроаденом на хипофизата – и започна терапия с Достинекс за нормализиране на стойностите. Освен това се появи и ендометриозна киста. Няколко години по-рано поради такава киста, се наложи на жена ми да се направи лапароскопска операция за отстраняването ѝ, при което една от маточните тръби трябваше да се премахне също (тъй като беше засегната от кистата). За наше щастие, до момента, в който трябваше да сме в болницата, всички показания и на двама ни бяха приемливи за пристъпване към инвитро процедурата.

Отидохме в Истанбул няколко дни преди очакваната дата на цикъла на жена ми, необходим за стартирането на процедурата. Наехме апартамент чрез Airbnb – защото се очаваше дълъг престой, който излизаше значително по-евтино от хотелското настаняване – и работехме Home office, докато започне инвитро процедурата. Жена ми стриктно спазваше предписаната терапия. Дойде моментът за пункция, която се забави малко, тъй като имаше няколко доминиращи фоликула и се изчакваше да се развият и останалите, за да има възможно най-много потенциални ембриони. В крайна сметка лекарите установиха, че наличните замразени сперматозоиди няма да са достатъчни и трябваше да се направи нова биопсия за използване на „пресен материал“. Процедурите на двамата ни протекоха съвместно – от жена ми извадиха 10 фоликула, а от мен бяха взети сперматозоиди само от единия („здрав“) тестис, които бяха с много по-добро качество от предходната биопсия. След оплождането на 10-те фоликула започнаха мъчителните няколко дни на чакане, изпълнени с нетърпение за всяко позвъняване на телефона с новини за прогреса. На петия ден ни съобщиха, че имаме 4 зрели и добре развиващи се ембриона. Лекарите предложиха тези ембриони да бъдат замразени и трансферът да се извърши след един месечен цикъл на жена ми – защото възможността за закрепване е по-висок при „замразен“ трансфер в сравнение със „свеж“. Допълнително, решихме да изследваме ембрионите чрез ПИД тест (PGD Test). Преди окончателното им замразяване се оказа, че единия от 4-те ембриона не е оцелял и остават 3, които подложихме на тест.  Вече се бяхме прибрали в България и започна другото дълго и мъчително чакане докато излезнат резултатите от ПИД теста. Оказа се, че в 2 от ембрионите има нарушения в хромозомните двойки, което означаваше, че почти сигурно няма да доведе до закрепването им и до раждане на здраво бебе. Обаче 3-тия последен ембрион е напълно здрав и годен за транфер.
След месец отидохме отново в Истанбул за процедурата по трансфер, която продължи не повече от час. Бяхме пристигнали няколко дни по-рано, за да сме сигурни, че дългият път няма да повлияе негативно, и преди да се върнем в България се заредихме с лекарства, които да подпомогнат задържането на трансферирания ембрион. Общите разходи за целия процес за Инвитро бяха значителни - около 2500 евро за инвитро процедурата, 1050 евро за втората биопсия, 1000 лв за лекарства за жена ми, 1200 долара за ПИД тестове, 500 лв за допълнителни изследвания и размразяване на сперматозоиди, около 3000 лв за нощувки (бяхме общо около 30 дни – 23 за пункцията и 7 за трансфера) и 1500 лв за храна и други покупки по време на престоя ни.
Накрая дойде моментът, в който тестът за бременност се оказа положителен и преобърна целия ни свят. Чувството беше неописуемо – радост, която може да се усети само когато преживееш истинската надежда. Девет месеца по-късно нашето съкровище се появи на бял свят.
Това е моята/нашата история – пълна с болка, несигурност и финансови жертви, но също изпълнена с вяра и надежда, че мечтата за родителство може да бъде сбъдната, дори когато всичко изглежда невъзможно. Надявам се, че споделеното от мен ще вдъхнови всеки, който се бори, да не се отказва, защото понякога най-силната победа идва след най-тъмните моменти.
Ако имате въпроси или нужда от допълнителна информация, ние с жена ми сме на разположение да споделим нашия опит. Не се колебайте да се свържете с нас – с радост ще ви дадем кураж и насоки, за да сбъднете своята мечта.

