На 24 и ми се струва че живота ми е минал....

Отдавна ги отсвирих всички. Всички на които не им изнасям и всички на които не ми изнасят на мене. Вярно, доста ядове си създадох, ама пък немога да си изкривя душата - леко ми е. Аман он използвачи.
П.П. Не е това проблема.

Ами незнам почуствах се добре и спрях да ги пия.Само положителни емоций и забавни хора,по принцип телевизия рядко гледам а тогава по цял ден вкъщи и гледах само тъпи сериалчета по Fox life и така не се натоварвах с черни мисли,и сега избягвам такива разговори и новини,защото ме натоварват излишно и почвам да ги мисля.Гледам да се разнообразявам в ежедневието с различни неща и излизанки и т.н.Мъжът ми помага много в депресиите .

Това все едно аз съм го писала, Кати. Чувствам се по същия начин може би, горе-долу откакто родих. Ужасно, ама ужасно се страхувам за детето ми, за мъжа ми, да не им се случи нещо. Мисля си как няма да го преживея. Мисля си как, ако на мен ми се случи нещо, малката ще остане без майка. Страхувам се за глупости, постоянно ми минават подобни мисли през главата. За секунди ми минават тези мисли, но по няколко пъти на ден, почти във всяка ситуация. Мислела съм си дали да не посетя психолог, защото понякога не се издържа. Дразня се на самата себе си, че изобщо допускам подобни мисли да минават през главата ми. Не искам да го мисля, искам да си живея добре и щастливо, да се радвам на дните си. Нищо не ми липсва, щастлива съм, здрави сме, всичко върви нормално, тези мисли ми пречат да го почувствам пълноценно. Ей така, за секунди просто се стрелват през главата ми и веднага се стремя да ги разсея, но някак си не мога да го контролирам. Мъжа ми постоянно ми се смее и казва, че не съм добре и че от всичко ме е страх. Сигурно наистина изглеждам странно отстрани.

Едно към едно сме.

Noli ,KATI_Z   то вашето е нещо като страхова невроза .Аз депресията я свързвам с липса на желание за живот ,а ви имате необосновани страхове точно за обратното.
Няма ли някой психолог във форума да се включи 

Ужасно се страхувам за детето ми, за мъжа ми, да не им се случи нещо. Мисля си как няма да го преживея. Мисля си как, ако на мен ми се случи нещо, малката ще остане без майка. Страхувам се за глупости, постоянно ми минават подобни мисли през главата. За секунди ми минават тези мисли, но по няколко пъти на ден, почти във всяка ситуация.
Мили момичета Noli ,KATI_Z,  и на мен ми минават подобни мисли, но за разлика от вас аз съм на почти 40 години(декември ще ги навърша), детето ми е на 3год. и имам ипотечен жилищен кредит, който трябва да изплащам 20год.(живот и здраве).Ето това вече са сериозни притеснения.
И знаете ли как се справям - казвам си "добре де ако се притеснявам какво мога да променя? каквото е писано да става ще стане. животът е това, което ни се случва, докато ние си правим други планове." и т.н. малко клиширани фрази, но помагат
Освен това ходя и на работа. По нагоре някой беше дал съвет да започнете работа - Подкрепям го.
Успех ви желая и горе главата.

вмъкването на цитат нещо не ми се получи, но вие ще разберете докъде е цитат и откъде започва моето мнение

Аз минах през етапа на мислите - "Ами ако нещо стане с мен, ами ако нещо стане с него..." Осъзнах, че постоянно по новините ни показват трагедии - хора изгорели във влака, катастрофи, как си заминават млади хора, братя и сестри едновременно... мога да изборявам много дълго. И ние хората неволно си представяме - "Мале ако това се случи на мен, какво ще правя?" и стреса се трупа, бавно мисъл по мисъл... Че накрая като се опитваме да се обадим на любимия и няма обхват на телефона вече го оплакваме, че е катастрофирал... Аз за себе си осъзнах - че ако това ми се случи, сигурно ще ми е много тежко, но не искам да го преживявам всеки път щом не успея да намеря някой по телефона. Ще мисля и ще страдам тогава /ако някога се случи/. Не можем да сме тъжни днес, защото някой ден някой ще си замине от този свят. Защо тогава не се радваме предварително, че много други, които ще обичаме, ще се родят?  Ако сте, чели "Отнесени от вихъра" , там Скарлет О'хара си казваше едно изречение "Ще мисля за това после, кога мога да го понеса". Че и вие така - мислете за това после. Лесно е - всеки път щом усетите, че мислите нещо лошо и ви е страх за бъдещето, просто спрете - пуснете си музика, запейте си песен, обадете се на приятел и си говорете глупости. Просто не мислете. Такъв е живота, ние не можем да определим колко ще живеем, нито за нас, нито за децата ни - но пък можем да си избираме как да живеем. От нас зависи дали ще живеем в страх или спокойствие и обич.