Възхищавам ви се. За смелостта да споделите със съпругата си проблема, който имате, а не да прехвърляте вината върху нея. Възхищавам ви се за амбицията, която ви е водила през цялото време и за борбата, която сте повели. И се е оказала успешна.

И предложете преживяванията си за филм. Историята ви е достойна.

И разкажете на детето си за пътя по който е дошло.

Вие сте мъж на място.Малко ще се съгласят да минат през това,през което сте минали вие.Бъдете здрави.
ПП - и при нас преди вече 20 години мъжът ми бе този, който направи първата крачка с изследвания в областта на репродукцията,а аз на шега го последвах.Историите и с двете ми забременявания ги има в тази тема... Росен ни "струва"около 100000 лв,но всъщност е безценен с радостта и всичко,което донесе в домът ни.

Здравейте,
дълго време следяхме форума, проучвахме, четохме разлчини мнения, търсихме сходни на нашия случай. Прекрасно знам колко е труден пътят и как и най-малката надежда помага. Искам да кажа на всички ви да не се предавате и знайте, че медицината напредва с невероятни темпове - това, което е било немислимо преди 5 или 10 години, сега е ежедневно решаван проблем. А нашата история накратко е следната:
На около 30 сме, като и двамата сме с фактор - при жената е ПКЯ, а при мъжа е морфология 1.5%-2% (според различните изследвания) и ДНК фрагментация около 23% (според различните изследвания). Чухме всякакви безумни мнения от двамата мъжки "топ" специалисти (всеки знае кои са), вкл. че с тази морфология и ДНК няма как да стане.
Обаче стана. Отне 2 години и половина и 3 опита, но накрая всичко завърши успешно.
Успех на всички и не се отказвайте!

много ми е любопитно кои са тия топ специалисти.
с подобни параметри дори се забременява и без процедури.
да кажат че няма как да стане.....

Здравейте!
След повече от 10 години чакане, късмета дойде и при нас и сега спи в ръцете ми. Вече е на 9 месеца. Не се отказвайте!

Аз мога да разкажа история на приятелката ми. Винаги е искала дете, но принц няма. А имаше и страх и неприязън към лекари. Ама отиде. Първо спря цигари, алкохол и се кротна. После отиде при една прекрасна лекарка в Щерев - д-р Ганева. Тя каза, че с тази възраст (а и донякъде килограми) ще направи всичко, но не е магьосник и ако се случи...Знаете, божа работа. Минаха 5 стимулации, 4 инсеминации, греда. После фонд, после инвитро и така. Най-важното беше - спокойствие, без пресиране на психика, огромни очаквания и кой знае какви неща. Имаше доста добавки, мелатонини и какво ли не. Сега си има вече две деца. Благодарение на Щерев и д-р Ганева. И много щастие. Така че - всичко е възможно, но без драма, без крайности. Всичко може да бъде наред.

Имам и друга приятелка, която обиколи буквално всички болници в България. Беше също на 40+...Накрая си взе почивка, оттегли се от всичко, успокои се иии...има по естествен път прекрасно дете:)
Мисля, че голяма част от успеха в главата.
Успех на всички Вярвайте и се подгответе. Направете най-доброто и нужното.

Здравейте, мами! Пише ви един "млад" татко, да ви разкаже премеждията си, заедно с любимата жена, с която 17-18 години търсим път към родителството и с която понесохме безброй неуспехи, удари от съдбата и чуденки защо точно на нас се случва и сме наказани от провидението и онзи от горе не иска да се размножим. Искам да кажа, че нито сме много суеверни, нито сме лабилни психически, бяхме с много висок дух и изпълнени с надежда при всичките ни опити нещото да се случи, а те бяха какви ли не, но психиката си е психика и годините наред неуспехи си казват своето. Макар че, мисля че не се е забелязвало у нас да сме паднали духом, то всъшност се случваше но си го пазехме за себе си. Пиша ви сега, за да се опитам да помогна на някои, които са в тази центрофуга на опити и мисли как точно да се справят, да им кажа нашето виждане и опит, които ако ги имахме навремето, може би нещата щяха да се случат по-рано, но това не е изобщо сигурно, все пак. В крайна сметка, резултатът вече е, че от съвсем скоро сме родители на прекрасно дете, което съдбата и Агенцията за закрила на детето ни позволиха да осиновим след 3,5 г очакване. Ще спомена някои имена на пълни касапи, печелбари и некадърници които си поиграха с нас. Някъде може и аз да не съм наясно и да ги обвинявам несправедливо, макар че се съмнявам - приемето го просто като жълт код и преценете сами дали да им вярвате. Някои неща може и да ми се губят малко и да не съм съвсем точен, но смисъла и поредността на събитията са си доста добре пресъздадени.
Всичко започна след като вече 3 години имахме връзка и от 1 година женени и лекинко в младите ни души, подсмихвайки се, дойде идеята да ставаме родители. Секс до дупка, както подобава на около 30 годишни младежи с прекрасни тела и влюбени сърца. Мина известно време на неуспехи и решихме, че като хора на науката трябва да направим инсеминации, които, макар че, ни бяха подсказали че не са много работеща техника, в последствие да ни дадат шанса да участваме в държавно финансираната процедура за инвинтро. Та, започнахме с някаква лапароскопия в шейново при един касапин с инициали Ант. Нен. които в последствие разбрахмe че с тая процедура е разказал играта на яйчниковия резерв на съпругата и процедурата, макар и полезна за здравето на жена ми, всъшност ни е прецакала от към читави яйцеклетки. То не беше насочване към приятелски клиники - това ще направите във вита, това еди си къде, това там. Същевременно тоя човек закъсняваше с часове за процедурите. Дочувахме го това и от други хора, ама като хора без друг избор и започнали вече, се примирявахме и чакахме по 6 часа в шейново, не на опашка, ами просто да се появи да си свърши насрочената работа, а материала си чакаше и старееше. После чухме легенди за него и отношението му към пациентите и още ми иде да го намеря и да му тегля един бой на тоя задник. Минаваха се процедури, а аз свикнах да маструбирам във всякакви условия в безброй клиники и кабинети. В един момент го чаках с нетърпение даже, щото то идва след 5 дневно въздържание все пак. Най-смешно беше в шейново, където влизаш в една кабинка около 1х2 метра с пластмасова врата, зад която, почти опряла гръб в нея е сестрата която си пише някакви сестрински неща докато ти лъскаш бастуна на най-старото порно което може да се намери на диск. Лъскаш и ти е смешно, защото вече изобщо не се притесняваш.
Минаха 4-те инсеминации, очаквано неуспешно, и се започна чакането на държавния фонд, защото по това време 5к лева бяха голяма сума за нас. Има там един регистър с номерца, които си го проверявах всяка седмица, и окр-то ми следеше колко бързо идва реда ни. Първите 3 инвитро процедури бяха 17-18-19 година в клиника Димитрови. Хората бяха ок - обръщаха ни внимание и ни се струваха разбиращи от работата си.
Номер 1 неуспешен, Номер 2 успешен с близнаци заминали си със спонтанен аборт. Тук някъде чух за пръв път "Честито, ще ставате баща на близнаци" и някъде тук бих казал че беше най-лошия ден в живота ми дотогава, като се случи случката. Вече се бях обадил на най-близките да се подготвят да стават чичовци, баби и дядовци.
Номер 3 мина по подобен начин. Милата ми жена остана сама в болницата а аз разхождах кучетата в някакъв дъжд през декември и отново се чудех защо господ не ни обича.
После бяхме при един професор Русев (имунолог) които ни разказа това-онова и че бидейки двамата с наследствено предразположена тромбофилия това усложнява опитите ни и традиционните препарати за задържане всъшност при нас май работят обратно. Същия професор ми препоръча изследване на тромбофилията, което по-късно ми спаси живота, но това не е по темата.
Същевременно жена ми, съвсем нормално, доби непоносимост към всякакви процедури и лекари и нещата съвсем се усложниха съответно. Все пак, отидохме при един лекар от манифактурата в Токуда - Райков май беше, който погледна на нас като нещо смесено между касичка и фермово животно. Ужасно неудачно отношение, което ни отказа от него още след първия преглед. Може и да е добър лекар, просто не може да бъде деликатен, както предполага ситуацията.