Кати и Ноли - обръщам се и към двете ви, защото описвате едно и също нещо.
За да станем трички - и аз влизам във вашата група.
И аз изпадам в ужас всеки път, когато звъня на родителите ми и мъжа ми и те не ми вдигнат. като са на път - ужасно ми е, постоянно мисля че може нещо лошо да им се случи и дори си представям какво би било, ако се случи наистина...когато нещо леко ме заболи - веднага си мисля каква болест ли е, страх ме е. Страх ме е от всичко, което мога да визуализирам в главата си. Не гледам новини, защото ме плаши фактът, че ужасни неща се случват на обикновенните хора дори...Това ми състояние продължи 1-2 години. После попаднах на една тема - http://www.bg-mamma.com/index.php?topic=276180.0 Намерих много отговори за себе си и за близките си. Почти спрях да се страхувам от болести и осъзнах, че страховете и конфликтите ми могат да ми причинят конретни заболявания.
Вече избягвам да мисля за лоши неща, старая се да решавам на мига конфликтите си и да не забравям, че животът е непрдсказуем и могат да се случат ужасни неща, за които аз трябва да съм психически подготвена.
Гледам да не изпадам в черни мисли, защото осъзнах, че няма смисъл и положителен резултат от тях. Осъзнах също, че смъртта е нещо неизбежно и не мога нищо да направя срещу нея - страх ме е, че близките ми ще си отидат някой ден. Ще ми е мъчно. Но има ли смисъл да прекарвам всеки в мисли за смъртта, като мога да си говоря с тях по телефона например, да се виждаме, да се наслаждаваме на моментите заедно...
Животът си тече независимо от нашите кефове и неразположения.

Относно проблемът ти, Кати - и в онази другата ти тема ти обясних, че преглед при мамолог с мамограф е напълно и сто процента достатъчно средство, за да се убедиш че си здрава. За твое спокойствие - прави си на всеки 6 месеца прегледи.
Но мисля, че най-много ще ти помогне темата, която ти посичх като линк. Надявам се да пречупиш съзнанието си и да видиш неяата по нов начин.

Стеф, благодаря ти. Виждам темата чак сега, но трябва да лягаме с малкия и ще чеета повече когато остана свободна. Дано наистина и на мен помогне.

Не можеш да се справиш сама. Няма начин уверявам те. Това е по-силно от теб. Трябва ти помощ от човек който това му е работата - психиатър или клиничен психолог.
Просто не си губи времето в това да се мъчиш сама да се измъкнеш. Може и да успееш за няколко месеца да кажем и после ТО се връща с нова сила... Повярвай ми и отиди на специалист. Не говоря празни приказки.

Не се разбра, на какво е базирано това усещане, ама карай да върви.
Говоренето на глас е терапевтично, пък и слушатели има.

За втория живот ли намекваш или за третия?

хора, прощавайте, че се намъквам без да изчета внимателно всичките ви постове. темата, която сте подхванали е доста тежка. аз самата преминах през два такива ада - един след смъртта на баща ми и един след разждането на дъщеря ми. искам да ви кажа, че и за двата ми помогна мъжа ми и на него дължа големите заслуги  .
виждам, че доста от вас се присъединяват към кати и твърдят, че имат същите проблеми. бях писала на кати на лични, но гледам, че някой попита за психолог. ето ме  , хайде дайте да обсъждаме. дипломирах се наскоро, но пък практикувам с деца и приятели от доста време  (това е неофициално)
ще се опитам да ви бъда полезна.
накратко: ето през какво аз преминах
според мен кати си има една следродилна депресия. понякога тя продължава с години. понякога се налага лечение с хапчета. но аз смятам, че винаги човек може да опита без лекарства, с помощ от специалист, семейство, приятели, и чак тогава (ако няма ефект) да се ходи при психиатър (който дава лекарствата). психологът помага за проблема да бъде видян от друг ъгъл, което пък от своя страна помага на клиента (това е човекът с проблем) да идентифицира извора на емоциите. доколкото разбирам в случая на кати тя не може да разбере защо се чувства така - виждам, че съпругът пътува много, а тя остава сама с детето (което налага цялата отговорност и грижа за детето върху нейните плещи), остава без работа (което се преживява тежко от някои жени и от мен включително  ), а може би има и други неща, за които не е споделила. кати, кажи кое те навежда на тези мисли за смърт? имам предвид следното: можеш ли да изразиш съвсем точно какво си мислиш, дори да цитираш мислите си? (всеки може да се включи, пък може и на лични, ако предпочитате)