Открихме информацията че в Турция са клиниките с най-голям процент успешни инвитро в целия свят и заминахме за турция по ковид време, май 21-а година. Мемориал е доста добра болница и отношението, начина на работа и специалистите там бяха на съвсем различни нива, което ни даде големи надежди. Прекарахме там 20 дни, през което време аз работех с някакъв лаптоп на малка масичка в хотела, молейки се за интернет и всеки ден ходехме в болницата. Нещата не се получиха отново и света отново се срина върху нас. Това ни струваше около 12к лева тогава. Може би 15 с разходите по пребиваването около 20 дни, а аз ще запомня града с меланхолията и угнетеността която носехме със себе си обикаляйки забележителните му градски места.
Все пак, професионализма на мемориалци ни даде надежди, накупихме някакви добавки от америка - Оватерра, дето в няква книга няква жена каза че помогнали. Последва пълно въздражание от всичко вредно и след година пак бяхме в Истанбул. Нещата минаха още по-зле, добавките сякаш бяха влошили нещата вместо обратното. Този път не стигнахме до имплантация, защото ПИД показа че зародишите ни не са се развили както трябва. Тръгнахме си преждевренно и светът отново беше сив и грозен. Имахме 2 кучета, които ни даваха цялата любов която можеха и това ни спасяваше психиката. Освен това, двамата си се харесвахме още и вярвахме, че сме точните хора един за друг. Казвам го, защото след един от неуспешните ни опити са ме питали - "И какво, сега ще останете ли заедно" - да бе, ще останем, в добро и зло, не помниш ли.
Тук е момента да кажа, че при всичките изследвания през годините, изобщо никога не е имало открита причина за проблемите ни, но то май не е изключение. Понеже сме хора които не се отказват и нещата не можеше да приключат така, аз бях решил че трябва да гледам научно и понеже в миналото имам успешна (завършила с желан аборт) бременност на едно гадже, а пък жена ми има семейна история с трудно забременяване, по-скоро предполагахме че проблема е в яйцеклеките и трябва да опитаме с донорска яйцеклетка. Трябва да кажа, че в това отношение, егото ми пази пълно мълчание и не бих имал нищо против да се случи и да опитаме и с донорска сперма. Отидохме в Щерев, проведохме разговори с д-р Даниела Савова и ни насочи към колежките ѝ които отговарят за донорските програми. Помня че беше някакво нечовешко чакане със записан час пред кабинета на Савова и това се случваше всеки път когато отивахме там. Ако работодателя ви държи на работното време - загубени сте.
Записахме се в донорската програма, като избрахме най-скъпия пакет - този в който 1 жена донор дарява всичките си яйца за вас. Помня че беше в началото на юли. Казаха че ще чакаме 9-12 месеца за това, но Савова ни намигна че ставало и по-бързо, за около 6 месеца. Стана януари и реших да се обадя да питам какво се случва с чакането, на принципа че трябва да напомняш на хората за себе си. В щерев бяха забравили за нас, имаше въпрос от сорта - "ама вие нали трябваше да изберете каква програма искате", беше някаква жена която май се казваше Жанета. Тъжно ми става като се сетя как работеха на хвърчащи листчета тия хора.
Мина още 1 година и нещо и бях ги отписал, вече бяхме подали документи за осиновяване, но все пак реших да проверя. Новата теория беше "Ами ние сме ви звъняли, ама вие не сте ни вдигнали и решихме че сте се отказали". Почнаха да ми се мешат принципите в живота и ценностите, как така всичко се залага само на едно телефонно обаждане. Първо, ние винаги си вдигаме телефоните, второ, ако мой клиент не вдигне телефона, мога да се обадя пак или революционно - да му пиша СМС. Тук все пак става дума за човешки съдби, за клиенти които чакат повече 1,5 години до момента, за нещо толкова важно. Казах, че искам да продължим и съответно отново трябвало да чакаме 6-9 месеца, ама тоя път щели сме да сме с приоритет. Обадих отново лятото за да разбера как върви приоритета ни,  и рабрах, че тази госпожа вече не работи там и новата (много загрижена и мила, но не помня името ѝ) няма и идея до къде сме в списъка им, ако изобщо имат такъв. Обеща да направи всичко за нас и изглеждаше много гузна че така са ни отсвирили. Минаха около 6 месеца и вече сме март 25 година, две и половина години след поръчването на ония пакет и имаме донорски яйцеклетки от (ако не се лъжа) български донор, всичките за нас.  Всичките - очакваше се да стигнат за 2 процедури, но бяха само 5 и стигаха само за 1, за което май ни направиха отстъпка в цената. Започна се пращане по лекари, ей така, без особена причина, но защо пък не, пак същото чакане с часове пред кабинета. Тая докторка изглеждаше наистина много ангажирана, т.е. имаше желание, ама искам да ми обясни - ако не може да смогне с работата си и изнемогва от клиенти, тича между кабинетите, храни се в коридора докато сменя пациентите - дали не прави грешки и не пропуска важни неща. Супер контраст с турската клиника и професионализма и реда там.
Любимото ни куче почина, а аз търсейки знак от провидението реших, че душата ѝ иска да се върне като наше дете с този пореден, 6-ти опит. Принципно изобщо не съм суеверен, но какво ли не прави психиката ти за да ти помогне да оцелееш.
Опита отново беше неуспешен и бяхме отново смазани. Сменихме всичко и пак не стана, какво повече можеше да се направи. Нямахме вече сили за нови опити, жена ми със сигурност. А от мен се искаше просто да ходя до клиниките с нея, да давам пари и да я прегръщам. Наясно ви е какво правят всичките натъпкани хормони със здравето ви и със женската  фигура. Тук това което сбърка савова беше, че забрави да даде едни препарати, та разказаха играта на жена ми с някви гъби.
Някъде около времето докато чакахме Щереви, с донорската им програма организирана като щанд за семки, бяхме пуснали документи за осиновяване. Там се ходи на едно обучение с психолози и после се чака. Доста неща научихме от това обучение, препоръчвам го на всички, дори на родилите собсвените си деца.
За тези които не знаят, като кандидатстваш да осиновиш дете, ти избираш какво да бъде то - пол, възраст, особености. Смисъла на това е, че ако родителя не се чувства добре с избора си няма да може да направи добра среда и да отгледа детето с достатъчно добри грижи. В нашия случай - дете под 2 години, без тежки заболявания и изявени ромски черти. Знам че за някои това е расистко и нечовешко дори, ама казвам фактите, такива сме и такъв избор направихме. Чакахме доста и минаха 2 години без предложение, трябваше да подновим кандидатурата си и да съберем всичките ни документи отново. Ходех до пощата всеки месец, за да разбера дали случайно не са пропуснали да ни доставят препоръчаното писмо. С хората с които бяхме заедно на обучение се  бяхме сприятелили във ФБ и скоро видяхме че една от двойките осинови прекрасно момченце. Разбира се, веднага те обзема тъгата - защо те да а ние не. Не сме прекалявали със завистта със сигурност, наясно сме че всеки има своя път, но бяхме малко обезкуражени. Дойдоха и предложенията от приятели с някакви познанства и власт. "Дай си ЕГНто, аз познавам министъра", "още утре ще говоря с еди си кой". Ние обаче, без да сме набожни си знаем че тия неща не трябва да се правят и не пожелахме да си объркаме кармата с това. Да причиним това на други като нас - нямаше как да си го сложим на съвестта. Нашето дете щеше да дойде, ВЕЧЕ НЯМАШЕ КАКВО ДА СЕ ОБЪРКА!
Почти 3 години след вписването ни в регистъра дойде предложение и заминахме за провинцията за да видим детето. Бяхме супер ентусиазирани и си говорхме само как да не кажем "Да" веднага, а да си оставим време да премислим. Блъсна ни метафоричен влак обаче, и след като видяхме детето и излязохме да се разходим в местния парк, не бяхме изобщо енстусиазирани. Чувствата се блъскаха в нас а ние си сменяхме мнението на всеки час. Процеса за осиновяване казва, че имате 1 месец право да отговорите на това предложение и ние решихме да изчакаме и да видим как се чувстваме. На следващата сутрин се събудих с мисълта "Ох, слава богу че можем да се откажем" и не знаех защо. При жена ми беше горе-долу същото, но тя по традиция е склонна да ме следва навсякъде и каза - каквото ти решиш. Отидох на психолог за пръв път в живота си, за да разбера какво ми е, защо ми е, и горе долу ми се изясни. Тук е момента да ви помоля - ако се чувствате зле, ако нещата не се получават - говорете с някой, нищо че сте голям здрав мъж, ако нямате подходящ приятел сега, говорете с професионалист. Не е срамно, а може да ви спаси. Минаха около 2 седмици и решенията се сменяха по няколко пъти на ден. Накрая се отказахме - за себе си реших, че щом не мога да кажа ДА със пълно сърце, по-добре да не го правя. Още го мисля това дете и много много се надявам и вярвам че е намерило любящите родители които заслужава.
Минаха още няколко месеца и ни се обадиха отново. Този път заминахме за провинцията с много по-свити сърца и по-скоро скептични. Този път  обаче, нещата бяха противоположни и видяхме прекрасно дете в което се влюбихме веднага. Обиколихме региона да видим личния му лекар, колкото ей така, да не кажем ДА веднага. Мина обаче час и се обадихме да кажем че искаме да го осиновим и попълнихме молба. Всичко беше цветя и рози, след 17 години чакане, вече щяхме да станем родители. Отидохме при родители, обадихме се на най-близките, започнахме да пазаруваме неща за бебето - ангелче на 6 месеца. Тези които са запознати с процеса как едно дете да може да бъде предложено за осиновяване, знаят, че той продължава около 6 месеца, т.е. това дете беше по-най-най бързата процедрура стигнало до осиновяване. Всичко около него беше супер и ние бяхме на седмото небе. Събрахме всички документи и тогава дойде кошмарното обаждане на юристконсулта, която каза, дословно: "Обаждам се с не съвсем добри новини". Не знам дали тая жена знае какво са "добри новини" и съответно "не съвсем добри" но май трябва да изкара някакъв курс по не-бъдене-дебил. В съда е подадена молба за установяване на произход, т.е. осиновяване се спира, защото някой си се е сетил че май му се става родител. Няма да обяснявам какво ти се случва в главата в този момент, тези които четете и сте стигнали до тук сигурно се сещате, а някои сте го изпитвали. Обадих се да кажа на жена ми и това е най-тъжното нещо което съм правил до сега. "Няма какво да се обърка" ли? Ха-ха! Започна поредния процес на обратно известяване на роднините, че не сте станали баби, дядовци, чичовци и лели.
Обаждах се на хората от регионалната дирекция, а те кършеха ръце и казваха - от 27 години работя тук и такова нещо не се е случвало. После се оказа, че молбата май е подадена дори преди предложението към нас, т.е. лоша комуникация между институциите ни постави в такова положение.
Заминахме на вече платена ски почивка и през това време говорехме с регионалната дирекция, с адовокати, с познати които са с повече опит. Накратко - нямаме шанс, тапърва ще има дело, ще се прави експертиза, нещата ще стават бавно и без никаква яснота, а ние няма да имаме право на нищо, защото пред закона не сме страна. Проверявах всички дела в сайта на окръжния  регионалния съд безброй пъти за да разбера нещо, защото регионалните нямат право да ми дават информация. Мислех си, че това дете някой ден ще стане мое и ще му разказвам как съм се преборил за него, ако трябва ще корумпирам, ако трябва ще бия, ако трябва ще плача. Тия неща не се случиха, аз съм разумен човек с граници и постепенно започнахме да забравяме. Не отваряхме дума помежду си, макар че знаем че не трябва да се мълчи за лошите неща.
Минаха още няколко месеца и живота си върви. Ако не знаете, хората които очакват такава новина не планират нищо - отпуските, дори в чужбина ги планирах макс 2 седмици преди това. Надяваш се и чакаш, ски  с приятели - да, ама да знаете че може да не дойдем в последния момент. Лятна отпуска - някъде наблизо и на евтино за да можем да се откажем лесно.
Появи се предложение отново. Отидохме и видяхме прекрасно дете за което, почти от начало знаех, че няма какво да ни откаже. Видяхме го, и докато още мислим, след няколко дни, се обадиха от друга регионална дирекция за друго дете. Ако не знаете - регионалните дирекции (май 27 на брой, като окръзите), нямат централизирана система и помежду си не се синхронизират, т.е. провеждайки самостоятелно заседанията на които се определят предложенията се получават такива дублирания. Съответно, бидейки вече на топа на класирането, получихме това второ предложение. Смятам това за много неправилно и несправедливо, дано се промени и дигитализира скоро.
Помня, че като видяхме снимките на второто дете, жена ми още в коридора на път към срещата на живо, каза - Не съм го виждала, но го искам това дете. При мен беше горе-долу същото. Нещата бяха още по-добре, защото детето беше над година, а в България, потенциален родител може да прояви претенции до 1 година след като разбере за детето. Т.е. опасността от предишния казус тук почти отсътваше. Това си беше голям плюс, но не беше основно в избора ни. Все пак до деня на делото и седмицата за обжалване, все още не можех да повярвам че всичко ще се случи без проблеми.
Това тук трябва да е хепиенда. Не искам да го обявя за такъв, защото съм наясно, че да имаш дете е най-голяма отговорност и дано никога не е енд а да е повече хепи и не искам да предизвиквам съдбата. Много сме щастливи, много се харесваме с бебето, отгледано прекрасно дотук от приемната майка с която все още поддържаме връзка и много се радва на снимките които ѝ изпращаме. Много държах целия свят да знае за това осиновяване и много бързо написах пост във ФБ с ясното определение че най-хубавото нещо се е случило и ние сме осиновили дете. Според мен това е много важно - мисля си, че ако не го направиш публично достояние, хората от страх да не ни засегнат ще започнат да шушукат - ама тя не беше бременна пък... то дали е такова... много е голямо, как така не сме разбрали... Съответно това хубаво нещо ще се превърне в някаква срамна тайна. А нашата концепция е, че няма да крием от детето и ще си кажем с детски думички още в ранна възраст. Другата ми цел е, че като във всичко останало и в това искам да дам пример на обществото. Помня как, когато правехме първите стъпки към осиновяване, и ни обземаха някакви съмнения  се сещах за други хора които са го направил, хора от моя по-широк приятелски кръг, и това ми даваше вяра че това нещо е съвсем нормално и е хубаво. Сила взимах и от приятели с които сме си говорили и са ми били за пример. Няма значение от детето, българче, циганче, турче, китайче - важното в каква среда расте и какво възпитание получава.
След поста ми във ФБ получихме огромно количество любов, прегръдки, целувки, поздравления и още и още. Имаше възрастни роднини които се разплакваха. Големи мъжаги които подсмърчаха и ни прегръщаха. Хора, които познаваме от съвсем скоро плачеха и ни казваха как това им е донесло много позитивизъм, как им е върнало вярата че хубави неща се случват. Много пъти подсмърчах и аз с тях, буца ми засяда в гърлото и сега като го пиша, и това, вече време след случката, ми носи вяра и сила.
Тук ще ви върна малко по-рано в разказа, където мислех че душата на кучето ми иска да се върне при нас като наше дете. Хората които са нямали куче може и да не ме разберат, но трябва да ми повярват че те са най-милите и безусловно обичащи членове на семействата. Та - делото за осиновяване (съдебното решение) беше на същата дата като осиновяването на кучето 14 години по-рано. Това е моят знак и това ми дава още повече сила.
Стискайте ни палци, ще се опитаме да направим това приключение щастливо и вдъхновено, и да отгледаме прекрасен член на семейството и обществото ни.

nov tatko Браво, че сте запазили по някакъв начин духа и психиката си. Малко хора биха минали по вашия път. Успех и щастлив живот от тук натам.